Български психар

Ladies and gentlemen, стягайте се и хич не ми се лигавете, защото в литературното градче, наречено България, има нов шериф. Името му е Андрей Велков и днес ще ви говоря за дебютния му роман – „Български психар”.


Кой е Андрей Велков? Според задната корица е 35-годишен столичанин, бакалавър по политология и магистър по маркетинг, пада си по екстремно купонясване, бойни изкуства, литература, тежко пиене, леки жени и други такива хубави работи. Това се казва сериозен човек.


Накратко, за какво става въпрос в романа? Петър Иванов е обикновено момче от улицата, ала умно и амбициозно. Непукист и добре владеещ бойните изкуства, той сериозно вярва, че щом излезе от казармата го очаква нормален и спокоен живот – ще запише висше в университета, ще завърши, ще си намери хубава, нормална, добре платена работа, жена, деца и т.н. Да, ама не, дедо попе. Когато идва джака, нашият човек се озовава в София през 90-те с екстри като мутри, безпаричие, безработица, инфлация и прочее шит. Бащата изоставя семейството, Петър е съкратен от работа, не успява да събере пари за такса в университета и го изхвърлят и от там. Положението е, меко казано – гадно.


Нашият пич обаче отказва да се примири и да следва правилата, защото от следването им се е забил в кьорсокак. Събира се с най-точните си авери от квартала, които като него са спецове по разни бойни изкуства и започва бързо и стремглаво да се издига в подземния свят…


Ще цитирам само някои от яките пасажив книгата, а такива има доволно много:


Ако не харесвате селянията, защо, деба мама му, я оставяте да вирее и мърда около вас?


Колко малко им трябва на нищите духом селски душици да се почувстват добре – дай им малко власт и ако може така да попреебе някого вече е в рая, педерастът смотан.


 Най-сигурният начин да унищожиш една нация е да отнемеш способността на нейните деца да мислят. После само трябва да изчакаш.


 Губим свръхценни селскостопански работници, които са били заблудени, че ученето наизуст на дълги и неразбираеми текстове е признак на интелект. Не е! Марш на нивата!


 Толкова съм изпълнен с бяс, че мога да изпепеля с поглед цяло стадо автори на книги за позитивното мислене.


 Нямаше как главният герой да не ми напомни този от „Самурай от Надежда” на Мартин Дамянов, но тук определено е по-добрият вариант. В „Самурая” имаме един каратист дребен тарикат, който работи сам, за малко и от ден за ден, а при Велков имаме хищна акула, която разсъждава едромащабно и не се задоволява с огризки. Всичко се развива много бързо, екшънът е на ниво, авторът пише стегнато, без да се лигави и без да си прави чекии с българския език, както напоследък доста пишман писателчета правят, въобразявайки си, че са много велики. Не сте! Марш на нивата!


 Сред всички екшъни, бой, далавери и кървища си струва да се спомене, че нашият герой не е просто брутален касапин – за изтънчените хора намира изтънчени начини. Любимият ми пример – вече огромната и могъща групировка, разполагаща с много пари и връзки навсякъде е започната да бъде следена от журналист. Последният е профи, хитряга с мозък-бръснач и вече е подготвил за публикуване статия-убиец отвсякъде, когато се усещат в последния момент. И значи прибира се вечерта пича вкъщи, поглежда любимата си библиотека… и вижда, че всичките му книги вече ги няма, а на тяхно място са наредени само романи на Стивън Кинг. Е, как да не се ошашкаш? Огромно евала за хрумката!


 И най-вкусната изненада е за десерт. Книгата има не един, а цели три финала!!! Помните ли книгите-игри от 90-те години, напомни ми леко на тях! Ето това е нещо идейно. Първият финал е най-кървав, тежък и драматичен, но на фона на цялата книга звучи най-логично. Вторият е мечтаният от повечето хора хепиенд, красив и някакси нереален за съжаление, може би, но е хубаво, че го има.


А третият… Третият е ФИНАЛЪТ. Големият, единственият, истинският, най-добрият. Дръжте се да не паднете, няма такъв дивак като автора – над Витоша се отваря портал и от него нахлува армия от извънземни нашественици, дошли да ни заробят и ядат! Ехеее, баси купона луд. Започва една партизанска война на котка и мишка, нашите се крият в тунели и подземия, ония са много, завладели са почти цялата планета вече, кретенията е пълна. Не мога да се сдържа да не споделя зверския момент, когато нашите хващат един извънземен за пленник, омотават го с вериги и едно момче химик се опитва да му инжектира и изпробва някакви неща върху му, за да го изучи, когато е изблъскан от груба мутра говедо, дето вади ножовка и почва да реже крайниците на извънземната буболечка – цитирам най-свободно: „Няма смисъл да го мъчиш бе човек, не виждаш ли, не говори нашия език! – Той ли не говори? Тия управляват кораби, минават през портали, таковаха мамата на планетата ни, език ли не знаят”? Луд-нич-ка.


Гласувам за този роман, навирил всичките си крайници. Мога още много да кажа, но и досега написаното не беше малко, а и нека не ви развалям кефа. Честно, хора – голям пропуск ще е, ако сериозни читатели като вас изтърват тази книга. Силно се надявам Андрей Велков да не спира да пише и скоро да прочета пак нещо от него.


И нещо за довиждане. Сцената, в която новопристигналият войник обира всички налични касетки с чалга в граничната застава и ги хвърля в печката, а после троши касетофона в главата на собственика им трябва да влезе в учебниците.


Бранимир Събев



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *