А сякаш всичко беше вчера, вчера…

|
На 13 май в Народно читалище "Св. св. Кирил и Методий" (София, кв. Модерно предградие) гостува поетът и преводачът от унгарски език Марин Георгиев. Тук публикуваме есето на поета Петър Стойков, прочетено по времето на срещата"
 
Започвам с един стих не на Марин Георгиев, а на поета Петър Алипиев: “а сякаш всичко беше вчера, вчера...” Ще разберете защо. Запознах се с Марин Георгиев на една научна конференция във Великотърновския университет в памет на Петър Алипиев. По повод днешното представяне си направих труда и намерих няколко книги на Марин Георгиев. Между тях е и първата му стихосбирка. Искам да ги види и да погледне автографите си, дано го изненадам.
“А сякаш беше вчера, вчера...” Ето две години от както се запознахме, ето и първата му стихосбирка “Село”, издадена 1975 г., сякаш вчера. Отзад на корицата има снимка на един млад човек, а пред себе си виждам оригинала, също млад човек, да е жив и здрав. Но Марин Георгиев сигурно ще ми опонира като рецитира началото на стихотворението “Врабчета” от същата стихосбирка.
“Есен,
като подсещане –
идва зима.”
 
Но не е така, имаме още много до есента. Разлиствам една друга негова книга “Здравей разбойнико!” и с интерес чета факти от историята на неговата младост, която е описал на 43 години, сякаш вчера. Четях и се смях от сърце как е кандидатствал във Великотърновския университет и как се е справял с изпита си по математика, в техникума като е написал едно четиристишие, а с изпита си по технология на металите се е справил от раз. Разлиствам друга негова стихосбирка “Памет”, издадена 1979 г. Сякаш вчера, а се изминали 29 години от тогава искам да цитирам едно стихотворение от нея, което много харесвам:
 
“Умира
баба ми Мария –
там, в сенчестата стая – някогашния обор.
Че е така – тя по очите ми разбира.
Не мога да го скрия.
А пък е слънце вън – във селския ни двор.
Кокошките в тора се ровят.
Проблейва агне и квичи прасе.
На дядо си Марин с какво и да му помогна –
Смъртта й няма – знам – да понесе.
Ще се помине той от самотия –
от село колко хора си отидоха така –
на майка майка й, бай Тодор, бай Илия
и много още, имената, които се боя да изрека.
Заглъхва моят род и селото заглъхва.
А люлка аз до днес не залюлях.
И нощем по таваните се гонят плъхове.
 
И мен от мен самия ме е страх.”
 
Разлиствам и “Крах на митологията”, издадена 1994 г., сякаш вчера, а всъщност преди 14 г. и чета за Яворов, Ракитин, Ботев, Дебелянов, Геров, Ламар, Илия Волен, Петър Алипиев, Андрей Германов, Константин Павлов... Искам да цитирам малко нещо от тази книга: “Литературата започва и от усилието да разбереш.” Колко добре казано. Съгласен съм с много от нещата, написани в третата част от книгата “Крах на митологията” за тоталитарните времена, но категорично не съм съгласен с изводите му от книгата “Третият разстрел”, романът-разследване за Никола Вапцаров, издание 1993 г. Сякаш вчера, а всъщност преди 15 г. Постоянно спорим с Марин Георгиев на тази тема. Хубаво е, че има свобода на словото. И ще спорим.
Накрая искам да попитам Марин Георгиев, отново както го е питал преди много години, а сякаш вчера Александър Геров: “Готов ли е да плати разрушителната цена на поезията?” Въпросът е зададен 1970 г. През 1990 г. Марин Георгиев е нямал отговор на този въпрос. Поне така пише той самият в “Здравей разбойнико!”. И страх ли го е още от него самия, както е писал в едно свое стихотворение. Дано само не ми отговори със стих от друго свое стихотворение:
 
“Защо тъй много искате от мен –
съвсем случайно съм сред вас.
Изобщо можех да не съм роден,
или да съм роден в друг век, друг час.
 
Не вас, а други можех да познавам,
съвсем различен да е моят път.”
 
И ако не беше поет какъв щеше да бъдеш ти, Марин Георгиев? И има ли още биволи в Биволаре, селски поете?
 

Петър Стойков



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *