Абсолвентите от НАТФИЗ пренасят филм на театралната сцена

|
„По наше време не беше така”. Тази реплика може да се чуе къде ли не, по какви ли не поводи. Напоследък е особено актуална около насилието в училищата, срива на ценностната система, малтретиранията и дори убийствата сред и от ученици... Затова я чувам от актриса в НАТФИЗ по повод на новата премиера, копродукция на Академията и Модерен театър.
Ивайло Христов, по идея на Пламен Марков, адаптира сценария на филма на Илмар Рааг „Клас” и го превръща в текст за театрална пиеса със същото име. Филмът е достатъчно известен – претендент за наградата Оскар и носител на редица други филмови отличия – за да се налага да се преразказва сюжета, съсредоточил се върху особено наболелия проблем в класната стая – тормоза и дори терора на мнозинството съученици върху една „бяла гарга” и мрачните последствия, които може да има това. Въпреки и – което е най-трагично – може би именно заради намесата на все още запазени разбирания за такива неща като чест, достойнство, приятелство.
„По наше време не беше така”, казва актрисата, която е завършила гимназия едва преди 4 години. „Имахме кратка почивка от репетиции, няколко дена, през които се възползвах да ходя на училище с по-малката ми сестра. И просто... бях поразена.”
Предимството на „Клас” е, че работи с голяма, болна тема, която просто плаче да бъде експлоатирана от всякакви видове изкуство. Предимството му е адекватно подбран актьорски състав – това са млади хора, току-що завършващи НАТФИЗ, възможно най-близко до третираната проблематика. Предимството, разбира се, е режисурата на Ивайло Христов и резултатите от нелекия труд, който е хвърлил по преработването на сценария. Кинематографичен спектакъл, насечен на кадри, силно динамичен и определено грабващ вниманието. Добра игра – отдадена и вдъхновена - на випуска на проф. Пламен Марков, както и на утвърдените им колеги, сред които изпъква Кристина Янева. Семпла, но категорична сценография (дело на Мила Каланова), ограничаваща се до огромна клетка, която е последователно и едновременно класна стая, светът извън дома, игрище и дискотека. Ролите на самата сцена се редуват с такъв ритъм, че за момент всичко се слива. Разбира се, далеч не случайно.
Трудно е да се отдели въздействието на темата от въздействието на постановката като такава. Повечето образи са статични, не претърпяват никакво развитие, те са типични и шаблонни, без това да ги прави по-малко верни или изиграването им – по-малко искрено. Дилемите, терзанията и въпросите, до колкото ги има у някои персонажи, са разработени единствено за героя на Каспар, дори потърпевшия Йозеп остава все така неразгадаем за публиката с поведението си от началото до края. Взел решение да търпи тормоза и надигащ за кратки мигове глава, по никакъв начин не става ясно какво се случва вътре, под повърхността. Това, при един добре заснет филм, е напълно допустимо, там камерата може да си позволи в няколкото секунди близък план да изземе ролята на няколко минути монолог. Но на театралната сцена нещата се случват различно. Затова след края на спектакъла, премине ли първоначалният потрес, започват да се надигат въпроси.
След всичко казано до тук остава да се каже само едно - „Клас” е нужен и навременен спектакъл, който има накъде да се развива и от това развитие може само да спечели, надграждайки вече постигнатото. А то, наистина, не е за пренебрегване.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *