Аз не съм Стивън Кинг, но и той не е Емил Андреев

|

казва българският литературен Робинзон, който живее в планината без ток и телефон


Писателят Емил Андреев е роден в град Лом през 1956-а. Завършил е английска филология и журналистика. Работи като учител, журналист, преподавател по английски в Богословския факултет на СУ. Печели много добре от преводи и субтитриране на тв-каналите “Енимъл планет” и “Дискавъри”, но един ден зарязва всичко. Напуска София и заживява в безлюдната средногорска махала Равни рът като един литературен Робинзон. За да преоткрие отшелническия чар на писателския професионализъм... Неговата “Стъклена река” стана Роман на годината през 2005-а, а миналата година “Проклятието на Жабата” спечели наградата “Хеликон”.

Емиле, спомням си, че в гимназията имахме една другарка по литература, която пишеше разкази, и поради тази причина беше вдигнала много високо летвата: в целия клас имаше само една шестица. Още помня каква забележка ми бе написала другарката Милкова на една класна работа: “Петре, в българския език освен глаголи и съществителни има и прилагателни, наречия и пр.” Ти помниш ли какви забележки или похвали са ти писали твоите другарки по литература?
Аз съм завършил Английската гимназия във Видин. Но в първите гимназиални класове аз не бях човек на книгата и на писането, а бях по-скоро едно буйно хлапе. А може би тези детски и юношески години, за които става въпрос в “Проклятието на Жабата” са ми дали някаква начална скорост, за да се обърна после към писането. Така че в Английската гимназия не съм имал упреци от учителите си по литература; по-скоро съм имал упреци от директора затова, че по-рядко ходех на училище... Но никога няма да забравя учителя си по литература Цветан Вацов, когато в VIII клас трябваше да пишем съчинение, той извади едни разказчета на Йордан Радичков от “Барутен буквар”, прочете едно-две и ни каза: “Ето, така се опитайте да напишете и вашите съчинения”. Може би тези часове също да са изиграли роля да се обърна към литературата, но вече в Х клас пишех доста сериозно. Спомням си, че по това време, през 1974-та в окръжния видински вестник “Червено знаме” публикуваха първия ми разказ. И това беше “кръщението” ми на това поприще...
Излиза, че доста рано си прописал, но пък ти сякаш счупи българския рекорд за най-късен дебют с книга?
Да, когато излезе първата ми книга “Ломски разкази”, аз бях на 40 години. Те излязоха чак през 1996-а. Но когато покойният вече писател Георги Марковски публикува в списание “Септември” през 1985-а два мои разказа, аз вече имах готови два ръкописа – “Ломските разкази” и “Късен сецесион” бяха готови. Аз ги бях дал във варненското издателство, но тогава бяха в сила партийните критерии и моята проза нямаше шанс да бъде издадена. Спомням си какви издателски рецензии бяха написани за ръкописите ми. Но по ирония на съдбата, тоя автор, който бе написал тези рецензии, беше председател на журито, което 20 години по-късно ми връчи наградата “Най-добър роман на годината 2005”. Просто една ирония на съдбата, много красиво беше. Аз, естествено, му припомних това. Писателят каза: “Така ли? Ами такова беше времето...”
Защо реши да пробваш точно във варненското издателство “Георги Бакалов” тогава?
Ами защо, имаше по онова време едни журналистически срещи в Международния дом на журналиста на Златни пясъци. Тогава дадох ръкописа на “Ломски разкази” на Драган Тенев, имаше един такъв чаровен писател, а после и тв-водещ; той го прочете за една нощ и ми казва “Много хубава книга, но няма да ти я публикуват”. За да се уверя в думите му, после оставих ръкописа във варненското издателство. Да, оказа се прав бай Драган... А излизането на първата ми книга стана малко случайно. В “Литературен вестник” имаше една рубрика “Прозите на 80-те” и моят приятел Ани Илков ме помоли да дам разкази. Те излязоха в четири поредни броя и тогава от “Свободно поетическо общество” се обадиха да ме питат дали имам достатъчно текстове за книга. Така “Ломски разкази” се появиха на пазара. Последваха ги “Късен сецесион” и “Островът на пияниците”. Всъщност, това бяха “книги от чекмеджето”...
Ще ни разкажеш ли как върви екранизацията на “Стъклената река”?
Сагата по филмирането на “Стъклената река” започна на 12-и април; дай Боже да се получи добро кино, защото аз съм малко скептичен към българските филми напоследък...
Кои актьори се снимат?
Имахме известни разминавания, между мен и продуцента и режисьора относно подбора на актьорите, така че малко съм загърбил снимачния процес. В смисъл такъв, че моите естетически критерии не съвпадат с техните, затова реших да ги оставя; нека направят готовия продукт, пък тогава ще говорим... Кои актьори – Стефан Данаилов играе ролята на бащата на Елен Тибо, Иван Ласкин ще изиграе Виктор Марков, Невена Мандаджиева е баба Монка, Захари Бахаров играе Методи Недин, Велко Кънев става бай Димитър. Актьорите са добри, ние имаме страшно добри актьори... На всеки му се иска неговата книга да стане филм или сериал. Въпросът е какво е нивото на филмите и сериалите. В американската кино-индустрия нещата са ясни, там има закони. В нашето кино-производство, тъй като напоследък се правят изключително малко филми, има един негласен опит – ако е възможно да се вкара всичко, наведнъж и накуп в един филм. Което отблъсква зрителите... Същото важи и за книгите...
Е, издаването на една книга е много по-евтино от един филм. Така че, книжното многословие няма оправдание, според мен...
Писателят трябва да може да разкаже една интересна, човешка история. И Аристотел, и Цветан Стоянов казваха, че освен катарзиса, освен пречистването, което трябва да носи една книга, тя притежава и познавателен момент – читателят да се опознае, да се идентифицира с част от това, което се случва в книгата. Но, по някакъв начин, в края на краищата целите на всяка една художественост, на литературното произведение са читателят да отсее лошите неща, които го съпътстват в живота и да може чрез литературата да става и по-добър. Знам, че звучи малко школски, дори трафаретно, но иначе няма смисъл да се пише. Нещата много са опошляли, особено в глобален мащаб. Така че, добре би било нашата литературна орница, колкото и малка да е, човек като мине да каже: “Ей, чудна е!”
98% от българските писатели са от типа на неделните писатели, т.е. те работят нещо, за да се прехранват, а пишат книгите си в почивните дни или пък нощем. От няколко години ти мина в другата категория – на писателите, които успяват да се прехранват изключително от литературен труд. Живееш като един литературен Робинзон в Равни рът, без ток, комай и без покритие на мобилния телефон... Имаш ли някаква норма по колко книги да издаваш на година, да речем?
Е, ако стигна нивото на Стивън Кинг, ще правя и по две книги на година. Но извън шегата, не е никак лесно в България човек, който има амбицията да се занимава със сериозна литература, да печели прилично. По-рано Партията плащаше, сега няма Партия и всеки пишещ трябва да намери сам своя модус вивенди.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *