Валери Калонкин: Преминах внезапно…

|
Живейте, моля ви. Без болести.
Без болници. Без заблуждения.
Живейте. Та животът просто е
единственото ви спасение

 
да не изпаднете сред ужаса
на отмаляващия почерк,
че ще остане само чувството
за празнота.
И нищо повече.

 
Така завършва едно от последните стихотворения (“Завещание”) на рано напусналия ни безкрайно талантлив поет Валери Калонкин (1958-1999 г.), чиято посмъртно издадена стихосбирка “Преминах внезапно” бе представена на 13 юни т. г. в София. Голямата зала “Тържествена” на Централния военен клуб се оказа тясна да побере роднините, близките, приятелите и почитателите на неговата поезия. Тук бяха негови гимназиални учители и преподаватели от СУ “Св. Климент Охридски”, колеги от Дирекцията на музеите в Копривщица, Съюза на българските писатели и Националния литературен музей, съученици, състуденти.
Стихосбирката представи поетът Драгомир Шопов, който е и неин съставител и редактор. В словото си той изтъкна чувството за обреченост в поезията на Валери. “Истина е, че нелечимото страдание е избрало поета за своя мишена и че той не ще може да избегне това, което са предрекли орисниците. Но човек, посветил се изцяло на думите, ще съумее въпреки всичко да ни каже толкова много за себе си и за нас…” “…Валери си служеше с думите честно и отговорно; той отлично познаваше тяхната сила и, естествен, внимателно всеотдаен, скромен, ни остави думи, които очертават облика на талантлив човек, човек на доброто, на красивото, на жаждата да има повече щастие в живота ни…”, каза Драгомир Шопов.
За живота и творчеството на Валери Калонкин развълнувано, вдъхновено и стойностно говориха още поетите Матей Шопкин, Георги Константинов, Иван Карадачки, Георги Киров, член-кореспондент акад. Михаил Виденов от СУ “Св. Кл. Охирдски”, ст.н.с. Стефанка Кръстева от Националния литературен музей и други негови приятели и близки. Всички те подчертаваха, че дори и “преминал внезапно”, Валери е оставил след себе си дълбока следа.
Познавах Валери. Познавам и обичам поезията му. Станахме и приятели, особено по времето, когато бях уредник на музея на Димчо Дебелянов в Копривщица, където той постъпи на работа след моето напускане през 1980 г. Затова може би на мен се падна честта тази вечер да изпълня едно приятелско поръчение на нашите бивши общи колеги от копривщенските музеи – да връча на близките на Валери посмъртна почетна грамота “За принос в развитието на музейното дело” по повод 50-годишнината от основаването на Дирекцията на музеите в Копривщица, която се навърши през месец март тази година.
Убеден съм, че Валери вече е дал своя принос и в българската поезия. Доказателството за това е в ръцете ни.
Ето само няколко куплета от стихотворения на Валери, които красноречиво говорят за поетичната му дарба.
 
Аз просто се усмихвам.
Докосвам ръцете ти плах.
Жената навярно е лихва
за първородния грях.
(“Интимно”)
 
Утре пак ще нарамиш служебния щит.
Няма уволнение за гладиатори,
гладиаторе мой, мъничък мит,
театър.
(“Беззащитно стихотворение”)
 
После идва пренасянето на костите.
Мирът поставя нещата на тяхното точно място.
Поетът е бил поет. Сега вече е ясно.
И щабните офицери го погребват с военни почести.
(“Димчо Дебелянов”)
 
Валерка, поклон пред паметта ти!


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *