Божествата на касапите ръководят семейни войни в Модерен театър

|
„Божествата на касапите” – заглавието на първата премиера в новооткрития Модерен театър звучи стряскащо. Божествата – особено древните – не са чужди на прекомерната кръвожадност, а като добавим и касапи...
Всъщност в пиесата на Ясмина Реза кръвопролития няма, но битки не липсват. Безкръвни, но това не ги прави по-малко страшни. Малки бури в чаши вода, които обаче са способни на големи поражения – стига да се изплъзнат от контрола на благоприличното държание в обществото.
Историята е банална – сбиват се две момчета, а родителите им се вкопчват в мъртвата хватка на себедоказване, изтъкване на педагогически подходи, умение за общуване, издигане в обществото. Като кирливи ризи или като прани гащи се развява по някое его, надигат глава семейни проблеми и неудовлетворени лични желания.
Всичко започва, когато родителите на единадесетгодишния Бруно – Вероник и Мишел – канят родителите на връстника му Фердинанд – Анет и Ален. Фердинанд удря Бруно с пръчка и му избива два зъба, в следствие на което двете семейства се срещат, за да решат проблема по цивилизован начин. Това, което се случва обаче в зимната градина на Вероник – интелектуалка, подготвяща книга за кръвопролитията в Дарфур, силно вярваща, че еволюцията е променила първичната човешка природа – и Мишел – търговски пътник със склонност да слуша жена си – е далеч от образците за цивилизовано общуване. Ален, адвокат, който демонстрира пълна незаинтересованост към опитите на Вероник „великодушно” да ги убеди, че Фердинад трябва да се извини на Бруно, и то – по собствено убеждение, почти непрекъснато говори по мобилния си телефон, докато убеждава клиентите си от голяма фармацевтична компания да прикрият фактите около опасно лекарство. Жена му Анет – консултант по недвижими имоти – стига до момент, в който й прилошава до повръщане.
Започнала спокойно, пиесата се развихря в бурни словесни престрелки с чудесни мигове на хумор и хаплив сарказъм. Започват бързо да се образуват съюзи между отделните персонажи и също толкова бързо да се разпадат, като не винаги от двете страни на барикадата са цели семейства. Отворената бутилка ром пуска и друг дух от бутилката, препирните и словесните престрелки ескалират дори до физическа саморазправа, откровения за брака и обяснението на Ален за неговата житейска философия спрямо децата – малките момчета в Судан без никакви пречки се бият както Бруно и Ферднанд, позовавайки се на жестоките богове – боговете на касапите. Тези богове, които са съпътствали човечеството още от люлката му и които явно, въпреки привидната цивилизованост, още не са го изоставили.
Наред с до болка познатите проблеми в общуването – в обществото и в семейството, между родителите и децата (намесва се по телефона и майката на Мишел, като вездесъщата болна свекърва, която вгорчава живота на всички) – Ясмина Реза е заложила в текста си и по-големите въпроси за расизма, проблемите в Черна Африка, отношението ни към животните... За тях обаче е нужна цяла джунгла, а не късчето изкуствено аранжирана зеленина в зимната градина. Въпреки това от остротата на дисекцията на Реза на проблемите боли. Тя оголва не само същината на болното място, но и отмята завесата над обичайните ни реакции – как всичко така или иначе утихва и си продължава по старому, независимо от степента на труса. И не е ли това именно конфликтът между цивилизацията, която налага това двуличие от приличие, и боговете на касапите – брутални, нo откровени и явни?
Не случайно пиесата получава наградата "Лорънс Оливие" за 2009 г. и е наистина прекрасно, че в Модерен театър посягат към тази нова драматургия в успешен опит да поставят на българска сцена тенденции и течения, завихрящи се на европейската и световната. Много удачен е изборът на актьори – Иван Радоев е изключително убедителен в ролята на Ален, а Кристина Янева като Вероник е чудесна партньорка за словесните им двубои. Привидно кротката Анет е изиграна от Ирини Жамбонас без нито един фалшив детайл във внезапните смени на настроенията, мятащи я от смирена съпруга до истерична побойничка. Квартетът се допълва от Пенко Господинов, за когото не е проблем да се преобрази от кротък мъж, който сервира кафе и сладкиш, до войнстващ женомразец, саркастично изричащ вижданията си за брака.
Цивилизованата зимна градина, пълна с опитомени растения и дебели книги с репродукции и културологични изследвания, се превръща в бойно поле, на която божествата на касапите без усилие насърчават смъртните си избраници. Постановката може да няма мащаба на древногръцка трагедия, но е почти неудобно – и затова толкова истински – завираща пръст в раните на не толкова мащабните, но далеч по-близки ни по дух наши си, ежедневни трагедии. И някак е трудно да се пропусне – за щастие.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *