Антракс, Мегадет и Слейър в първия ден на Sonisphere

|
Първият ден на фестивала с дългото име „Sofia Rocks Рowered by Sonisphere” 2010 започна рано. Не толкова рано, колкото бе обявено – в 8.00 пунктовете за слагане на гривнички все още не работеха, както бе обявено, но след 9 часа нещата вървяха гладко. Това означава, че около обяд се виеха прилични опашки, слънцето прежуряше като невидяло и центърът на София бе наситен с индивиди в черни тениски.

Организацията е добра – събитие от подобен мащаб не може да си позволи пропуски и провали, но все пак влизането на Националния стадион "Васил Левски" не става много бързо. Поради това първата група за деня, нашенците от Бастардоломей, свирят пред рехава публика. Рехава за стандартите на пътуващия фестивал, но все пак повече от прилична за българска банда. А и сцената е приятно голяма и поне виртуално я делят с Голямата четворка – все хубави неща. Бандата на Нуфри заби малко след 15 ч. и представи парчета от дебютния си албум.

Изненадващо Антракс (Anthrax) започнаха по-рано от предварително обявеното и изскочиха на сцената в 16.15 ч. Част от трибуните и пространството пред сцената бяха пълни, теренът се запълваше прогресивно, така че няколко хиляди гърла посрещнаха Джоуи Беладона и компания. Антракс откриха ударно с "Caught In a Mosh". За сравнително краткия си, около 40-минутен сет, момчетата от Ню Йорк представиха едни от най-мощните си траш класики. Сред тях безспорно се открои “Indians”, в който бандата почете покойния Рони Джеймс Дио (Ronnie James Dio) с безсмъртния риф от „Heaven And Hell” и мотив от „The Man On the Silver Mountain” в самия край.

Публиката прие повече от радушно изпълнението на най-разкрепостената банда от Голямата четворка. Антракс, макар и по светло, останаха в сърцата на феновете като единствената за вечерта група, отдала почит на великия Рони. След това изпълнение наистина ни се иска да ги видим най-сетне като хедлайнъри, особено след като самостоятелният им концерт преди време у нас бе отменен заради някакъв си дъжд... нещо, което явно не смущава родните фенове, както видяхме по време на сета на Мегадет (Megadeth).

В мига, в който излязоха Мегадет, заваля. Като по поръчка. После започна да пада и град. Тази поръчка вече не е нашата...
Страстите не се охладиха, даже напротив, а и дъждът не продължи дълго. Времето обаче захладня, а от сцената не идваше топлинка. И нямаме предвид два калорифера, обърнати да духат към феновете. Просто изпълнението на Дейв Мъстейн бе шлифовано, пипнато откъм звук (особено добре се чуваше в средата на терена, по трибуните положението не беше чак толкова цветущо), репертоарът - подбран, прическа, китари, елегантна бяла риза - каквото се сетиш. Но липсваше по-топла комуникация с публиката, малко повече хъс... Все пак, да не придиряме толкова. Прозвучаха класики като “Holy War”, “Hook In Мouth”, “Trust”, “Sweating Бullets”, “Symphony Оf Destruction”, “Peace Sells”. Кратко сбогуване с публиката и останахме сами под смръщеното небе.

Слейър (Slayer), най-твърдата банда от Голямата четворка, атакува българските фенове със заглавното парче от актуалния си албум “World Painted Blood”. Но какво значи "актуален" в контекста на Слейър – нима някоя от композициите им звучи неактуално?

„Благодаря, че сте тук”, каза Том Арая (на снимката) на чист български, изненадал не само нас, но и всички чужденци на фестивала, които не бяха никак малко, почудили се дали това не е не е някакво заклинание от иначе усмихнатия фронтмен с червена тениска.

Звукът и изпълнението на Слейър бяха достатъчно добри, за да не оставят съмнение къде точно се намираме - а именно на "Sonisphere" - явлението в метъл фестивалите на световно ниво. За съжаление ярката дневна светлина не позволи да се насладим на светлинното шоу и да се потопим до край в специфичната атмосфера, която групата създава. Но това са подробности, ще каже някой и ще е напълно прав. Защото класиките „Seasons In Тhe Abyss” и „War Ensemble” счупиха много фенски глави, а “Angel Of Death” ни докара до адски екстаз, въпреки некуфеещия Том Арая със заразяващата усмивка. Слейър сa си Слейър. Размазващата агресия помага на публиката да забрави градушката, ударила ни по време на сета на Мегадет... a „Mandatory Suicide” бе само прелюдията към безсмъртния им албум от 1988 година, чието заглавно парче „South Оf Heaven” довърши олдскуул феновете.

Единствената забележка към самите тях е съкратеният сет – така вместо "Silent Scream" директно последва затварящото "Reign In Blood".
Е, добре че не валя повече... иначе едва ли щяхме да доживеем най-голямата банда, не само от Голямата четворка, а и в света въобще - самите Металика (Metallica).
 
Чудесна галерия със снимки можете да разгледате в Метъл Катехизис - Мегадет и Слейър


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *