Белгийският бал на Хувърфоник

|
На 11 май Военният клуб в София бе пълен с изискано облечени дами и господа, сред които и негово превъзходителство посланика на кралство Белгия. И въпреки, че светлините по изпълнения с орнаменти таван, фоновата музика и барът си бяха съвсем като за дискотека, се усещаше, че предстои някакво малко по-аристократично събитие.
Всички бяха в очакване на оркестър Хувърфоник (Hooverphonic) - трип-хоп група от Белгия със 17-годишна история, която дойде у нас по покана на Eventease. Ако името не ви говори нищо, горещо препоръчвам да чуете. Мога само да кажа, че «трип-хоп» ги представя крайно непълноценно и че неслучайно ги наричам «оркестър».
Даже още празната сцена предизвиква вълнение с драматичното осветление. Честно е да се отбележи, че това вълнение се удължи малко повече, отколкото публиката би искала. Но през това време част от групата успя да се разходи сред посетителите.
Малко по-късно на сцената имаше шестима прекрасни музиканти. Петима от тях са костюмирани - кой по-строго като пианиста, кой по-фриволно като китариста Реймънд. Шестата, разбира се, е вокалистката Ноеми Волфс («Когато издавахме втория си албум, тя е била на десетина години и сигурно си е играела с кукли» -каза басистът Алекс). И каква вокалистка само! Не мога да не отбележа безкрайно дългите й крака, едва доловимия френски акцент и безупречното пеене. Истинско вълшебство!
Започват с «One, Two, Three” - една от новите. Хувърфоник изведнъж зазвучават по-рок, отколкото сме свикнали да ги чуваме, но все така добре. Като за първа песен вдига градуса на настроението подобаващо. Още една също толкова рок песен, доколкото тази нежна като френски сладкиш музика може да звучи рок, и зазвучава “Heartbroken”, защото трябва да покажат и колко лирични могат да бъдат. «Сърцето ми не е разбито», пее Ноеми, но като я слуша човек, нея и пианото, и не може нещо малко да не се счупи в сърцето му.
Изоставяме лиризма за малко, заради «Club Montepulciano». След нея идва «The Last Thing I Need Is You” - първата истински весела песен, което си е откровена ирония, защото в нея се пее за един ужасен ден. За сметка на това мелодията е доста подходяща за танцуване. Веднага след нея е „2Wicky” - единствената по-електронна от днешния сетлист. В нея се пее за космос и горе-долу в такава посока те отпращат тоновете.
Още първите думи на Алекс бяха «Здравейте, ние сме Хувърфоник. Как сте?» на чист български. И после мина на английски: «Само това знам на български. Ще ме извините.» Специално поздрави белгийските гости, които бяха малко, но ентусиазирани, и имаше голямо желание да раздава бутилки уиски като награди за публиката - в крайна сметка подари една, към края на вечерта.
Ноеми беше, както казах, прекрасна в изпълненията си. Имаше нещо театрално в нея, което я караше да стои чудесно на сцената - до степен, в която сякаш малко се дистанцира от публиката, но не можем да виним истинските артисти за нещо подобно.
Песента, на която цялата група се размаза от удоволствие, беше «George’s Café” - имам чувството, че просто не искаха тази песен да свършва, и си я досвирваха на няколко пъти. На мен ми звучеше като саундтрак на филм ноар, в който очакваш да убият някого, но още не знаеш кой ще е. Любимата песен на Ноеми пък - «Danger Zone», групата изпълни почти накрая.
Един от най-забележителните моменти на вечерта беше френската песен на Клод Франсоаз "Comme d`habitude" в изпълнение на цигуларя. Кой да знае, че всъщност по мелодия на тази песен е написана „My Way” на Синатра?
Не се мина и без танци, нито пък без още няколко лирични момента. Можеше публиката да е повече и по-ентусиазирана, защото си заслужаваше, но това може би е въпрос на мнение.
И голямо, голямо, огромно значение трябва да се отдели на «Mad About You” - песента, заради която поне половината гости бяха дошли. Чухме я акустична. Цигулката в началото е по-сладка от шоколад. Едва ли имаше някой, който да не я знае, а усещането, което тази песен носи, е неописуемо, затова дори няма да си правя труда. Както казах, чуйте ги.
«Mad About You” беше предпоследна. Последна беше „Sometimes”, която изпяхме съвместно с групата. «Понякога трябва да пееш тази песен, понякога трябва да пееш фалшиво» - подходящ текст като за край.
Добре, обаче предвидливо бяхме видели, че в сетлиста са предвидени песни за цели две викания на бис, и се заехме активно да си ги получим. Първото започна с «Vinegar and Salt” - винаги съм се чудила защо точно за оцет трябва да се пее в тази песен, но звучи невероятно красиво - само глас и пиано. Песен за моментите, когато не всичко е идеално. Този бис завършва с «Renaissance Affair”, която с тази цигулка просто няма как да не ти хареса.
Пускаме ги да си поемат въздух и вече наистина най-последната песен е “How Can You Sleep”. “Като за лека нощ” - казва Алекс. „Типично по белгийски - започва тихо и кротко, а пък свършва...”
Е, свърши бомбастично. Музикантите сякаш не искаха да си тръгват и държаха да ни дадат достатъчно качествена музика, за да си имаме до следващия път. Последните тонове направо затанцуваха с нас в стаята (напук на лиризма в началото) и предизвикаха такава енергия, че се чудя как сградата не се срути. Дори прическата на Алекс се развали от вълнението.
Някои наричат Хувърфоник меланхолични. На 11 май те бяха всичко друго, но не и това! Бяха диви (по един аристократичен начин, разбира се), красиви, тъжни, енергични, и каквото още се сетите, но толкова пълни с живот, че се чудиш откъде са я взели всичката тази енергия.
Балът приключи час преди полунощ. Но кой знае, ако някой си е забравил пантофката, може да се окаже, че приказката едва сега започва.
 

Десислава Гичева




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *