Високите води на поетическия Бургас

|
Българските градове са или индустриални или селски; с малки изключения - древни. Правец пък е единственият постиндустриален град у нас и тъкмо затова изглежда шутовски, защото България не познава постиндустриалния пейзаж. (Това обяснява и особения вкус на нашия постмодернизъм; той е rural, правешки, самонаправен.)
Бургас е един от малкото магични полиси. Това не е заради морето, защото морето се плиска и край Варна, но там магията я няма. Бургас и Варна са нашите Дъблин и Лондон; уж са наблизо, уж ги мият топлите води на Гълфстрийм, а са толкова различни. В Лондон се работи, в Дъблин се живее; в Лондон се гледат кучета, мъже и деца, Дъблин издига в култ е приятелството, любовта и компанията.
Напоследък в Бургас се случват странни неща: разхождат се “лордове” с джавкащи кучета (или кучета с джавкащи лордове), саморасляци шумят при всеки вятър с надеждата да ги признаем за “мислещи тръстики”. Не други, а тъкмо поетите на морето – Иван Пейчев и Христо Фотев, първи възпяха мълчанието в лириката ни; мълчанието като етичен рефлекс и като естетическа категория. Добре е да чуваме отвреме-навреме това ненатрапващо се, неизтъкващо себе си, мълчание, да се оглеждаме в него, да се сещаме за друг един стих: “По малко говори, по-малко говори. /И ако можеш – истината само” (Иван Цанев). Добре е да знаем, че поетическият Бургас е висока кота, висока вода, която не се надмогва с викане, моден епатаж и пози, а, според мен, с писане, с общуване, със смирение.
Не му е мястото тук да обяснявам моята привързаност към Бургас, ще ми се само да спомена едно име – името на Петя Дубарова, този последен светъл ангел на възторга и крушението в българската поезия. Петя – тази травматична жертва, чийто трагичен белег се вряза в цялото наше поколение (родените в началото на 60-те)... Бургас не може да бъде разчетен без поетическите кодове на Петя Дубарова и Христо Фотев.
Така и Висока вода (Български писател, 2007), първата книга на Бина Калс, говори през бургаските кодове и макар поетическият екстериор да не включва градът Бургас, той е побрал морето, солта и въздуха – тия три несъмнени топоса на всяка маринистична лирика. Стиховете на Бина са не просто морски – те са солени на вкус и въздушни по структура. Тяхната поетическа конструкция е олекотена, разчита на свободната асоциация, на многото прескочено пространство между редовете (целта е читателят сам да извърви пътя от единия до другия поетически стих, да го насити със своето усещане и преживяване); тези стихове не казват нещата, още по-малко да ги заявяват аподиктично – те се плъзгат между различни смисли, намеци, недомлъвки и съмнения. В тях е важно не постигането (достигането) на някаква истина, а лутането, търсенето, отказът от единствено вярното решение. Важното е:
 
а аз да се чувствам лека
като хелиев балон
на една ръка разстояние от себе си
 

Лидия Гинзбург беше писала, че солта – натрапчив образ в късната лирика на Манделщам - изразява пълнокръвието на живота. Солта в стиховете на Бина Калс се свързва с обемни метафори като морето (“Как да измеря...”), мълчанието (“Пълнолуние”), раната, пълна със сол (“Зелени кораби, бели листа”), старинните къщи (“Родос”). Солени са и “водните” семантични снопове (дъждът, водата, морето), и “земните” - пясъкът, улиците, дърветата. Морският топос Бургас оживява в тези стихове, без да бъде назован, той се екстраполира от едно поетическо състояние – географско, в друго – агеографско, метафизично.
Висока вода е опит за метафизична лирика; в това е несъмненото й достойнство. Впрочем този тип лирически изказ, опитващ се да назове неназовимото, да побере неизчерпаемото, не е присъщ за т. нар. женска поезия. Във Висока вода ги няма любовните клишета, шлагерната среща и раздяла; те като че ли са останали долу – в ниското, в онази територия на предпоезията, от която Бина Калс успешно се спасява. Вместо това поетическата конструкция е отворена за културно-исторически и библейски инвенции (макар да не са опорни в тази конструкция, те я ситуират в едно митопораждащо пространство); диалогичната структура често е предпочетена пред монологичната (това е рядкост в нашата поезия), “ние” сменя “аз”-формата. Това са все белези на една отворена поетика, поетика, която не е завършена, а има хоризонт да се развива.
Във Висока вода гласът на поетесата е разположен между императивната молба “Чуй гласа ми” и заклинателното: “Не говори през цялото време./ Тишината ми те помни.” (“Влез в стаята...”). Това е глас, който разчита на шепота, а не на вика, на ехото, а не на сирената. Дали ще бъде чут? Безсмислен въпрос.
Този, който има уши - да слуша, се казва в Писанието.
 

Антон Баев, Словото



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *