Бдин – неутопичното място

|
(Иван Христов, „Бдин“. ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2004)
 

...Бдин е не само старото име на Видин, то е едно утопично място...


Георги Господинов


 
Началото на този текст е донякъде полемично, защото според мене утопичността на Бдин във втората поетическа книга на Иван Христов е само привидна. Бдин е пространството на поетическите визии, на преживяването и самоосмислянето на Аза в книгата, ала то е далеч от въобразеността, защото, макар и метафорично, не оставя колебания, че обозначава мястото тук и сега, родината на Аза. Би било окуражително, ако Бдин беше утопично място, защото тогава, независимо от степента на очакване, той щеше да бъде обект на копнеж и надежда. Ала Бдин в тази книга е на противоположния полюс.
Че Бдин не е „не-място“, че не е несъществуващо място, доказват най-малко топосните обозначавания — „[видях] гроба на Левски и Ботев“, „[в] квартала за безнадеждни, / наречен не случайно „Надежда“, „жълтите павета“, но и редица други, повече или по-малко конкретни отпратки в текстовете, сочещи към българското и България (днес). Ако припомним предходната поетическа книга на Иван Христов — „Сбогом, деветнайсти век“, то тогава „Бдин“ може да се разчете и като времето, започващо с българския двайсети. (Всъщност в осмислянето му и в двете книги той е едно все започващо и нивга несвършващо време, отколешно и сякаш завинаги.)
„Бдин“ е книга за дълбокото лично преживяване на едно място на разрухата, на изчерпаността, на невъзможното случване, на било-то, не на бъде-нето. И в този смисъл, не без горчива ирония, не е случаен изборът на назоваването му със старото име на Видин (до началото на XI в. Бъдин, след това Бдин) — последното българско владение, с чието падане под османска власт настъпва окончателната гибел на средновековната българска държавност, последният отблясък на блясъка. Нищо, че с Бдин (като Видин) географски започва България, погледната откъм онова, което сме свикнали да наричаме „света“. Обозначена като „Бдин“, от място, в което се раждаме, родината в книгата на Иван Христов става място, в което животът не започва, а е вече завършил:
 
Мила мамо,
аз умрях,
но не отидох във Рая,
а пристигнах във Бдин.
 
Ала това не е само обичайното философско осмисляне на вечния кръговрат, на вечното движение, което вечно повтаря нашето „пристигане“ и слива раждането и смъртта. Защото книгата след това първо стихотворение недвусмислено повежда читателя в до болка познатото тук-сега на живота ни. Следва независещата от тебе игра на случая да се родиш точно тук и сега, граничеща с наказанието да живееш като мъртъв в мъртвилото (антитезата Бдин — Раят).
Онасловена с един топоним, книгата разказва (за) мястото, което Азът (поетът, Иван, открито назован и така) преживява чрез себе си, в себе си — защото не съществува дистанция между Бдин и човека (добре, нека е първоличния субект на поетическото, който впрочем се колебае между единственост и множественост), те по неизбежност са взаимопроникнати. Ръждата, разрухата, разпадът, които ми напомнят пòтресните пейзажи и интериори на Андрей Тарковски от „Сталкер“, не дават шансове на „пристигналия“ в Бдин да създаде, преживее, сподели, напише своя живот (особено в „Бдин — Сметището І“: „от парчета пластмаса / до изрезки от стари вестници, / непотребни билети за влак, / снимки на непознати момичета, сакати детски кончета, / бутилки Coca-cola, / бюстове на Ленин и Сталин, / използвани презервативи, / счупени и пречупени кръстове, книги от Марко през Маркс до Маркес, / полумесец до сърп и чук...“). Сам Бдин е сметище, тук е целият ни двайсети век с илюзорните си ценности и заблуди, раздробени на вече непотребни късове. Ала за лирическия говорител той е преживян от други, вече е употребен, превърнал се е в купчина ненужни отломки чужд живот, дори вече разказан от други. На този разломен свят е наследник „пристигналият“ в Бдин, който болезнено съзнава, че е пристигнал не навреме и не на място (може би късно или другаде, след като в „Сбогом, деветнайсти век“ носталгиите са: „Да бяхме се родили в Прага / или във Ямбол, през шейсет и осма...“), че всяка възможност му е отнета по условие, използвана е от други и за него нищо не е останало — нито за случване, нито за разказване. Осмислянето на тази ненужност (закъснялост, неуместност) се подсилва и от непостижимостта на човешките съприкосновения. В Бдин достигането до другия, разбирането, съкровеното докосване между човеците е или също невъзможно, или също водещо до разпад:
 
Честно да ти кажа
и тук не постигнах много,
понеже не знам езици.
.......................
Понякога срещам
и други поети,
но те говорят чужди езици
и принадлежат към
към чужди литератури,
така че не можем
да осъществим контакт.
.......................
Ако се докоснеш
до някого,
в миг се обръща
на прах.
 
Единствено „сред онези, дето / нямат бъдеще“ открива той мястото си, или в „някой кашон“ на сметището, което е пак същото. Разрухата е зловещият пейзаж на живота, ала в Бдин не само вещният свят е разрушен, по-страшното е, че тя гибелно е проникнала и в човешките дълбини, че са изначално обречени всички пориви, че са погубени душите („Бдин III“: „...защото тук при нас / долу / едните събориха / църквите, / а пък / другите убиха / душите“; „Бдин IX: „Биологията е по-силна от смисъла“), че и езикът е разпаднат на езици, които са тотално разминати и не събират, а раздалечават хората. В този смисъл книгата на Иван Христов наистина „хваща за гърлото“ (Г. Господинов), защото не се стреми да преодолява или анихилира мъртвината нито посредством игрови поетически трансформации, характерни за представителната част от поезията ни през 90-те години; нито й се съпротивлява, нито се бунтува, както правеха това поетите от втората половина на 70-те и 80-те години. И в тази връзка ще спомена неслучайността на избора на епиграфите на книгата, заети от стихотворения на Ани Илков и Георги Господинов. Мимоходом ще спомена и една относителна, по-скоро частична аналогия с преживяването на тук-сегашната реалност в едно от ранните стихотворения на Едвин Сугарев — „Рокада“, от края на 70-те, като се огранича с цитирането на три фрагмента, за да спестя евентуално аналитично разточителство:
 
Светът се вгъва, заприличва на фуния, натикали са я
          в устата му, принудили са го да пие.
.................
Живее сякаш че сред вакуум, беззащитен и безпомощен,
          и сянката му също тъй е безтегловна като него...
.................
Друг някой пие неговата чаша, друг някой казва неговите думи,
          друг някой изведнъж се хваща за сърцето,
          друг някой пада сгърчен вместо него.
 
Изобщо „Бдин“ в голяма степен кореспондира с преживяването на тук-сегашния свят, характерно за поетите през 80-те, аналогии в тази посока могат да се открият още със стихове на Ани Илков, Георги Рупчев, а и по-назад — напр. парафрази на стихове на Биньо Иванов, и т.н. Ала едните трябваше да превъзмогват застоялото, „нямото време“, липсата на време, „нищото“ на света, трябваше да се съмосъздадат от него и въпреки него и намериха пътя към бунта (в какъвто и смисъл да се мисли за него). При всичката изчерпаност на възможности за Иван-Христовия лирически човек е останал единствено болезненият опит да осмисли реалността като даденост и да я приеме като участ. И при това осмисляне да направи своя личен избор — впрочем много по-труден от този на предходниците.
(На това място четенето на книгата може да продължи и чрез съсредоточаване върху един съществен образ в нея — Реката. Реката е образ с много значения — времето, път и средство на смъртта, самата смърт, преходност и вечност, и още други, и всяко от тях е обрастнато с допълнителни смисли и нюанси. Обемността на образа обаче ме кара да изоставя анализа му в този текст, защото заслужава специално и детайлно внимание.)
Ще избера да продължа четенето с нещо, което смятам, че завършва книгата. Става дума за надеждата. Тя е неартикулираната, проблематичната, но не и липсващата страна във възприемането на света в „Бдин“. Едната й посока е в опита да се намерят в миналото на културата опори и основания за нея — това вече се е случвало и на други поети и в други поезии, и в други времена преди „Бдин“ (онези стихотворения, които не просто са посветени или използват за епиграфи имена и стихове от литературната ни класика, а влизат в диалог с тях). Другата посока, в която се провижда надеждата, е свързана с пространствата на съня и на отвъдното. Само те са идентифицирани като полета, в които е възможен животът (автентичният, смисленият, несамотническият, споделеният):
 
Продължавай да сънуваш,
мила моя...
Само в твоя сън
          за мъничко
          ще оживея
.................
...сънувах, че една от
кариатидите на Акропола
се откъсва и тръгва към мен...
.................
Понякога лягам
в някой кашон
и се чувствам
като дете
в утроба,
сънувам, че летя...
.................
Всичко
придобива
смисъл
отпосле
 
Сънуването и преминаването отвъд са спасителните кораби, които правят възможен порива да се осмислят „пристигането“ и „заминаването“, неизбежното и случайното в това колело на относително раждане и относителна смърт, да се открие упование за живота (нека припомня живородните утроби на кариатидите, така подчертани в изображенията им) и пространства за полет. Тук се вписва и единствената възможност за свободен избор в света на Бдин — вън от „клетката“ „с надпис „Свободен“, изглеждащ трагичен, но трагичността му е отстранена чрез увереността и категоричността на избиращия. Затова и спасително звучи последният текст от книгата, завършващ с:
 
Аз сега си
тръгвам
оттук!
 
Сбогом!!!
          Бълбук!!!
                    Бълбук!!!
                              Бълбук
 
Този финал ни връща към финала на предишната книга на Иван Христов:
 
...и трябва всичко
да започна
отначало
 
И това е единствената, горчивата, но потвърдена и убедено осъзнатата алтернатива на човека, комуто се е случило да „пристигне“ в Бдин. До другото му пристигане.
 

Този текст беше вече започнат и се основаваше в началото си на провокацията в думите на Г. Господинов (изречени на премиерата на „Бдин“ през декември 2004), когато в бр. 16 на „Литературен вестник“ излезе критическото мнение на Митко Новков (рубр. „На фокус“, с. 6), реагиращо също на разбирането на Бдин като утопия. Благодаря на Митко Новков за съмишленичеството.


 

Стихосбирката „Бдин“ на Иван Христов можете да закупите от книжарница "Български книжици"!



Коментари (1)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

One Response to Бдин – неутопичното място

  1. 1
    [...] http://www.slovesa.net/%D0%B1%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%BD%D0%B5%D1%83%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%87%D0%... Share this:ShareFacebookGoogleLinkedInEmailGoogle+ Ivan HristovLike this:Like Зареждане... [...]