Бургас – място за съдбовно общуване

|
Чета разпалени дискусии из медиите и в Мрежата, слушам разговори и понякога участвам в тях – за отношенията между пишещите в Бургас като частен случай от подобни отношения в цялостния литературен живот в България.
С тъга установявам: егоизмът на повечето от творците не им позволява да погледнат в будното око на другия и да съзрат там светове, които другаде няма да видят. Всеки писател е уникален. Ако пък Господ го е наспорил с висока дарба, каквито и да са критериите ни за съвременно писане, не можем да не си дадем сметка, че творецът пред нас е единствен и неповторим. Обитаваме едни и същи видими пространства, а може би, може би едни и същи невидими; лексиката на всеки поотделно ползва един и същи градивен материал – думите на родния език; освен това, достатъчно раними са душите ни – коя повече, коя по-малко – за да си дадем сметка за това колко всъщност сме свързани...
Пиша горното и внезапно си спомням как преживях онова, което се случи с Петя Дубарова. Досега не съм разказвала преживяването си, защото съм имала усещането, че то е от най-интимните ми и не е нужно да го афиширам върху съдрания афиш на бургаските не винаги достойни отношения вътре в литературната необщителна-необщуваща - разединена общност. Но ако един спомен за нещо, което е толкова съдбовно за бургаската ни литература бъде споделен, той може пък да допринесе за добро, плахо се надявам...
На 4 декември през онази година бяхме се събрали в училището, в което бях започнала работа като млада учителка, да празнуваме нещо. Тогава някак между другото една от колежките се сети: самоубило се момиче от Английската, поетеса. За миг почувствах как се залюля подът под краката ми, след това избухнах в ридания. До този момент не бях губила близък човек и не познавах потреса от подобна загуба. С Петя не бяхме и близки, бяхме се срещали два-три пъти, не повече. Между впрочем, достатъчни да запомня завинаги далечния поглед на очите й и необикновеното излъчване на това мургаво симпатично момиче. Питам се защо така отчаяно неизлечимо болеше, години след смъртта й – до ден днешен. Усещането беше все едно са откъснали нещо живо от мен, накърнили са с непоправима загуба собствената ми душа. По късно в годините ме сполетяха нови непоправими загуби: Димитрина Баева, Ники Искъров, Иван Апостолов, Янаки Петров, Христо Фотев, Славчо Чернишев, Стефан Химитлийски, съвсем наскоро и Антоний Бинчев... Повечето млади, в разцвета си... Все повече от нашата обща душа се отделяше от мен. Все по-малък ми ставаше Бургас. След загубата на толкова много хора, с които животът беше ме събрал и с които имахме светли човешки отношения, ми ставаше „безпощадно ясно”, че никак не са случайни малките общества, които се изграждат около една идея: насред самотата на необозримото човечество имаме да вършим неотложна работа. В рамките на един живот, толкова кратък и непредвидим, да я вършим със съзнанието за обща мисия... Всеки поотделно, но всички заедно сме се устремили към едно и също. То е толкова високо и идеално, че не си струва да се пилеем извън средоточието на ползотворната енергия, наречена творчество – нашата обща душа. Споделяме думите си, споделяме дори животите си. Едни си отиват, но други идват: митичните птици на Роза, Бина, Албена, Слави и други, на които още не знаем имената – те идват, защото няма къде другаде да отидат: понеже са част от общата ни душа. Да ги посрещнем подобаващо, предлагам аз. Да спрем недостойните разправии за награди, за мизерни общински парици, отпускани скъпернически за някоя и друга наша публична изява,за всякакви нищожни банални неща. Като получих награди, станах ли повече или по-малко талантлива? Не спирам да се моля за единствената, благословена не от човеците, а от Бог награда: писането да не свършва!


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *