Бялата гвардия в Ловеч

|
Ще срещнете Спартак Попов в Градската библиотека, в архива, в музея, на изложба, на концерт или на театър, в КДК, на митинг. Навсякъде, където се случва нещо значимо, нещо даващо храна на ума и сърцето. Ще го видите в центъра на Ловеч всеки ден. Един исполин, леко привел глава и рамене, който носи чанта в ръце. Дори да е непрозрачна и плътно затворена, приятелите му знаят какво има в нея: книги, списания, вестници – тези, които можем да си купим във всеки павилион или редки издания. Обича да седне на чашка кафе, да говори, да споделя, да разказва, да спори... И малко са тези, които биха му противоречали, защото знанията му са всеобхватни.
Натрупал огромно количество информация в областта на литературата, изкуството, културата, науката в различни нейни клонове, политиката и какво ли още не. Това е строителният инженер Спартак Попов. Изучавал своята специалност в Москва, после работил 4 години по руските строежи, свободно говорещ езика на братята руси и поради обстоятелството, че майка му е била преподавател по руски език, страстен любител и познавач на руската култура и в частност – на руската литература и не по-малко – на руската история. Помислете си само какви ще са пък познанията му за родината или за родния град!
На 16 юли 2009 г. Спартак Попов бе гостът в Клуб "Висоцки”. И разказа за нещо, отново свързано с Русия, но и с историята на родния ни град: "Руската белоемиграция в Ловеч и влиянието й върху развитието на града.” За да ни запознае с темата, която го вълнува от години, Спартак дълго време е проучвал източници в Държавен архив, Ловеч, материали, дадени му от приятели (в случая Милен Тотев), произведения на художествената литература, засягащи темата. Моята нелека задача ще бъде да ви предам неговия емоционален разказ, наситен със собствени разсъждения и отношение, но стриктно придържаш се към фактологията.
 
Предистория. След Октомврийската революция в Русия голяма част от белогвардейците и част от руската интелигенция напуска родината си и търси убежище в различни европейски страни, а някои – и в Америка. Група от хората на Врангел попада в Галиполи – Турция, където са англо-френските окупационни власти. Нещастно стечение на обстоятелствата за тези хора, защото турците ги ненавиждат като свои вечни противници. Продават им кана вода за златна гривна, за колие, за семейни скъпоценности. Бегълците се лишават от тях – просто, за да оцелеят те самите и най-вече – децата им. Поддържат бойната си готовност и живеят с надеждата, че ще се върнат отново по родните места. След година се разбира, че нов поход срещу Русия няма да има и те трябва да мислят как да устроят живота си по-нататък... В Турция престоят им е невъзможен, защото се намират във враждебна за тях среда. В същото време Ататюрк жъне победи срещу гърците и подкрепящата ги Антанта. За да не се окажат между чука и наковалнята, емигрантите започват преговори с много правителства – чехословашкото, югославското, с българските власти.
По това време в България Стамболийски води една много двойнствена политика. От една страна той е ляв и казва, че след 60 години земеделска власт, ако даде някому другиму властта, то ще е само на българските болшевики. А от друга страна се кани да арестува комунистите и да ги праща да пресушават бургаските блата, както той се изразява. До този момент правителството на Стамболийски допуска в страната отделни пристигащи белоемигранти от Южна Украйна, от Одеса – цивилни и ранени военни. А през 1920 г. след преговори е постигнат компромиса тази Врангелова армия, която е оцеляла като боеспособна, да дойде в България. Това са около 6 500 – 7 000 човека, което не е кой знае колко много, но не са и малко за състоянието на страната след загубите в Първата световна война. С два турски парахода - "Бяло море” и "Рашид паша”, конфискувани от англо-французите, белоемигрантите са превозени до Варна и Бургас. Слезлите във Варна се заселват в Северна България, а другите – в Южна, в Търново Сеймен – в последствие град Марица, а сега Симеоновград, защото там има свободни казарми.
Пристигането. Според договореността, слезлите във Варна белогвардейци са разоръжени. Пехотата предава руските тежки картечници на колесарка "Максим - Соколов”, които са най-тежкото й оръжие, а артилеристите – класическото руско 76 милиметрово полево оръдие за непосредствено съпровождане на пехотата. Тези оръжия са, така да се каже, "арестувани” в магазиите на Варненското пристанище. Само войниците остават с винтовките си.
След Първата световна война България е разгромена, има и Ньойски мирен договор. За да оцеляват, много от хората се връщат към първоизточника на благата – към селата, към земята. Така се случва и в Ловеч. Градът намалява и остава само с 6-7 000 жители. И тогава, в пълна тайна, без предварителна подготовка в Ловеч пристигат Врангеловците. От Крим, през Галиполи, през Варна, през гара Плевен, с марш на скок, под един изключително пронизващ зимен дъжд, те идват в града ни на 20 декември 1921 година. При това те са едни от първите белоемигранти в България, защото гвардията винаги е първа. Пристигащите в Ловеч се наричат сборен отряд или на руски език - сводная бригада. Той се състои "от гвардейска пехота и гвардейска артилерия от старата императорска гвардия”, както пише в Ловешкия вестник "Стремление” от 04.01.1922 г. "Отрядът се командва от полковник Христофоров, кавалер на Георгиевско златно оръжие, дадено му за лична храброст и други бойни отличия. Гвардейската пехота се командва от полковник Лукошков – кавалер на българския орден за военна заслуга ІV степен с корона, а гвардейската артилерия – от полковник Плюцинский, кавалер на Георгиевското златно оръжие, дадено му тоже за храброст и бойни отличия.”
Нашият град е определен за квартируване на белоемигрантите по няколко причини:
1. Наличието на свободни казарми, където да бъдат настанени.
2. Отсъствието на жп връзка. Това не би позволило руските белоемигранти да застрашат внезапно властта на Стамболийски, да се вдигнат и да тръгнат срещу него.
Кои са те? На 23.12.1921 г. местният вестник "Стремление” пише: "На 20 того пристигнаха около 600 руснаци войници и офицери от армията на Врангел с 2 знамена и 50 семейства прокудени от болшевиките.” Част от ръководния състав е от военновременни офицери – хора с висше или почти завършено висше образование от университетите на Южна Русия и Украйна, цветът на тяхната интелигенция. За 2-3 месеца те са получили офицерска подготовка и офицерски пагони. После отиват на бойната линия. Ако ги ранят, за известно време излизат от строя, възстановяват се и после пак се връщат и... който оцелее. Много от тях се оказват с висше филологическо или музикално образование, с художествена академия, доказани специалисти с инженерно-техническо образование, а офицерите - артилеристи са с много добра топографска подготовка. Има и лекари. Съвсем не случайни хора – елитна интелигенция. Те са организирали свой хор, имат драматичен кръжок, а с тях пътува и походна църква с руски свещеник.
Курица не птица, Болгария – не за граница!
В Първата световна война нашата страна воюва на страната на немците. Заедно с Германия, Австроунгария и Турция, България е четвъртата страна, подписала Бресткия мир със Съветска Русия. Пристигайки тук, белоемигрантите очакват хората да ги посрещнат едва ли не на нож. Но ги приемат най-радушно, защото са потомци на освободителите. След Галиполи – Турция, тук те намират човешко отношение. И още на 25 декември 1921 г. отслужват празнична служба с благодарствен молебен за щастливото си пристигане в Ловеч и доброто посрещане. Ето как вестник "Стремление” от 04.01.1922 г. отразява събитието със заглавие "Руските войски в Ловеч и тържеството им на 25.12.1921 г.” "На Божествената литургия на 25.12.1921 г. в църквата "Света Троица”, отслужена от руския свещеник на отряда Михаил Попов, при стечение на много граждани-богомолци, пя хорът на гвардейската артилерия, дирижиран от младия и симпатичен щабскапитан Савелиев-Рославлевич, потомък на българския цар Иван-Александър, който хор остави най-хубави впечатления у присъстващите.”
А под заглавие "Благодарствен молебен за щастливото пристигане на отряда в братската страна България”, четем: "По нареждане на командира на 1/12 жандармерийска рота капитан Илиев военната музика бе в услуга на руските войски за парада им. Негово Високопреподобие архимандрит Максим приветства на руски език от страна на духовенството в епархията руските войски с "Добре дошли!” в освободения преди 44 години от братска Русия град Ловеч.”
Друго съобщение, отново в същия вестник от 17.01, гласи: "На 5.01.1922 г. руските емигранти отслужиха на Белия паметник панихида за падналите в Ловеч и околностите му руси при освобождението на България.”
Доброто посрещане и създалите се в последствие нормални човешки взаимоотношения между местните жители и белоемигрантите, раждат израза: "Курица не птица, Болгария не за граница”, което буквално означава: "Кокошката не е птица, а България не е чужбина.” (Естествено на руски звучи по-добре, защото се римува.) Хората не смятат България за чужбина и някои от тях моментално приемат българско гражданство, за да нямат големи препятствия при вписването си в новата среда.
Пристигналите белоемигранти се настаняват в казармите, а част от тях - и по къщите. По линията на Нансен, чрез Комитет за подпомагане на руските бежанци, на тях им се осигурява минимум продоволствена дажба. В книгата си "Момчето от малкия град” Иван Мартинов пише, че всеки ден им варят борш и нищо друго. Населението ги подпомага с дарения. И отново вестник "Стремление” от 17.01.1922 г.. отразява тоя акт на милосърдие: "Комитета в с. Долно Павликени (Горан) по събиране на помощи за руснаците изказва голямата си благодарност на всички дарители от селото за щедростта им.”
Вписване в живота на града. Грижите за препитанието не пречат на пристигналите да се впишат в културния живот на града с невиждани до сега неща: "На 9.01.1922 г. в салона на читалището – руска вечеринка, първа по рода си в Ловеч.” - в-к "Стремление” - 17.01.1922 г.
В-к "Стремление” - 24.02.1922 г. "Руска певческа вечер” "На 5.03. в читалище "Наука” гвардейският хор ще даде концерт под диригентството на г-на щабскапитан Савелиев-Ростиславич. Ще бъдат изпълнени отлични руски песни от разнообразен характер. Надяваме се вечеринката да бъде посетена от ловчанското гражданство.”
"Руският артистичен кръжок ще даде на 19 того – неделя вечер в читалищния салон Артистическа вечер с особена интересна програма.” - в-к "Стремление” - 16.03.1922 г.
Освен местните артисти, в града се изявяват и таланти, дошли от други места с руски емигранти. Поетесата рускиня Любов Столица говори в читалищния салон по две крайно интересни теми: "Жената в миналото и бъдещето” и "Трагизмът в душата на съвременния интелигент”.
В града съществува и място, което се явява трудова борса и своеобразен клуб на руските емигранти. Това е "Руска лавка” (по-късно наречена ,,Кубански казак”) със съдържател Нено В. Ненов, т. н. Нено Кокошката.
Заедно със съобщенията за културни изяви, по страниците на вестника веднага след пристигането им се появяват и обяви за работа от белоемигрантите и техните съпруги. От тях личи изключително високото ниво на интелигентност и квалификация на тези хора. За да се издържат, те са принудени да работят срещу скромно възнаграждение. За да оцелеят, са готови на каква ли не работа. И което е интересно, някои пазят инкогнито, не обявяват имената си, а търсят посредничеството на редакцията или на ловешки адвокат.
В-к "Стремление” - 4.01.1922 г. "Олга Василевна дипломирана от Петроградския педагогически институт желае да предава уроци по английски, немски, френски и руски език. Приема всеки присъствен ден. "Преславска” 6, дом д-р Баев
"Руски карикатурист и художник (ВИКА) приема поръчки за изработване на винетки, художествени реклами и фирми. Адрес: Редакцията” Вероятно това е офицерът Виктор Юрицин, който е млад офицер, син на губернски чиновник. Той става сътрудник на читалището, рисува афишите на читалищния кинематограф, на всички театрални спектакли и концерти. Превръща се в един професионален художник, неделим от Ловеч.
24.02.1922 г. "Руски офицер дава уроци по френски език – разговори, четиво, граматика. Справка: Кантора адвокат Латев”
10.07.1922 г. Руски офицер, свършил консерватория, дава уроци по пиано срещу скромно възнаграждение. Същият акордира пиана. Справка: Редакцията”
И хората с инженерно-техническо образование търсят своето препитание и реализация като специалисти, след като са получили съответните документи от българските власти. Те бързо се вписват в ситуацията, защото България, колкото и парадоксално да е, само година-две след войната, започва да изпитва стопански подем и има нужда от инженерно-технически кадри. Стават земемери, правят кадастрални планове, окрупняване на имоти, на селски мери. Такава обява срещаме отново във в-к "Стремление” от 31.05.1922г.
"Измервачи: Руските техници Подвинцев и Ранцов, които имат право и разрешение от българските технически власти в качеството им на измервачи (земемери) търсят работа по измерване и закръгляване (комасация) на общински мери и други големи землища. Ловеч, ул. "В. Левски” №76, дом Христо Начев.”
Но по същото това време те започват да се занимават и с рисуване на пейзажи от околностите на Ловеч, с фотография – снимат по-забележителните сгради и местности около Ловеч и правят първите илюстровани картички, които продават, за да се самоиздържат, а също организират и изложби.
По повод на снимките, които правят, в "Работнически вестник” се появява дописка от ловешкия комунист Стефан Стаев срещу врангелистите, която гласи следното: "Намиращите се тук врангелисти пред лицето на властта усилено разучават града и околията, проверяват и попълват военни карти и правят снимки на обществени здания в града.”
В-к "Стремление” 14.05.1925 г. "Изложба: През трите дни на Великден и 27, 28, 29 того руските фотографи в града устройват художествена изложба в малкия салон на читалището на украсени фотографии, пейзажи, жанри, етюди, и поръчани от археологическото дружество снимки от миналото на града, които представляват голям интерес за гражданите и учащите се”.
Лекарите също си намират бързо работа, но Ловешката лекарска колегия се намесва и им прави някои спънки, защото се явяват като конкуренция. За да избегнат тези неприятности, част от тях приемат българско гражданство. "Г-н А. П. Иванченко, лекар, е приет за български поданик” – в-к "Стремление” – 7.12.1923 г.
Много от белоемигрантите стават учители, след като се запознават с обстановката. Известният Золотов става учител по руски език – много добър специалист, Фоменко – учител по математика, Пономарьов – изключителен математик, друг Фоменко – учител по физкултура. Той поема и ръководството на местната скаутска организация, което е голяма чест.
Сливане. Новите жители на града постепенно се сближават с местните хора, стават неделима част от тях, особено след като се създават смесени бракове. Емигрантите усвояват български език за 2-3 години и се вграждат в местните структури на културата. Приобщават се към градския самодеен хор, към самодейната оперета, макар че техният хор и драматичен кръжок са били на много високо, почти професионално ниво. Заедно празнуват местните празници и най-вече деня на освобождението на Ловеч. Ето какво съобщава в-к "Стремление” от 9.09.1922 г. под заглавие: "Освобождението на град Ловеч”
"На 4.09.1922 г. вечерта в бирарията на Драката бе дадена малка закуска на намиращите се в града ни руски офицери. Сутринта – молебен в "Света Троица”, шествие по пл. "Кирков”, реч на учителя Гено Иванов "Как е превзет Ловеч”, духова музика и хоро.”
Между белоемигрантите има офицери, които са участвали в освобождението на България от турско робство. Един от тях е освобождавал Ловеч, но попада в друг град. В последствие идва в Ловеч и пише свои спомени. Общинските съветници вземат решение и го правят почетен гражданин на Ловеч.
Когато през 1924 г. ги разоръжават окончателно, белоемигрантите вземат решение и подаряват стволовете на оръдията за подреждането им около Белия и Черния паметници, за да им се придаде по монументален и завършен вид. Двама от тях, без заплащане, като дарение за града, задето ги е приел, правят цялата електрическа инсталация на училище "Васил Левски”. А когато през 1928 г. става голямото Чирпанско земетресение, белоемигрантите, едва стъпили на краката си икономически, събират помощи за пострадалите. Това още по-ясно показва, че те вече се чувстват като част от Ловешкото общество.
Белоемигрантите от различните градове на България общуват помежду си. Спартак Попов се среща случайно в София с потомък на белоемигрант – Притуп Александр Борисович. Той има спомени от детството и младостта си за това, как семействата на белоемигрантите са си ходили на гости от град на град, общували са. Бил е голям приятел с една от дъщерите на Золотов – Роза Золотова.
Тези хора обаче, лека-полека започват да напускат Ловеч. Водачът на скаутите се оженва чак в Кнежа. Част от музикантите отиват в Троян, където се създава оперета – един виолончелист, една дама със завършена консерватория. Николай Аксаков, който в Ловеч организира летни балетни школи, в Троян създава такава балетна школа през 1928 г., която и днес се помни. (Сборник "Театърът в Троян”)
Грижи за децата. Децата на белоемигрантите си имат своя организация от типа на скаутските, но по линия на панславянската общност, наречена "Соколи”. Организирали са летен скаутски лагер към Абланица, където е ВЕЦ "Камен рид”. Имали са най-елементарни бараки, но лятно време там са им давали такава подготовка, каквато училището не може да даде. Белоемигрантите са издавали свой вестник "Белая волна” и в един от броевете се е подчертавало, че с тези лагери се продължава традицията на родителите. "Практически не остава нито едно дете между тези русначета, които са дошли със семействата си или са родени в България в руски или руско-български емигрантски семейства, което да не получи висше или поне средно-специално образование, да не получи професионална подготовка и да не придобие по-висока обща култура – казва Спартак. – Това не са били някакви непросветени заблудени хора, които ей така са попаднали в редиците на бялото движение. Те са си имали някакви принципи и идеи и са ги отстоявали.”
Градът на професорите. По времето, когато в Ловеч пристигат белоемигрантите, той е наричан "градът на професорите”, защото в този момент в Софийския университет има 15-16 професори от града, а според някои източници и 17-18, които са лидери в своята област, без да се броят доценти и асистенти. Заедно с белоемигрантите са пристигнали и професори от много руски университети, защото за тях няма място в новата съветска държава. Но тъй като Ловеч е малък град и не може да им предложи реализация, професорите в Софийския университет с ловешки произход помагат на руските си колеги за адаптацията им. Един от тях е професор Мякотин – икономогеограф, демограф. В последствие той заминава с други руски професори за Прага, където чехите са създали в един от най-престижните университети на Европа – Карловия, специален руски икономически университет, като благодарност за оказаното им много голямо съдействие от Съветския съюз за създаване на независима чехословашка държава. По това време дъщерята на професора - Нина Мякотина е на тийнейджърска възраст. По-късно завършва медицина и се завръща в Ловеч като лекар на Американския девически колеж.
Има много неизследвани фамилии на белоемигранти. Много от тях, адаптирайки се в ловешкото общество, подценяват своя произход и не му отдават голямо значение. А то е от съществено значение, защото в някои неща се усеща не пряко, а косвено. Например още преди 09.09.1944 г. в Ловешката оперета и в самодейния театър се играят руски и украински заглавия. Руска класика и украинска класика. Дори доминират не руските, а украинските постановки - "Наталка Полтавка”, "Сорочинская ярмарка”, "Запорожец за Дуная”. Тези заглавия се играят след 9 септември 1944 г. Даже превръщат читалище "Наука” в Читалище "Гогол”, толкова силно е украинското влияние, останало от белоемигрантите и техните потомци.
Критични моменти. Разбира се, не всички са доволни от идването им. Някои от белоемигрантите обичат да полягват по пейките на Баш Бунар и това възмущава част от гражданството. Командирът на гвардейския отряд издава заповед това да се прекрати и се постига спокойствие във взаимоотношенията между двете страни. Има сблъсъци на политическа основа и то още на 1 май 1922 г., когато ловешките комунисти правят манифестация край казармата против врангелистите. Тогава си разменят не само предизвикателни думи, но и камъни. Но никога белоемигрантите не се намесват във вътрешния политически живот на страната. Защото осъзнават риска от това да останат без място, където имат дом и препитание. Веднъж загубили родина, те не желаят да загубят и страната, която им дава подслон. По време на събитията с професор Цанков, генерал Кутепов заповядва да се запази неутралитет и под никакъв предлог белоемиграцията да не се намесва в българските дела. По същия начин се държи белоемиграцията и през 1923 година, и по време на 9-юнския преврат - пълен неутралитет. За белоемигрантите има и други критични моменти - след войните. Не е толкова страшно когато идват руснаците. Много по-страшно е когато идват немците, защото искат белогвардейците да тръгнат с тях и ги отвличат. Те имат т.н. Нансенови паспорти, по името на норвежския полярен изследовател, дипломатът и носител на Нобелова награда за мир през 1922 г. - Фритьоф Нансен. Той е натоварен от Обществото на народите (ОН) да следи за тяхната съдба. Паспортите, които белоемигрантите имат са безадресни, без поданство, не им осигуряват никаква закрила. Царят съзира опасността за тези хора и се пуска една заповед до околийските полицейски началници Нансеновите паспорти на белоемигрантите да бъдат заменени с български. Но докато това стане, от Ловешкия край са отвлечени от немците около 50 души белоемигранти. Между тях е и Николай Аксаков. Когато започва Втората световна война, някои белоемигранти се връщат в Русия и се записват в Червената армия, възползвайки се от дадената още при Ленин амнистия. Други получават съветски паспорти и се завръщат в родината по-късно, но не успяват да се приспособят към променения живот. Някои, които остават тук, не издържат на носталгията и съпровождащата я депресия и посягат на живота си.Така се случва с Николай Николаевич Любимов, руски емигрант от имперската гвардия, изпаднал в мизерия и душевно отчаяние, който се застрелва. Единственият му другар е бил отец Михаил Попов. Михаил Золотов, човек, който създава семейство в Ловеч, има две дъщери и малко преди да посегне на живота си, казва на майката на Спартак Попов: "Минка, мне уже надоело жить!” През целия си живот той не успява да преодолее носталгията по Русия. Но повечето белоемигранти се вграждат в ловешкото общество, сливат се с него, стават неделима негова част. Днес имената на техните потомци ни подсказват техния произход. Но има много още непроучени материали за тези хора, дошли през 1920 г. в нашия град и станали част от лицето и историята му, дали облик на културата му и допринесли за развитието му изобщо.
Не съдим и не хвалим. Завършвам своя разказ, който е по материали, издирени от инженер Спартак Попов. Извършил едно обемно и нелеко проучване, той ни направи съпричастни към съдбата на тези хора и благодарни за приноса им в развитието на нашия град. Ние не съдим и не хвалим. Историята и времето ще го сторят. Ние приемаме фактите за нелеката съдба на една руска белоемигрантска общност с принос в развитието на града ни. Благодаря на Спартак от името на приятелите от клуба.
 

Добрина Атанасова


 


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *