Божана Апостолова на 60 години

|
На 9 май 2005 г. в Пловдив бе отбелязана 60 годишнината на Божана Апостолова - поет, издател, меценат.
Над 500 гости уважиха събитието - писатели, художници, актьори, журналисти, приятели, колеги, политици, отбелязано първоначално с освещаване на новите производствени мощности на Жанет-45, а вечерта продължило със стилно и грандиозно парти в комплекс “Санкт Петербург”.
Целият културен елит на България се събра, за да почете Божана - личности като Вера Мутафчиева, Стефан Цанев, Любомир Левчев, Недялко Йорданов и още много, много други - трудно биха могли да се изброят всичките.
Събитието бе уважено и от управляващите, в лицето на министър Христова от Социалното министерство, лично посетила рожденичката и нейния полиграфически комплекс. По-късно Игор Чипев прочете приветствие и от министър Чилова. “Ексцентричната” г-жа Апостолова всъщност няма навик да прави метани на властимащите, и не се поколеба дори да върне с изходящ номер “уважителния поздрав” на кмета г-н Чомаков, изпратен по факс, и който факт тя с усмивка разказа на всичките си гости по-късно вечерта, когато купонът истински се развихри с участието на Доротея Тончева, група “Те”, Богдана Карадочева и Стефан Диомов, Хайгашот Агасян…
Божана Апостолова е родена на 9 май 1945 г. в гр. Пловдив. Завършва българска филология във ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий” – гр. Велико Търново. Собственик е на Полиграфически комплекс и ”Издателска къща Жанет – 45”ООД – Пловдив.
Издадени книги: стихосбирките “Нестинарска орис”, 1978 г., “Необетован свят”, 1986 г., “Както мама се кръсти”, 1995г., “В питието на мрака”, 1998 г., “ Вселюбов”, 2001 г., “Състояние трето”, 2003 г.; романът “Делнична библия”, 1998 г., удостоен с Националната литературна награда “Пловдив; “Човекът с небето”, 2002 г. - съвременна приказка за деца.
Като издател в актива й са имената на Андрей Германов, Иван Радоев, Дора Габе, Константин Павлов, Екатерина Йосифова, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Първан Стефанов, Иван Динков, Станка Пенчева, Георги Величков, Христо Карастоянов, Бойко Ламбовски, Георги Борисов, Григор Ленков, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Силвия Чолева, Марин Бодаков, Петър Чухов и мн. др.
Инициатор и съучредител на “Пловдив чете”, “Младият Пловдив чете”, нейно дело е годишната литературна награда за поезия "Иван Николов".
За нея са изписани много, и все силни слова: “Странна, избухлива смес от сърдечен смях и стръвна ярост”, "Майка Тереза на българската литература" и още какво ли не, и все докосващи истината.
Самата Божана във времето е отбелязвала: “Приемам писането като лечение на собствената си душа”, “Успехът е, когато правиш хората щастливи”, "Мога да си позволя един жест на духа, адресиран към българската литература" , "Да откриеш неизвестния автор - това е моето удоволствие..."
Лично авторката на статията, по време на дълъг разговор с поетесата в дома й, запомни няколко нейни думи, импровизирано цитирани сега: “Никога не се моля!”, и “Нямам никаква заслуга за стиховете си. Те идват от отвъдното, сънувам ги, и само ги предавам…”
Извън светската шумотевица Божана Апостолова отбеляза и по още един свой начин годишнината си - от печат излизат две нейни книги: стихосбирката “Възел” и романът “Делнична библия 2”. Ще завърша именно с неговия финал:
 
"…На другата вечер сънувах баща ми. Мекият му, галещ глас лягаше в мене, като скъпа рожба в ръцете на майка си. Тогава татко ме попита: “Защо толкова много искаш да напишеш любовни стихове, дъще. Ти си стара душа, още от Бигълс. Там имаше седем братя и седмината умряха, остана само ти. После почти дете беше влюбена в Балзак, пишеше книгите му, още те виждам, как вървиш и плачеш по Сена за него. В другия живот беше приятелка на Жорж Санд – разгулно живя тогава, разгулно и разюздано. Беше писар на Ботьов и те убиха в Молдова, а след това овчар в Гърция. И през всичките си животи бе нещастна в любовта. Затова в последния си живот, там долу в Сицилия, ти си отряза косата, облече монахинска роба и се посвети на Бога. Така че, дъще, не разбирам защо толкова много плачеш и искаш да напишеш любовни стихове. “Ти сама и обща в себе си живееш…”
Още щом се събудих написах стихотворение, което започваше с думите на татко ми. И го приех като съдбовно. Ето го:
 
И НАКЪДЕ?
 
Сама и обща в себе си живея.
От себе си изтичам и се вливам
в пороя на деня, където всичко
за мен отдавна е удавило представите
за нещо хубаво.
 
Училище за глухонеми е душата ми.
Там всеки ден
се уморявам от мимични жестове
и все по-рядко себе си разбирам.
Дали защото
думите са абортирали от смисъл
или защото смисълът е абортирал от човека?
Не знам.
Но подозирам, че безутешната стихия на века
са изродените представи за човечност
в мухлясалия саркофаг на чувствата.
Така че нищото е мярката на мойто можене,
а имането е платената ми съвест
на цивилизования мой живот,
че и нататък –
отвъд израстъците изкусителни на мисълта ми,
отвъд измислените блудства с идеала…
 
Но ето… сутрешната ми закуска пак е болка.
И сякаш губи смисъл всякакво завръщане
към себе си,
към себе си,
към себе си."
 

Рейни



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *