Александър Секулов: “Ние винаги сме в едно перманентно Възраждане”

|
Интервю с Александър Секулов по повод последната му книга "Островът". До 4 юли продължава конкурсът за написването на продължение на романа.
Авторът и издателска къща „Сиела” се обръщат с писмо към читателите: "Много бихме искал всички деца, на които историята им хареса, да изпратят продължение – къде да отиде тази банда от деца, какво да им се случи, какво да преживеят. Не е нужно да пишат роман. Не това търсим. Търсим идеи, къде да се случат следващите истории. Децата имат авантюрно мислене. Изпратете вашите предложения и идеи на znamkakvostepraviat@abv.bg името на победителя ще бъде върху корицата на следващата книга, разказваща приключенията на тези момчета и момичета. А може да се появят и нови герои, свободата да измисляш е твое лично право."
Голямата награда за победителя в конкурса "Знам какво ще правят следващото лято" — тридневна екскурзия в Гърция през есента на 2011 г.
 
Рекламирана като детски роман, „Островът” не е типичен детски роман, какъвто сме чели преди години. Съзнателно ли е решението да напишеш детски роман или книгата така започна да се пише? Като език и като обща идея.

- Нямам никаква терминологична яснота относно това книга за деца ли е или книга за възрастни, а и литературната теория мълчи позорно по този въпрос (смях). Аз не знам какво означава книга за деца и ако е книга за деца, то тя как се превръща в книга за възрастни – кога се превръща и какво точно я превръща в книга за възрастни. Нямам обяснения. Ако под книга за деца се разбира съзнателно опростяване на езика, това значи не е книга за деца. Но всъщност героите са деца и темата е за това как за 12-13 годишните деца времето започва да тече с първата любов. Това всъщност реално е философски проблем, доколкото човек цял живот си говори с Бога за изтичащото време. И ако всъщност аз съм хванал първия момент, в който започва този разговор, това до колко е книга за деца? Най-лошото ще е, ако не е нито за едните, нито за другите. Но воден от страхове, не можеш да стигнеш до никъде.
 
А смяташ ли, че деца или тинейджъри ще са читателите на тази книга?

- Вече имам срещи с ученици в 7, 9 и 11 клас, в училища в София и страната. Срещите са напълно различни, те не са еднакви – в 7 клас не можеш да говориш това, което говориш в 11-и. В три училища над 35 деца си купиха книгата, като предварително не знаеха, че ще влиза писател в училището им. Тоест те трябва да са изкарали от джобните си, за да я купят. Това според мен не подлежи на коментар и дори като си помисля за това, вътре в мен буквално нещо се вцепенява, защото е страхотен жест. Разбирам, че са харесали човека. Но да ти вземат книгата... те няма да я вземат, за да не я прочетат. Така че може би чрез личния контакт тази книга ще стигне до тях. Ако я вземат, ще я прочетат – въпросът е да я вземат.
Но това вече отвежда разговора в съвсем друга територия – а именно как се продават книги в България. Не как се пишат, не как се издават и не как се рекламират. Нужни са тези пет неща, трите, които изброих, плюс как се рецензират и как се продават. Първите три са налице, другите две отсъстват.
 
Да продължим в тази насока – но да поговорим за това представяне по училищата на живия писател.
- Трябва да се ходи, това трябва да е кауза – за всеки човек, който усеща в себе си дарба да общува. Не всеки писател е необходимо да е речовит и да има дарба да е любопитен, интересен, забавен, рефлективен. Но тези, които имат, за тях трябва да е вътрешна кауза да ходят. Защото борбата е за децата между 6-и и 11-и клас. Всъщност рухването на човека, на децата, става в момента, в който авторитетът на началното училище и малко след това изчезне, съпротивителните сили срещу бащата и майката нараснат до степен на отчуждение или дезавуиране и когато те нямат авторитети. Тогава всъщност настъпва допирът с пошлото, понеже то е най-близко и в най-масова употреба. Затова трябва да се ходи, това трябва да е вътрешна кауза, осъзната – от това не се печели. Но – ето, аз за един ден отивам при сто деца. От тези сто деца 20 да са запомнили и да им е интересно и да си кажат – българският писател не е мъртъв, не е беден и не е нещастен, не е мълчалив, не е скучен. А е съвременен, говори за нашите проблеми... Не мисля, че работата може да стане по друг начин. Каквото и да прави, България винаги се върти в един кръг и винаги опира до образованието. Ние винаги сме в едно перманентно Възраждане.
 
Само тази книга ли представяш по този начин?
- Точно тази е много подходяща. Но аз не си спомням да има друга като нея. Не си спомням в последните 20 години да има български роман с герои – деца.
 
Защо?
- Не знам. Нямам представа. Освен на Хаим Оливер няколко романа и на Братя Мормареви, друг съвременен роман, в който героите са деца, не си спомням.
 
А как се навлиза в тази територия, не те ли беше малко страх? Беше ли уверен, че ще успееш да усетиш и предадеш всичко точно?
- Хубавите книги нямат тема, нямат идея. Хубавите книги имат свят. Ако имаш свят за разказване, започваш да го разказваш и докъдето ти стигнат силите. Но без да правиш компромиси, просто колкото можеш. Тази книга е написана колкото мога, по-хубаво от това не мога. Може би ще мога, но засега – не. Писал съм с най-високите писателски задачи, на които съм способен в момента. При това книгата е класически написана, със сюжет, с развитие, с действие, авантюри, обрати, с характери – неща, които до този момент не ми се е налагало да ги решавам.
 
Как се ражда такава книга?
- Нито една моя книга не е написана драматично. Аз пиша с лекота, щастие и удоволствие. Не съм се мъчил над нито един текст, ако ще се мъча – просто не го пиша. Така че това за мен беше нещо ново и не съм изпитал по-голямо щастие от писането на каквото и да било, точно защото беше дълго – почти три месеца. Не беше непрекъснато – когато стигнах към средата, обиколих Егея с яхта и се заредих с изключително полезна информация за острови, пещери, камъни... Ако трябва да бъда безкрайно откровен, написах книгата до половината в Гърция. След което върнах в България, после отидохме да плаваме със семейството ми и приятели с яхта. В един момент не знаех как ще продължи книгата. И всъщност там видях неща, които разрешиха финала и всичко си дойде на мястото. Може да се каже, че книгата сама се дописа. Книгите са си паралелен свят и в един момент ти го правиш видим за останалите, но той си присъства. Говоря за някои книги, които имат свят, правиш го видим и той продължава да съществува.
 
Атмосферата на книгите ти е атмосфера на Южните морета, с много слънце...
- На Егея – майка ми е гъркиня и късно – бях минал вече 35-26 години – усетих, че този копнеж по светлото, по хармонията, по видимата и невидимата красотата е доминанта. Докато като по-млад в стиховете си откривах по-тъмната, по-бунтарската, по-агресивната страна, и тя е българската.
 
Смяташ ли, че книгата ти е послание за децата?
- Разбира се. Смятам, че когато я затвориш, всичко ти е просветляло и си щастлив, разбираш, че не трябва да се страхуваш от щастието.
 
Възнамеряваш ли да я продължиш като поредица?
- Не, доколкото познавам себе си. Трябва да има нещо изключително, за да напиша продължение, аз по принцип не повтарям. За мен всяка следваща книга трябва да е неизвестна задача. Да не я знам каква е и да ми е трудна. Новата ми книга ще е нещо съвсем различно. Но то коя ли моя книга си прилича с другите, може би само „Колекционерът на любовни изречения” и „Малката светица и портокалите”. Но и те много се различават.
 
Но като настроение се прокрадва една обща нишка?
- Да, защото са писани в сгъстен период от време, но са и доста различни. От един определен период всичките ми книги са бели.
 
Какво те вълнува, освен това, което си вложил в книгите си?
- Безсмъртието ме вълнува, не в духовния, а в чисто физическия смисъл (смее се). Битката в литературата никога не е в сегашно време, не можеш нито да я спечелиш, нито да я загубиш, нищо не можеш да направиш. В сегашно време не трябва да се бориш за нищо. В литературата се борят книгите. Няма хубава българска книга с нещастна съдба. Все от някой шкаф, от някое чекмедже, от някой рафт в архива ще изскочи и ще намери благодарните читатели. Хубава българска книга с нещастна съдба няма, има временно забравени автори – но в рамките на 20-30 години. Но дори да са забравени и хората да не ги четат, те съществуват, това никой не може да ти го вземе. Дори сега хората да не стават и лягат с Лилиев, това няма никакво значение нито за Лилиев, нито за литературата, има значение само за някакви хора.
 
Забелязваш ли някаква промяна в настоящата литературна ситуация в България?
- Намираме се в най-добрия период за българската литература от 130 години насам. Изключително разнообразие от книги, стилове, форми, търсения, жанрове, което е почти невъзможно да бъде обгледано. Има един-два жанра, които седят неразработени, но те искат доста труд – епическият и историческият роман, въпреки че в последния виждам 3-4 дебели тома. Не мога да твърдя какво е тяхното качество, но българската литература никога не е била толкова богата на жанрове, а да не говорим пък на издаване. Трябва количествено да се сравни колко книги излизат сега от български автори и колко са излизали преди. И съм абсолютно убеден, че битката е спечелена. А поради това писателите започват да стават изключителни професионалисти, много сериозно се отнасят към всяка ремарка на писането. Има вече автори с хубава биография, с добре оформен стил. Не мога да кажа, че в момента има Емилиян Станев и Радичков, но е достатъчно интересно. Има много натрупвания и това ще роди и ражда много добро качество.
С поезията е малко по-сложно. Тя допуска повече ерзаци. Не че прозата не допуска, но бързо ще я хванеш и разконспирираш. Докато поезията допуска доста имитации. 90-те години бяха на поезията, но в момента се говори само за проза и сериозни поети пишат предимно проза.

Разговорът води



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *