Антон Баев разказва

|

За сборника на Антон Баев "Жени и планети"


 
Защо един поет се нагърбва да разказва? Поетът си има свой отговор, критически мислещият читател – друг. Моят отговор е, че лирическият творец с поетическите си инструменти може да прониква света, но не може да го обхване и обвърже в едно цяло. Разказът може. Разказът за любовта е начин да се обвърже света около мен в едно цяло, което смислено и последователно да се вмести в разказ.
Книгата на Антон е посветена на любовта (това човек може да открие дори и ако пропусне специалното послание в края на книжката, от последната корица). Започва с една поетическо потапяне в загадката, с едно поетическо възпяване на нещо твърде сурово, диво, остро и високоградусно – каквото е чирпанската ракия.
Ракията не е само високият градус на битието и любовта, ракията е „бяла магия”, средиземноморската и южна духовна виагра, около която се върти и доброволно робува един от най-мрачните народи на света – чирпанският народ. Ракията ни въвежда в поредицата от истории, които с ефирен синджир нареждат пред очите един свят, по-широк от чирпанския, но съзвучен и дори идентичен с него.
До чирпанския свят се изправя една върволица от бежанци, които не са спирали да кръстосват нашето орисано място, познато на света като Балкани, а мило и скъпо нам като дом. Нашият дом, разказан от Антон Баев, е една временна спирка на непрекъснатите местения, волни и неволни походи на фамилии и племена, на лица и колективи.
Бежанците – ето къде е ядрото на разказаните истории. Нашите бежанци – ние-бежанците, прогонените и уседнали на някакви нови места хора на Юга и Изтока; това е пъстрата кавалкада на едно от най-интересните населения на Европа – населението на югоизтока.
Тяхното начало не се вижда и потъва в мрака на безизвестната стара история, която поезията си Антон тъй внимателно и в същото време енергично разлиства и осветлява. Това е толкова отдавна, че разказите звучат митологично и издават атмосферата на нещо патинирано. Правят това и когато ни обгръщат с полъха на старите гръцки колонисти, и когато ни препращат към древните митични племена, предизвикали шаренията от народи по земите, които мнозина наричат наши.
Първият разказ ни дава формулата – „преди много време в Чирпан дошла една жена”; „имало едно време”, някога, много отдавна, от незапомнени времена. Кога е това време – то е сякаш сега, но и не е никак сега. На пръв поглед ние сме съвременници – ей го де е Чирпан, той си стои и днес, повехнал, позацапан, прашасал и с неизменния си етнически загар. Ала и някак положен в дълбината на времето, в неговите неоткриваеми за простото око пластове.
Второ изречение: „Тази история е за една жена, която... решила да се върне в родното село... и оттам да види откъде е тръгнал пътят й”. Някой лапландски еленовъд лесно може да стори това и да го проумее, но тази героиня не може: как да разбере произхода на митичното си съществование, как да разбере корените на бездънното си битие, на необозримото си минало, което всеки тук на Балканите носи като бреме, но и като страшно богатство, което ни подлага на изпитания всекидневно.
Тази жена живее някъде съвсем наблизо до древната Троя, която е село като селото, за което Антон се вълнува в разказите си (Кьойнкьой), но то е и съвършено различно от място що се отнася до човечеството, неговата култура и спомени за най-далечните времена. В книгата ще намерите всевъзможни плетеници от този тип – на невероятно далечно и тъмно минало с познато до болка нашенско всекидневие.
Тази смесица не е някаква приумица – нито пък случайно и необмислено съжителство. Тази смесица е знак, че ние живеем в утробата на нещо смесено и нашарено, че ние сме в търбуха на един кит, който е погълнал всевъзможни исторически пластове, културни епохи и човешки разновидности.
Да, недалеч оттук е вратата на римската крепост, строена от императорите Траян и Марк Аврелий, наблизо са гробовете на тракийските племена, Улу джамия със слънчевия часовник, арменски и гръцки къщи в средиземноморски стил, български знаци на великолепното Възраждане. Какво искаме повече? Каквото иска и книгата – любов, която да спои мъртвите късчета на човешките богатства, да направи живо единството, да придаде енергия на изкуственото и бездиханното.
Разказите не се свенят да ни разкажат за курветините от гаровия площад, за несвършващите нашенски жени, които друг разказвач нарече „жените със златния косъм”, циганските изкусителни голи тела на Междие, Айше и Емел. В тази пъстра смесица Хубавата Елена ни се явява със светлосин пеньоар, излязла не от пяната на морските вълни, а от тясната панелна баня; троянската Елена от века на електричеството, козметиката и женските списания.
Мога да постъпя ужасно тъпо като ви съобщя, че не всички разкази са равностойни. Но бива ли да е така? Те са като една разнообразна природна картина, в която окото се любува и на долините с плавно течащи реки, и на силно нагънатите хълмове и бърчинки, както и на издигащите се към висината върхове.
Мога да дам и някакви препоръки, защото какво учено четене ще е това, ако не намира кусури и не изказва забележки. Няма да го сторя, защото ще се издам и демаскирам – в забележките и кусурите може да се провиди всъщност ограничеността и заслепеността на самия четящ, не на пишещия.
Напротив, аз имам причини да казвам това, което харесвам на висок глас – и то е разказът „Змията”. Разбира се, всеки от вас може да има собствени предпочитания, нека моето да не предначертава четенето и избора ви. Спас Господов е откритието ми като читател, защото в тази история видях нещо, което лично ме засегна и разтърси, без да предизвиква фатални земетресения.
Рекох си, че няма как да не помисля за собствения си живот през историята на Спас Господов. Това не е ярка и действена история, тя не е събитийно наситена, няма кой знае какви епохални случки: това е една проста история, но проста по чеховски.
Чрез тази простичка история човек има шанс, ама не е задължен, да разбере собствената си история – откъде идва, защо е на тоя свят, какъв път върви и защо го върви, как се погажда със себе си и как поминува с другите. Като се освободим от ежедневния език, който ползвам, за да опиша какво има в разказа, ще видими, че работата е доста метафизична – да говориш за смисъла на живота, за ценностния хоризонт и духовната плът на човешкото житие-битие никак не е шега работа. (Българските автори обикновено капитулират и ни разказват всякакви дребни и непринудени случки в стремежа си да избягнат и забравят страшните въпроси, които никой век не разреши).
Антон Баев ни разказва тази история, за да не я дълбаем неми и всеки поотделно. Няма да преразказвам тази история, (както правят напоследък мнозинството от студентите ни), а ще ви пожелая да си имате една красива своя пепелянка, да търсите и намерите пътя си като Спас Господов и да намерите заника на дните си по неговия прекрасен начин. Защото и смъртта може да е красива, че дори и блажена.
Финалното стихотворение е отново за ракията, но около ракията се върти и свещта, която догаря. И този завършек ме прати някъде, където искам да ви пренеса и вас. Спирт е дума твърде близка до латинската дума за дух – спиритус, спирит. Работа е там, че духът на човека не е само спирт, не е само течност, която възбужда и угасва (като свещ); работата е там, че възбудата на духа изисква постоянен огън; че смъртта изисква от нас твърде много – не как да умрем, а как да живеем живота си, който ни е даден като едно благо.
В Прага през май срещнах проф. Ян Рихлик, който на едно общо събиране на хора, които се занимават с хуманитаристика, т.е. с проблемите на човека и неговото духовно битие, каза горе-долу следното. Направихме невиждани крачки напред в медицината и днес животът на човека е удължен с десетки години в сравнение с 18-ти или 19-век. В същото време изостанахме безкрайно в това, да изпълним този удължен живот със смисъл.
Нека да отговорим на този въпрос: защо ни е да живеем дълго, ако не можем да си набавим смисъл и ценности, които да го украсят и изпълнят с радост?
Книгата на Антон, както и други негови книги, непрекъснато ми напомня, че имам да решавам този въпрос. Надявам се това да помогне и на вас.
Благодаря за вниманието.
 

доц. Живко Иванов


 

Текстът е четен на премиерата на сборника "Жени и планети" в Балабановата къща в Стария Пловдив, на 25 септември 2005 г. На представянето е присъствал и преводачът на книгата на турски език д-р Хюсеин Мевсим, преподавател в Анкарския университет.


Книгата на Антон Баев можете да закупите от виртуална книжарница "Български книжици".



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *