Вера Балева: Всеки разказ подобрява това, за което разказва

|
Вера Балева е авторка на стихосбирките „Резенче ябълка, или една история за Наталия и Калуд в 29 стихотворения“ (2007) и "Прелита гълъб" (2009). Родена в с. Търнава, обл. Монтана. Живее в София. Поддържа личен блог. Разговаряме с нея по повод новата й стихосбирка "Прелита гълъб".
 
Ако трябва да се представите с няколко думи, какви ще са те?
С думата „радост”, повторена няколко пъти.
 
Кои са важните неща?
Всички неща са важни, но най-много добрите.
 
Има ли разлика, граница, между поетесата и жената, между поета и човека в ежедневния, в „останалия” живот?
Мисля, че няма граници. Ако имаше, щеше да е по-лесно за всички, които пишат поезия, а още по-лесно за техните близки, ако случайно не са любители на лириката. Не е възможно примерно в понеделник да си поетеса, а в сряда да си майка. Една от двете „мисии” може да доминира, но обикновено са неразривно слети.
Повечето хора идват от любовта. Ежедневния, „останалия” живот също е пълен с любов. Тривиално е, но цялата тази любов е някъде около 99.9 процента поезия. Почти се припокриват.
И още нещо, допускам, че най-гениалните поети не са тези, които пишат стихотворения, а тези, които я живеят. Случвало ми се е от съседния блок някой да увеличи високо любимата си песен и да й припява – това за мен е повече от лирика.
 
Кое е най-точното определение, което сте чувала за поезията си?
„Интересна”.
 
Може ли да се живее – и пише – без определения?
Определенията са полезни, защото са изчерпателни, нищо, че най-често са за временна употреба. Най-хубавото в тях е, че са изменчиви, което подсказва движение, промяна на обекта или субекта, за който са предназначени.
Често тичаме към измамни и неизмамни върхове, за да получим някое достойно определение. В подкрепа на мисълта ми, идва максимата, „че е по-важно е да знаем какви сме, а не кои сме”. А определенията, заедно с обстоятелствата, най-истинно могат да отговорят на първата част от цитираната мъдрост.
 
В стиховете ви често се забелязват някои елементи – птици, камъчета, лято. Кое смятате за своеобразен свой разпознаваем отпечатък, „запазена марка” в тях?
Харесвам всички „дреболии”, които се мяркат непрекъснато. Най-често виждам камъчета и гълъби, навярно защото искам да ги виждам, но има още толкова много неща, които ме удивляват – чашка, лъжичка, съчка, ръждив гвоздей, фиба, мелничка за черен пипер, стрък здравец, както и други подобни „същества”, които допълват светлите мигове и сякаш ги задържат за по-дълго.
„Запазената ми марка” е „слънчев лъч”. Някъде се шегувах, че притежавам всичките лъчи на слънцето и даже имам поотделно, за всеки един от тях, нотариално заверени актове за собственост.
 
Как подбрахте стихотворенията, които да включите в „Прелита гълъб”?
Радвам се, че отново мога да изразя огромната си благодарност към забележителната поетеса Екатерина Йосифова. Тя подбра и подреди стихотворенията в преливаща и премерена последователност.
 
Какво да очакваме от Вас след тази стихосбирка?
Винаги има много възможности, които чакат своя ред. Най-много харесвам новите и непознатите. Те често са плахи и неуверени. Нищо чудно, скоро да се спра на най-свенливата, на най-нерешителната възможност, за да й дам сила.
 
Едно Ваше стихотворение започва така: „Не мога да не разказвам.” Как възприемате писането – като разказ, като съпреживяване, като подтик, на който не може да се устои или нещо съвсем различно?
Всеки разказ подобрява това, за което разказва. Ние, хората, винаги искаме по-доброто, а думите са едни от неговите носители. Изумявам се на това, как само една единствена дума може да стори чудо. Да разказваш, е пътешествие в словото, при което реалността става по-забележима за сетивата. Постепенно започва да се откроява някое и друго послание, а всяко послание е истина и дар, които си заслужава да се прибавят към живота – така той става по-осъзнат и изобилен.
 
Какви въпроси обичате да задавате?
Напоследък любимият ми въпрос е „Кажи, кое е хубавото, което ти се случва?”. Така успявам да насоча погледите на хората към светлината и се радвам, че в отговор, се споделят отбрани преживявания и усещания, които наистина заслужават да са център на внимание – свързани само с хубавото, което става стократно по-хубаво, защото се случва.
 
А какви въпроси обичате да Ви задават?
Дълбоки и широки, също като Вашите.
 
Защо поезия, а не проза?
Поезията е лекота, вдишване-издишване. Понякога я виждам, как ловко се промушва между желанията ми да пиша проза и ме разсейва. Все си мисля, че прозата ми предстои.
Имам един роман с неприлично дългото заглавие: „Тръстиката стоеше в езерото. И тъпо гледаше напред.”. Мисля, че за сега, романът ми е точно като тръстиката. Утешителното е, че гледа напред.
 
Какво се случва със съвременната българска литература?
Толкова добра промяна, толкова добра промяна, че бих повторила това изречение най-малко десет пъти. Съвременната българска литература притежава най-същественото – свободата.
Има, естествено, какво да се желае. Например повече шум. Някак тихо се извършват всички литературни процеси и няма кой да чуе, да узнае, че се извършват.
Много ми се иска по-често и повече да се говори за белетриста Ангел Г. Ангелов, автор на великолепния роман „Бъдещето на отминалото време”, за Керана Ангелова и нейната проза, и поезия, за Стефан Гечев, който остави истински поетични образци, за уникалната авторка Мария Каро, за сладкодумната Здравка Евтимова, за Мирела Иванова, Кристин Димитрова, Бойко Ламбовски, Палми Ранчев, за завидната роля на издателство „Жанет 45”, както и за още и още автори, които заслужават да са далеч по-известни. Желанието ми е, сигналите за тях да са по-високи и отчетливи, за да има съответствие. На практика съществува хубава съвременна литература и неизвестени за нея, съвременни читатели.
Силен шум е необходим и за пишещите в литературните сайтове на „мрежата” (списъкът с имената им е безкраен, но в него включвам всички без изключения), които създават цяла литературна Вселена.
 
Присъствате и в електронни литературни сайтове – каква е разликата между словото на хартия и на екран? Къде е мястото на словото?
Нищо, че образованието ми библиотечно, но все повече предпочитам екрана на монитора, пред книжното тяло. Компютърът притежава възможностите да ме води по-надалеч, в сравнение с една книга. Понякога ме отвежда направо в безкрайността, но и това ми харесва.
А мястото на словото е при неговия носител и пазител. Той може да е от камък, дърво, восък, папирус, пергамент, хартия или електронен екран. „В началото бе словото...” А то е толкова е мъдро, че слага знак на равенство между своите носители.
 
За финал бих искала да опитаме да направим нещо като блиц-интерво, ще напиша няколко начала на въпроси, на които да отговорите съвсем кратко:
Вдъхновението ви е... непрекъснато.
 
Сутрин ставате и... каква радост!
 
Почивате си, когато... пия кафе.
 
Пишете, когато... ми се пише.
 
„Прелита гълъб” е... част от пейзаж.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *