Вели Чаушев: Човешкият дух е велик и ми е много мъчно да живея в дни, в които го усещам унизен, разстрелян

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 

Фонд КултураРубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!


 
 
 
Спектакълът "Разтворен прозорец" по стихове на Валери Петров възниква като Ваша идея. Как и защо се спряхте на точно тези стихове?
Животът ми още като ученик в гимназии - пловдивската и старозагорската, мина при учители, които бяха влюбени в литературата и с техния педагогически такт ме посвещаваха в поезия, различна от ординарната. Например още от 1939 година знаех, не толкова много, но доста, за един поет, който още дори не е популярен, макар че е твърде авторитетен и обичан от специалистите - Александър Вутимски. И досега си спомням как върху бандероли от тютюнев монопол, понеже баща ми беше служил при директора на този монопол, в оскъдицата на тетрадки и хартия, аз пишех ръкописно диктувани стихове от моя учител по литература, господин Недялков от град Пловдив. По-късно зaпочнах да се запознавам с поезията на Атанас Далчев, Богомил Райнов. Споменавам за това, защото още като ученик попаднах в литературни кръжоци, където разговорите за българската литература се водеха извън програмите на гимназията и у мене остана една любов към българското слово и към българския стих. За да се стигне после до времето, когато, като млад актьор, ме увлече самият Валери Петров - със своята поезия, със своето изящество, със своята интелигентност, със своята мекота, със своите хуманни идеи в поезията. И тогава излезе една невероятна поема - "В меката есен". Тя съдържа в себе си 8000 стиха и аз се увлякох в това, имах добра памет. Увлякох се в изяществото на неговата поезия, в звънкостта на неговия стих. А без чувство за език, уважаващ го, никой не би трябвало да пристъпи към рецитиране на неговите стихове. И ето, така или иначе, неговата поезия се превърна в една самовзискателност към мен, уважение към езика, който е в основата на театъра. Вървейки през годините у мен останаха много негови стихове. Поемата е многостранна, съдържа няколко теми - съдбата на твореца, любовта му към родината, семейството...По един или друг повод някакъв откъс от тази поема, която я възстановявам ужким мимоходом, ми е вършила работа като актьор. И тогава, когато трябваше в своята приближаваща 70- годишнина да подготвя своето отсъствие от сцената, аз реших да направя това житие актьорско свое, един красив венец, като добавих от новите му стихове и се получи една много приятна композиция. Разбира се, се негово съдействие, със съвети от него, с разрешение от дирекцията на моя театър, в който съм от 61 година, което прави 43 години вече. Искам да отбележа, че аз не съжалявам, че посветих по-голямата си част от рецитирането, от говоренето, на стиховете на Валери Петров, защото той никъде не излъга хората. А това на мен ми допада като актьорско кредо и аз заставам пред тях, изповядвайки себе си. Това са неща, които не толкова са трудно обясними, отколкото се преливат в една скиорска следа без прагове, подскачания, скрити камъни. И ми е приятно, че аз, като душевност, намерих в него своя изповедален поет. То е както вярващият намира в евангелието своя текст пред всевишния. А и така се случи, че той много ми помогна, не защото аз го рецитирам, а защото на времето в неговата знаменита пиеса "Когато розите танцуват" изиграх онази роля, която ми даде шанса да бъда повикан в софийски театър - във времена, когато човек много трудно човек можеше да си помисли да бъде поканен в софийски театър. Времена, в които 7 години съм чакал за софийско жителство - споменавам го, за да обясня, че трудно се вървеше по софийските улици без милиционерско разрешение. Държа след разрешение да бъде сложена думата "милиционерско", просто защото всичко, което човек вършеше тогава, накрая имаше нещо милиционерско.
Много ухажван и обичан актьор бях, съдбата беше благосклонна към мен. И ако някъде трябва да отбележа неща, които служат като неудача, то вече ги прибирам от пасището, ако те са овце, мършави, скапани, охтичави - въобще не искам да ги виждат хората. Аз ще продължа да ги паса в своите сънища, но в никакъв случай не искам, като думи, които са към края на кариерата ми, да чукна на дърво, в края на живота ми, да чукам два пъти на дърво, не бих искал да ги пускам като въшлива гледка пред хората.
 
"Разтворен прозорец". А оттам нататък какво следва?
От там нататък, огледалото в гримьорната, пред което като актьор съм се преправял и на крал, и на обречен на посичане или на разстрел, преправял съм се на безкрайно честен и на безкрайно мръсен тип. По онова, което то е видяло, аз не знам дали е щастливо огледало, за да може да види хиляди преправяния или, както се казва, хиляди преструвания в актьорския ни занаят. Когато говоря, аз говоря за неща, които са събрани от голям период, от около 4 десетилетия. И трудно е да бъде изброявано всичко едно по едно, а и не е интересно. Ако това огледало би могло да бъде интервюирано, мисля, че далеч по-интересни неща би могло да разкаже - като било свидетел и на радост, и на сълзи. Сълзи, които то не е изтривало - изтривала ги е моята ръка, после съм го оставял да преспи, за да ме чака отново утре, като една мъдрост и като един въпрос: "А днес на какъв ще се престориш?"
 
А има ли значение на какъв ще се престори актьорът? По някакъв начин оказва ли влияние върху него характерът, ролята?
Да Ви кажа, аз съм свидетел, вътре в себе си открих, че ако цял живот бях играл крале или царе...Понякога казват: "Остави го този, той е маниак"...Имаше един много надарен, много талантлив актьор, който в Народния театър играеше много величествени роли. И когато вървеше из улицата, вървеше като величествен човек. Случи ми се да играя по едно време крал. Една вечер, после десет, двадесет. И аз в себе си започнах по някакъв начин да усещам, не кралска кръв, но промяна в походката, промяна в жеста. Това трябва да се приеме с хумор, но и с актьорска истина. Професията корозира върху психиката. Понеже нашият театър е сатиричен и нещата ги играем със смешноват контрапункт, това е дало отпечатък. Мога да се шегувам и да разговарям с хората на улицата, за което съм безкрайно благодарен - притежавам езика на непознатия. Това е една фраза на Уолт Уитман, големия американски поет. Черпя социални сокове, самият аз се зареждам с чувството, че не съм само актьор, а съм човек, който може да се пошегува с дете, с пътник, да се разговори със старец...и ако трябва да се изповядам - един малък свян - трудно ми е да разговарям с красиви непознати жени - за да не изглеждам на сваляча. Макар с удоволствие бих го правил това. (смее се) Така че, връщайки се на въпроса за отпечатъка на занаята върху маниера - напълно оправдах актьора, който беше играл Иван Шишман, Крал Лир, Отело...Той всъщност не беше маниак, а занаятът беше оставил своята прихващаща ръжда.
 
Казвайки това, често се твърди, че актьорите, играещи комични роли, всъщност далеч не са така весели в живота.
Абсолютно вярно е всичко, което се каже. Цялата палитра на тъгата, която е в сълзата и на сълзата, която е в смеха, е истина. А крайностните, полюсните положения се смесват от актьора...И искам да изкажа благодарност, че работя в театър, защото той ми позволи дори когато ми е топло, на сцената да играя, че умирам от студ, когато ми е студено, на сцената да играя, че изсъхвам от жажда. Той ми позволи, когато нямам пари, да играя краля, когато играя Краля на Англия, на финала да бъда обезглавен. Така че сме преживяли смъртта десетки пъти, женили сме се и сме се развеждали стотици пъти. Стотици пъти сме били убийци и сме били помилвани. Били сме клошари, бедняци. Произнасяли сме присъди. Представяте ли си какво движение на вътрешна психология е това - за което изключително благодаря на театъра - имам чувството, че съм живял поне десет живота. Което умножено по 70 е 700 години...(смее се)
 
Има ли любими роли или всяка роля е като дете?
Не, не бих казал, че всичко е равно. Една майка обича всичките си деца с всичките им недостатъци. А има роли отвратителни, но понеже не е дадено да се контролират изцяло нещата, актьорът зависи от тази специфична структура, която е театъра -директор, други зависимости, интереси, конкуренти...
 
Как се играе нещо, което човек не е преживял?
За това Бог е дал достатъчно написана литература. Изследвания, които ни помагат за това. Но Бог е дал най-великото - въображението. Въображението е оня разтворен прозорец, който ми е позволявал да излетя от моята житейска стая и да заприличам на звезда, на птица, на всичко, което по-рано изброих. Понякога през нощта се сещаш - ето това, ако го сториш, то ще е малкият ключ към вратите, които предстои да отвори моят герой... Разбира се, много зависи и от каква величина, с какви параметри Бог е надарил твореца. Ако се замислите - какви звуци е слушал Бетовен! Дори земята да изчезне, имам чувството, че това ще остане да звучи в Вселената - от нищото той да изтръгне такава музика... От бялото платно Ван Гог да изтръгне тези картини. Непременно искам да спомена българи - Андрей Николов, Иван Лазаров. Парче камък, глина, квадрат, бяло платно - ти върху него да сториш такива неща - благодарение на божествения дар, който се казва въображение. Което, в една смесица със вдъхновение, оня миг, в който се сливаш с нещо божествено, за да може да стане тази велика искра, за да запали този дълговечен пламък у стотици гениални творци.
Наскоро се връщам от Париж и не за хвалба, а за вдъхновение се радвам, че е имало такива творци... С много удивителни ще ви кажа, че човешкият дух е велик и ми е много мъчно да живея в дни, в които го усещам унизен, разстрелян. Когато пребогати хора дори не се навеждат над кофите с духовност, какви кофи с духовност, храмовете с духовност - не влизат да се прекръстят - те нямат право на това. Такъв човек наистина би трябвало да бъде не убит на Витошка, а, понеже изкуството все пак е хуманно, да му бъде забранено да се докосва до изкуството.
 


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *