Александър Бандеров с нова книга от издателство Хермес

|
Издателство "Хермес" пусна на пазара нова книга на писателя Александър Бандеров - "Сред слънчевите копия на здрача".
"Сред слънчевите копия на здрача" (ISBN 954-26-0314-2) не е пътеписна книга, въпреки че е книга за пътешествия. В нея авторът не изневерява нито на поезията, нито на родното. Където и да пътува, Александър Бандеров продължава да носи кръста си на български поет.
"Отсам" и "отвъд" в тази книга са полюси на поетичното. "Далеч отвъд, в Торонто", слънцето и луната за поета продължават да изгряват между Стара планина на север и Родопите на юг...
Книгата съдържа есеистични размисли, дневникови записки, пътеписи, етюди - попътни фрагменти от едно и също пътуване в Словото, едно нетърпеливо пристигане, едно вечно завръщане в единствената родина на поета.
За поета Александър Бандеров проф. Светлозар Игов казва: "Помня го от първата му книга - една самотна тъжна птица... (Първата му стихосбирка "Най-добрият урок" излиза през 1962 година и от тогава следват още 11 книги.) Неговият поетически изказ не се лее като по вода, защото в него вода няма. Има кръв. Има пот. Има сълзи. Кръв - от рани. Пот - от труд. Сълзи - от мъка. Неговият поетически изказ не е гладък и култивиран, не е фризиран. В книгите, които ми е подарил, виждам задраскани от него рими, с които редакторите са искали да направят стиха му по-гладък. Но той знае, че любов се ремува със страдание..."
Дълги години Бандеров работи като журналист, после е редактор в Издателство "Хр. Г. Данов". От началото на 90-те години заедно със семейството си живее в Канада, където продължава да твори.
Предлагаме ви и откъс от "Сред слънчевите копия на здрача":
 
Звездни сънища
 
Непознаваеми са тайните ти, Господи, но ние искаме да ги разкрием, да проникнем в тях и да ги подчиним на своята воля. Наивни, неотстъпчиви и възторжени като деца, откъснали най-ранното кокиче.
Вървим през годините и ни се струва, че виждаме пред себе си блуждаещите пламъци на истинските откровения. Коя надежда и каква мечта ни мами все нататък? И откъде се ражда вярата, че утре ще е по-различно, по-добре, отколкото сега? Кои са тия звездни сънища? Нали разбираме през някой ден, че са лъжа, че непостигнатите и постигнатите цели ни водят все към неизбежното? И въпреки това вървим и се надяваме, че ще е друго - след другия завой, през другата година, след новата грижа. И все отдаваме от себе си и в общото горене добива стойност целият живот.
Не е ли чудо този свят, дарил ни с участта да осъзнаем битието, да се докоснем до космическите му закони и да познаем красотата и смъртта? И стигнали до глъбините на болката, да се въздигаме от пепелищата със стремителен полет.
Няма ги ония, които с присъствието си ни внушаваха доверие и сигурност. И се ужасихме, че останахме сами, лишени от тяхната мъдрост и любов. А ние не сме ли свят за другите, които - на свой ред - ще бъдат за идващите познание и бащин дом? Не намерихме ли мястото си в своето време, така че то да се слее с нашите търсения, с нашия собствен живот? Не е ли в приемствеността мъдростта на дните ни?
Оня, който е извън миналото ни, извън опита на дедите ни и извън националната ни съдба, е и извън бъдещето.
Издълбаните в гранита имена на падналите за свободата на "брата роб" вече никой не знае - костите им лежат, захвърлени из отвоюваните и загубени български краища. А те изпиха горчилката, която изгаря и пречиства великите идеи и надеждите, които ги пораждат.
Какво е всъщност връщането към миналото, ако не потребност да съизмериш стойностите на своето време? Та нали не можем да живеем с миналото, ако го няма днешния ден, със собствената ни съдба, каквато и да бъде!
Ние сме поколение, разделено от химерата за лично щастие и истинската цел - дълга. Промените властно нахлуха в съзнанието и в бита, но сринаха самите устои, подсякоха самите корени на обичайния живот. И въпреки това устремената река проправя упорито пътя си, за да вмести пролетните води в новото корито.
Откъде идеш, пътнико? И накъде отиваш? Пред теб са заскрежените простори на безличието и егоизма. Коя сила ти вдъхва кураж да продължиш през самотата и отчуждението към оня връх, на който ще намериш други като теб или спомена за напразните усилия и жертви на миналите преди нас? На кого искаш да дадеш от своята топлина, когато на теб самия ти е нужна? Какви видения тревожат твоя дух? Кой съкровен повик те увлича в неизвестността, отвъд непостижимото?
Пред теб няма пъртина, а ти вървиш и се отдалечаваш, пронизан от слънчевите копия на залеза.
 
Езерото Симко
 
Температурата е осемнайсет градуса под нулата. Реките и езерата на север са замръзнали, а ние със Стенли най-сетне сме тръгнали за риба. Наваксваме забавянето си в Торонто и точно в седем часа заранта сме в Беавертон - градче, чието име напомня за времето на траперите и лова на бобри, които и сега се въдят наоколо. В кафене "Галера", на брега на езерото Симко, почти всички маси са заети. Очевидно ни очакват, но никой не се извръща, не реагира шумно на появата ни, а групата вече е в пълен състав. Тихо е. И само гласът на Стенли, застанал срещу момичето зад бюфета, радостно ечи. Очите му искрят и произнесените с кимане и артистично достойнство: "Йес! Ноу! Плийз!" подчертават с паузите си удоволствието от самото водене на разговора. А момичето е приятно. Добре сложено, едро, със склонност към напълняване, както е с повечето млади жени с ирландска кръв. Мъжете са само бели, изненадващо за мен, европееца, минал през Торонто. Няма го индианеца, за когото Стенли ми бе говорил, а да дойдеш чак в Канада и да не видиш поне един жив индианец е направо оскърбително.
Заедно с останалите излизаме навън. В шарените си екипи, с качулките, открити само за очите, и каските с шлемове те изглеждат тромави и непохватни като в скафандри и ми вдъхват известно недоверие. Има нещо комично в тази нережисирана сцена на езерния бряг. От хранилището под леда стопанинът насипва в кофите стръвта от живи рибки. Всяка двойка получава своя дял и ето ни, устремени към целта. Пред нас се догонват и изпреварват откритите полуверижни моторни шейни, но се държат на дистанция от водача. Зад тях дими и се носи насреща ни вдигнатият снежен вихър. Стенли за втори път управлява подобно возило, при това зад него съм аз, а тегли и ремаркето с багажа. Не му е лесно, но не иска да изостава и прави опити да настигне и се изравни с препускащия на опашката. При неочакваните криввания и подскоци ми се струва, че всеки миг мога да излетя от седалката. Кой знае защо, Стенли се е наклонил надясно и колкото и да се прикривам зад широкия му гръб, едната ми половина остава незащитена. От центъра и левия фланг на придвижващата се моторизирана колона назад и към нас сякаш летят трасиращи куршуми и в края на струящите пунктири усещам върху себе си шибащите попадения на ледените кристали. Въздушната струя прониква през скиорската ми шапка и от ухото до темето ме пронизва ледена болка. Подобно е състоянието и на левия ми крак, който усещам, че се вкочанява. Клепачите ми натежават от полепналия и замръзнал сняг, а по шала пред устата и носа ми са се образували множество гранули, между които дими издишваната пара.
Въпреки лошата видимост и несигурната си позиция, опитвам се да определя мястото ни в пространството. Навлезли сме на километри навътре в езерото и от двете ни страни, далече някъде, едва мержелеят дървесните ориентири на отдръпващата се брегова линия. Арктическо спокойствие и тишина.
В челото водачът намалява скоростта, внимателно се изтегля отвъд изпречилата се ивица от навдигнат сняг и спира да ни изчака. Открил е опасност, която отдалеч не може да се забележи, но отблизо се виждат петната от просмукалата се влага и острите ръбове на дълбока пукнатина. Бавно подире му, на безопасно разстояние един от друг, отвъд преминават всички преди нас. Усещам, че Стенли се стяга, докато преодолее овладялото го напрежение и ни изведе при останалите.
Определеното за риболов място до хоризонта е осеяно с наподобяващи къртичини къщички от талашит и ламарина. Спираме пред една от тях. Свивам пръсти и обирам леда около очите си. Разтривам лявата си страна и усещам острите убождания на топлината. Съвсем близо зад нас, на два пръста от ледената равнина и нагоре до купола на пепелявото небе, се е откроил огнен диск с невероятни размери. Не сме усетили появата на слънцето. Моравочервено с отровносини оттенъци на застинала лава, то е сякаш мнимо, безжизнено и отчуждено. За първи път виждам такова футуристично слънце, помръкнало и враждебно. Докато сваляме багажа, домакинът ни, приклекнал до западната стена на стаичката, драсва клечка кибрит и запалва газта. С шпатула с дълга дръжка разбива корицата, образувана през нощта в правоъгълния отвор в леда между двете пейки за сядане, изгребва и изхвърля през вратата стъкловидните отломъци и ни оставя сами, пожелавайки ни слука.
Стенли нарежда до себе си двайсетсантиметрови дъсчици с навита на тях корда, кутийка с въдица и блесни, пакет със ситна сол и цедка и закачва на стената от дясната си страна половинметрова кука. Отхлупва капака на пластмасовата кофа, с цедка загребва и прехвърля в кофичка от мляко живи рибки, наръсва ги със сол и ги омесва. Те започват да подскачат и се мятат панически на всички страни, извиват се, драскат с опашки в предсмъртни гърчове и затихват завинаги. Стенли ги изсипва във водата, но някои от тях се задържат на повърхността. Той бърка с гола ръка и с добродушна жестокост ги убива и ги връща обратно. Рибките за захранване трябва да потънат на дъното, където са блесните и кукичките със стръвта.
Около час и половина чакаме без резултат. Стенли все по-припряно натиска и отпуска с показалец дъсчицата с кордата, краят на която се губи във водата. Закачена на отвесно клонче, забито в пода, тя напомня геранило на полски кладенец. Страната й откъм въдицата за миг опъва нагоре влакното и се връща на старото си място. Движение, достатъчно да съживи стръвта и да примами рибите наоколо.
Закрепил съм на дланта си, опряна на показалеца и средния пръст, летвичката на въдицата с блесната, придържам я и току почуквам с палеца.
По-плавно, като на пиано. И изчаквай тежестта да опре на дъното. Плийз - съветва ме за кой ли път моят сънародник.
А самият той е неспокоен, нетърпелив. Неочаквано сграбчва дъсчицата на своята въдица, рязко отхвърля дясната си ръка нагоре и така удря юмрука си, че таванът издрънчава. Припряно започва да изтегля и дипли между краката си кордата, но рибата си е отишла и той помръква. Опитвайки се да овладее възбудата си, мърмори притеснено:
- Закъснях, а беше голяма, пущината. Йес.
В стаичката е станало горещо. Той се опитва да намали притока на газта и пламъкът угасва. Дълго рови из джобовете си и когато най-после намира кибрита, се оказва, че е мокър. И отива при съседите.
Студът нахлува отвсякъде и напразно се свивам, трия и удрям ръце, за да се стопля. Така съм правил като войник на пост, но тук е Канада и за два часа на открито можеш няколко пъти да замръзнеш. Затова в колибите винаги оставят сухи дърва и винаги има с какво да запалиш огън, освен в случай като нашия.
С кибрита идват и обезпокояващите новини. Рибата при съседите кълвяла като луда.
Никога не съм се надсмивал над пристрастените към лова, защото съм един от тях и ги разбирам. Наречете го първичен инстинкт, варварство и т.н., но както и да го наречете, няма да отнемете нищо от притегателната му сила. Така е приблизително и с риболова и когато Реймънд Чандлър иронично определя изкушените от него като "клетници, които срещу разрешително от два долара си губят времето, за да хванат по някоя рибка за един-два цента" (в "Двамата от езерото"), всъщност разкрива абсурдността на каквото и да е намерение за материална изгода и печалба. Дори прозира симпатията на автора към тия познати в цял свят незлобливи герои на вицове.
Изненадан съм, че в Канада рибата струва повече, отколкото съм очаквал, но не това е причината днес със Стенли да сме на езерото Симко.
- Ноу! - завърта глава той, разсичайки въздуха с показалец. - С бензина и другите разходи ще ни излезе камила с рога, но друго е сам да я измъкнеш от дълбокото, жива.
- Жена ти, Тони, не се ли сърди? Всеки момент ще се роди синът ти, а ти скиташ по езерата. - Опитвам се да го подразня, но той е неуязвим.
- Не позна, приятел. Ноу. Жена ми е бургазлийка и обича рибата повече от мен, а колкото е по-прясна, толкова по-добре и за нея, и за негово величество очаквания принц Торонто. За мен остава авантюрата.
В чертите на Стенли има нещо много привлекателно, детско. Усмивката му е по детски добродушна и закачлива, въпреки че външно наподобява стилизирания образ на бог Пан. Мустаците и къдравата черна брада не могат да внушат усещането за мъжествена строгост, а откритото му лице изразява всяко вълнение и спотаена мисъл.
Изведнъж летвичката с въдицата трепва и стърчащият й край се навежда към водата. Стенли е доловил движението й още преди да настъпи видима промяна и докато аз си мисля, че може да ми се е привидяло, той вече е засякъл и набира припряно кордата между краката си.
- Хвана се, хвана се! - ликува Стенли и за миг хвърля към мен неспокоен поглед.
Мълча в напрегнато очакване.
Осветена от отраженията на проникващата светлина, водата е с бледорезедавия цвят на пролетна маточина, сякаш в нея се разтварят струи от зелен, недозрял акациев мед с лимонените отражения на есенен залез. Петнайсетметровата глъбина все още крие жертвата, но от дъното се появява малка риба, която с доближаването към повърхността все повече расте. Стенли се е зачервил и привидната му тромавост е изчезнала.
- Дай... ъмм... това! - командва той, надявайки се, че ще се сетя какво иска, и докато аз се туткам, той сърдито застъпва с крак кордата, откачва от стената голямата кука и я забива в гърба на мятащата се половинметрова пъстърва. Изтеглена на пода, тя притихва в нозете ни, но Стенли я захвърля на леда и тя подскача, обзета от ужас, бие с опашката, мята се и снегът около нея се обагря в карминеночервено.
На равната бяла повърхност в безкрайната зимна пустош смъртта на петнистата езерна риба изглежда неправдоподобно. С изяществото на рисунъка, с патината на ковано сребро, с внушението за творение, осенено от Божествен промисъл, несъвместими с агонията и кръвта.
- Ледът се пука, господа съдебни заседатели! - театралничи Стенли. - Къде е хващал баща ми на Струма такова чудо? Започна навалицата, дръж се, приятелю! - А малко встрани изпод нас наистина се чува скърцане, пращене и подозрителен пукот. - Биг дийл. Голяма работа. От промяната на температурата е, нали разбираш? Нищо опасно. Свиване и разпускане. Ледът е дебел, по него и танкове могат да минат. - И по силата на неочаквана асоциация заговаря за България: - Съсипаха я... Разбирам да крадат, но с мярка. Нямат ли чувство за принадлежност към нея? Не я виждам, обречена е. И макар че няма да се върна, ми е мъчно за нея. Там е баба, която обичам, а няма да я видя повече. Болна е от рак. Децата ми ще станат бели индианци.
След десетина минути става неразговорлив, а после съвсем млъква, овесил нос. Чак около обяд улавяме средноголяма херинга и погледът му се съживява. На няколко пъти въдиците се заплитат. Открил най-после, че подводното течение увлича висящата на дъното блесна, Стенли разменя местата им и изсипва последните рибки.
Отвън са се събрали останалите от групата. Прибираме багажа си и заедно се понасяме по обратния път - като в пантомима, която разиграваме с цялата си сериозност на възрастни мъже. Вече мога да видя по-добре острова, който сега е от дясната ми страна.
Захлупени под снега, летните вили спят летаргичен сън. Голите широколистни дървета по брега със сдъвканите си, изпотрошени върхове подсилват усещането за изоставеност и запустение. Само един самотен кедър се откроява като черна мълния сред мъртвия декор на зимата. В съседство с металния шлюз е зазимена голяма моторна лодка. С ръка върху нея, вече гологлав, се е изправил собственикът.
Стенли, сякаш нищо не е било, предава возилото и урежда сметката за двама ни, заплаща уговорената сума от 50 долара и добавя още 15. Поглеждам го въпросително, но той вече се е извърнал и поема подадената му кесия, от която се показват опашките на две пъстърви.
 
 
"Сред слънчевите копия на здрача" можете да поръчате и закупите от сайта на издателство "Хермес".


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *