Ар енд би парти с много любов за финал на Елевейшън

|
Малко трудно е след фестивален ден като 23 юни човек да е в адекватно здравословно и емоционално състояние, особено ако се е постарал с партито. Само че купонът на Елевейшън 2012 продължава и след няколко часа сън сме пак на първа линия, защото ни очакват тонове чудесна музика, смахнати игри, надяждане с торти и едно чудесно лятно небе.
Минути преди на сцената да излязат Уок оф ди ърт (Walk Off the Earth), се чудим дали някаква там канадска група, станала популярна през YouTube с правене на кавъри, ще може да направи шоу на такава голяма сцена. Ти сериозно ли? Появяват се в черни суичери като нинджи, а после започва лудата им музика. Сменят инструменти средно по три пъти на песен, но как се случва това? Китари се подхвърлят от единия до другия край на сцената, а звездата на вечерта е укулелето. Две момчета са там със специалната задача да хващат и подават музикалните инструменти, които буквално хвърчат през целия концерт. Групата е невероятно забавна - и с музика, и с поведение. Показват, че могат да свирят и на повече от една китара - то не бе електрически, не бе акустични... Е, показват, че могат да свирят и на една - правят емблематичното си изпълнение на "Somebody That I Used to Know", само че дали защото стана тясно с всички тези микрофони наоколо, дали защото китарата не беше добре настроена, то не се получава чак толкова добре. За сметка на това правят фурор с кавъра на "Mandown" на Риана, а когато Сара почва да се катери нагоре по сцената и се изкачва на десетина метра, вече не само музикантите, а и публиката полудява. Разделяме се с уговорки за ново посещение, защото „държавата ви и жените ви са хубави”.
След тяхното хипарско слънчево изпълнение е време любовта да превземе Елевейшън, а защо не и целия свят. Присъствието на Нека (Nneka) озарява всички, а посланието й за мир и обич през музиката е толкова искрено, че можем да му отговорим само с възможно най-широката. Топлата й лятна музика сякаш ни прегръща, а бавният ритъм и нежните вокали карат всички да танцуват. „Аз ви правя душевен стриптийз в момента” - споделя ни тя и ни учи да обичаме ближния както обичаме себе си. "Heartbeats" е ураган от емоция и танци. Не е чудно, че след този концерт всички се прегръщат.
Оставаме на ар енд би вълна с Шон Пол (Sean Paul). След блус вокалите на Нека неговото пеене звучи доста немузикално, но на кого ли му пука. Той е тук, за да прави парти, при това е домъкнал страхотен екип. Има си няколко диджеи, един от които непрекъснато призовава „Make some noise!”, но най-впечатляващи са танцьорките му, които освен че демонстрират прелести и повдигат настроението, танцуват наистина много добре. Шон е свеж и весел, в очакване публиката да избухне. Като се почне от "Get Busy", през "Give It Up To Me", чак до "She Doesn’t Mind" имаме стотици лудо танцуващи хора под летните хип-хоп звуци. Верен на елевейшънската традиция, и Шон Пол подготвя освен всичко друго и малко по-електронна и басова музика.
След време точно колкото за едно питие бендът на Ерика Баду вече е готов и свири леки грууви звуци. Няколко минути по-късно мис Баду е на сцената в целия си блясък, горда като лъвица, нахлупила огромна шапка с периферия. Поздравява всички свои сестри и братя в публиката и после изважда оня неин кадифен глас. След Шон Пол на много хора им се струва скучна, но това прекрасно пеене, тези джазови тонове и лекият танцувален ритъм под небето са нещо, което си заслужава да се усети. Успява някак да съчетае топлия сърдечен глас с напереното излъчване на жена с класа. Обвинете ме в непрофесионализъм, но друго не мога да кажа - хубавата музика си е хубава музика.
Малко след като се разделяме с лиризма и любовта, е време за some real hip-hop shit, както се казва. О, да, това са Сайпръс Хил (Cypress Hill), заради които половин фестивал е дошъл. Те самите пък са дошли чак от Лос Анджелис, Калифорния, и са готови да ни размажат с бийт и рими. Момчетата са легендарно име в хип-хопа и са една от онези групи, които не могат да пеят, ако в текстовете им не се чува „fuck” или “shit”. Друга често повтаряна от тях дума е ”high” - и може би не е никак случайно, че преобладаващият цвят на настроението им е зелен. Правят фурор сред полудялата вече фестивална тълпа. Винаги съм си мислила, че гласът на B-real, така характерен за всичките им песни, е компютърно модулиран, но той си е съвсем истински и автентичен и в съчетание с агресивните китари и танцувалния ритъм (не знам как го правят) звучи точно на място. Не можахме да видим Сайпръс на Елевейшън 2011, но чакането определено си заслужаваше.
Така завърши едно от музикалните събития на годината. Независимо дали посетителите имат спомени от него, или са ги изтрили някъде в хода на купона, то ще остане в историята като най-чудесната комбинация от слънце (е, и малко дъжд), музика и забавление. Можем само да се надяваме, че лятото ще продължи да бъде толкова вълнуващо.
 

Десислава Гичева





Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *