Бургас почита юбилея на Петя Дубарова

|
На 25 април тази година Петя Дубарова щеше да навърши петдесет години, но си остана завинаги на седемнайсет. Бургаската общественост с трепетно вълнение отбелязва юбилея. Програмата на честването започна с поетично-документалния спектакъл „На слънцето искам да бъда сестра” по сценарий на Георги Райков. За първи път бяха показани черно-бели кадри от филма на Никола Ковачев „Стъргалото”. В спектакъла беше включено и интервю с проф. Георги Дюлгеров, който предоставя малка роля на Петя във филма си „Трампа”. Мисли и чувства за Петя Дубарова сподели поетесата Венда Райкова, дългогодишна учителка по български език и литература, почетен председател на Националния конкурс „Петя Дубарова”, класната й ръководителка от Английската гимназия М. Макрова, учителката по литература Д. Лазарова. "Български пощи" почете юбилея с марка с лика на Петя. В двора на Английската гимназия ще бъде поставена паметна плоча.
Поканих Венда Райкова, чийто път често се среща с този на Петя, за интервю специално за читателите на Словеса.
 
За Петя Дубарова Христо Фотев, открил таланта й, казва: „Понякога трябва да се повдигна на пръсти, за да я погледна в очите”. А в интервю за списание „Бургас през седмицата” от 31.10.1977 г. на въпроса "Кой е Вашият любим поет?" той отговаря: „З.х. Георги Баев и най-младата, но може би по-голяма от всички нас - ученичката от Английската гимназия Петя Дубарова”. Очевидно поетът е бил запленен от това рядко поетично явление, така ли беше?
- Сред пъстрата многолика поетична палитра в Бургас през 70-те години на миналия век, като безспорно творческо явление се открои лъчезарното бургаско момиче Петя Дубарова. Най-младата, най-талантливата и най-непрежалимата българска поетеса, която ни напусна непростимо рано - на 17 години. Като птица, простреляна в полет. В най-съкровените ми спомени, в чувствителното ми ранимо сърце, в едно сакрално кътче, незасегнато от ерозията на годините, образът й продължава да свети, обгърнат от цялата ми нежност, преклонение, обич и болка.
За първи път се докоснах до поезията на Петя чрез поета Христо Фотев, който, омагьосан от магията на ранното й детско творчество, като хипнотизиран повтаряше на масата в стария Клуб на културните дейци стиха „О, пчела - огнено око си ти!” Оттогава досега, прочела всичко, което е излязло от перото на това изключително талантливо момиче (стихове, разкази, есета, дневници), аз съм подвластна на тази магия, която с времето не само не заглъхва, а все повече нараства. За да се превърне в „пристан зелен” за няколко поколения млади поети, за всички, за които изстраданото съкровено слово - „светая светих на душата” е спасение и просветление.
В сърцето на Бургас разцъфтя - избуя таланта на слънчевото момиче Петя Дубарова - надарена свише, изумително зряла за своите юношески години, събрала като във фокус вълненията, прозренията, тревогите на свето поколение. Една малка вълшебница на словото, изтъкана от обич, светлина и музика. „Животът ми е мъничка ракета”, прозвуча стихът на дванадесетгодишната Петя, не подозирайки, че думите й ще се окажат пророчески. Защото тя наистина просветна като знакова малка звезда сред нас, изсипа като сноп лъчи златния прашец на своя „жив, поразяващ, неистов, разгърден бос стих” в душите ни и като освежителен благодатен дъжд, чийто озон прочисти застоялия въздух от полуистините, заблудите и горчивите илюзии. И отлетя от своя „пристан зелен”, оставяйки след себе си четири думи - Прошка, Сън, Спомен, Тайна. Аз съм подвластна на тази магия, чийто кодове все още не сме разгадали докрай. Може би най-прозорливо, със сърцето си, вледенено от тъга и болка, реагира поетът романтик Христо Фотев: „Тя беше птица и вярваше, че и ние сме такива, че приличаме на нея. В мига, когато се усъмни, че аз, че ние сме престанали отдавна да вярваме в крилете си - тя отлетя. За да ни докаже - продължи мъчителните размисли поетът, - че все още има на света неща, които едно сърце не може да понесе.”
 
Вие сте познавали Петя, общували сте с нея. Каква беше тя?
- Имах щастието да познавам и общувам с това толкова необикновено момиче, от чиято аура наистина струеше светлина. Като ръководител на литературен кръжок към младежкия дом през 1976 г. имах редкия шанс на съдбата няколко месеца да се докосвам до ръкописите на току-що родените, написани с характерен все още детски почерк, стихове на малката Петя. И признавам си - изумена от чудната мозайка на думите й, от вълшебния танц на метафорите върху белия лист, аз, онемяла от изумление, не можех да отправя към нея никакви препоръки, освен да изразя възторга си от дарованието й. Никакви препоръки не дадох на Петя и когато благодарение на майка й - Мария Дубарова, моя колежка, литераторка и приятелка, разлиствах съчиненията на 14-годишното момиче преди да кандидатства в Английската гимназия. Естествено те бяха по-различни от стандартните изисквания на определени конкурсен тип писмена работа. Присъствието като позиция беше толкова органично и категорично, че ми се струваше кощунство да се опитвам да вкарвам словесния поток на мислите й в задължителни норми и псевдокритерии.
Съвсем не беше случайно, че единствено Петя избра да коментира на конкурсния изпит върху „Една българка” от Иван Вазов като най-вълнуващ момент не прословутата борба с измъкването на кола, а проблема за сторения грях към Бога чрез открадване на манастирската дреха за спасението на ранения бунтовник. В период, когато атеистичното възпитание властваше в училище, тинейджърката - мъдро, зряло и емоционално тълкуваше действията на героинята и нейните патриотични и хуманни подбуди. Съдбата отново определи мен да прочета и оценя това необикновено анонимно съчинение и да напиша най-заслужената шестица. Няколко години след трагичната й гибел, когато споделих това в разговор с Веселин Ханчев, той също беше изумен от дълбоките прозрения на Петя и завидната й свобода да изрича това, което мисли. Потърси в архивите на Английската гимназия съчинението, но, уви - ръкописите се съхраняваха само две години.
 
Проследявахте ли развитието на този рядък талант на словото?
- Следях с интерес и възхищение публикациите на Петя Дубарова в списание „Родна реч”, които все повече затвърждаваха убеждението на истинските ценители на словесното изкуство, че в България избуява такъв рядък, самобитен талант, какъвто националната ни поезия не познава дотогава. Ще направя още едно признание. След възторга от прочетеното, аз изпадах в творческа криза - месеци наред не пишех и не печатах стихове, въпреки че минавах за добра поетеса и имах своите почитатели. Защото високата летва, която беше вдигнало талантливото момиче, ме караше да се чувствам като самодейка - посредствена и незначителна. А Петя, с почти още детски очи, продължаваше да вижда повече от нас, възрастните, и боледуваше неутешимо от непростимото ни примирение. С изтръпнала от болка душа, доловила с изтънчените си сетива несъвършенството, грубостта и лъжата в този толкова объркан свят, тя сподели: „Понякога съм толкова добра, че цялата изтръпвам и боли ме.” (”Доброта”).
Помня поразяващото усещане от поемата й „Ад”, която не можем да четем, без да потръпнем от кошмара на сгъстените тъмни метафори, символизиращи едно болно общество и време с размити ценности. И лаконичният, но просмукан от тъжното прозрение стих: „Едно пристанище изплю мазут”. И въпросът, останал без отговор: „Кой открадна моя малък, моя чуден луна парк?” А въпросите в малката поетична вселена на Петя ставаха все по-тревожни и мъчителни… ”Защо нощта започна да открадва от светлия ми млад и хубав ден?”…
 
Как попадна Петя във филма „Трампа” на Георги Дюлгеров?
- Когато режисьорът Георги Дюлгеров, бургазлия, мой приятел и съученик от ПГ ”Г.С. Раковски”, след дълго и безуспешно търсене, се допита до мен за ярко откроено поетическо дарование сред бургаските млади творци в гимназиална възраст, аз не се поколебах нито за миг и заявих категорично: ”Само Петя Дубарова”. След запознаването им, омагьосан от звездното й дарование, той спонтанно реши да я включи като изпълнителка на собствените си стихове в новия си филм „Трампа”. Винаги, когато гледам кадрите с нея, имам чувството, че нищо на този свят не е случайно. Не е случайно, че Петя живя толкова кратко, но толкова красиво, задъхано и целеустремено, точно в това време и написа своя лиричен емблематичен дневник, за да ни завещае поетическите си послания.
Не беше случайно, че когато в литературния клуб, застанала неизменно до своя духовен брат Христо Фотев, Петя ни гледаше с топлите си бадемови очи и тиха слънчева усмивка, ние - бургаските поети, имахме усещането, че изживяваме духовен катарзис при допира с младата й и толкова извисена душа.
 
Остана ли тъга у Вас по Петя?
- Обичахме Петя, вярвахме в щедрата й изумителна поетична дарба. Но не я опазихме. В съзнанието ми болезнено се е врязал споменът за ледения декемврийски ден, когато изпращахме Петя към вечния й дом. Беше толкова абсурдно и ужасяващо тъжно. Съкрушените лица на съучениците й, ужасът и болката в очите им и застиналият въпрос „Защо?” Свидетел съм на страшните надписи „Убийци!”, с които всяка сутрин осъмваше сградата на Английската гимназия, насочени срещу учителите на Петя, на празната класна стая, в която дни наред съучениците й не можеха да влязат от мъка пред зеещата празнота на нейния чин. В най-дълбоките фибри на сърцата ни, у всички нас, които я познавахме, остана смразяващото чувство за вина.
„Видяхме ли го ние това чудо? Заслужавахме ли го? И наистина ли е възможно да го заслужим?” Думите на Христо Фотев продължават да тревожат нашата съвест, да оголват болката ни. За да не забравяме, че момичето, което остана завинаги на седемнадесет години „като замръзнала малка сълза” ни завеща своите послания: „…да бъдем светли, истински през своя къс живот”, „…да гребете от мене и никога да не ме изгребете докрай.”
 
Вие и сега сте член на журито на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова”. Как се променят участниците?
- Стават по-дръзки, по-свободни, но и по-раними.
 

Радка БАЛЕВА



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *