Вкусът на революцията в романа на Георги Тенев “Вундеркинд”

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 

Фонд КултураРубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!


 
 
„Вундеркинд“ се нарича дебютният роман на писателя и драматурга Георги Тенев. След „Страхът на резидента от отзоваване“ и площадната поема „Цитаделата“, това е поредният творчески акт, който отправя интелектуално предизвикателство към читателите.
„Вундеркинд“ (изд. „t.a.g.“) е обявен като първа книга с очаквано продължение, а подзаглавието му „Карамазови вариации“ свързва с премиерния театрален проект „Долината на смъртната сянка“ на режисьорите на театрална работилница „Сфумато“ Маргарита Младенова и Иван Добчев. Авторският текст на двата спектакъла „Альоша“ и „Иван“ е дело на Георги Тенев, основавайки се романа на Достоевски „Братя Карамазови“.
„Вундеркинд“ е оригинален, многопластов и постмодерен роман. Връзката между двете му части „Президент на Републиката — Пощенска кутия“ и „Призраците“ е интуитивна, породена от фрагментарността и смисловото разпадане, от подчертаната монологичност. И в двете части се наблюдават хипнотични времеви прескачания, напластяване на образите и представите, имплицитно заложени сюжетни нишки. Подобни езикови игри забавят разчитането на текста, но и забавляват с многопосочността на наратива. Тази творческа позиция се явява концептуален жест на автора, защото Георги Тенев твърди, че се опитва да се занимава само с неща, с които човек наистина може да изненада собственото си въображение.
Като че ли водещ за първата част на „Вундеркинд“, а може би обединяващ цялата книга, се оказва вкусът на революцията — израз на вече проявената от автора в други негови текстове „философия на радикалната гражданственост“ (по определението на критиката). Идеята за революцията и за традиционната революционна постулатност („Свобода, Равенство, Братство“) е травестирана, за да постави за формиране нова социална представа: „Проиграва се моделът на бъдещата революция: палачи няма, вината е всеобща, има само извършители, а с тяхното отстраняване се утвърждава правилната истина на новото начално натрупване на капитала!“
Политическият контекст е забележителното постижение на книгата — едно детайлно, премерено и силно задълбочено изследване на обществено — политическата система, което е поднесено нетрадиционно, иронично и същевременно действително прозорливо. „Изключителното“ (визирайки заглавието) е в опита за опознаване на действителността, в желанието за припознаването й като наистина собствена, лично съпреживяна и в крайна сметка в невъзможността за намиране на адекватен модел, който да съизмерява и остойностява противоречието между частно и публично. Сред основните теми са тези за липсата на свобода и обезсмилянето на значението на свободата („Свободата не нищо повече от правото на едно робство да бъде заменено с друго робство“), за безчестието и политическата некоректност („държавата не се крепи върху честността. Не честността, а частността — системата е основана върху баланса на частните интереси“), разпадането на демократичната система и на цялостната идея за гражданско общество („А не е ли демокрацията едно еротична забавление?... нима е възможна демокрация без любов?...Фалшиви или не, а може би още по-добре, ако са опорочени и гримирани — изборите са първичната еротична игра!“), загубата на нравствени ценности („Ти каза: няма Бог. Не искаш ли да бъдеш?“) и на национална принадлежност („Вие патриот ли сте? Какво значи патриот? За да бъдеш патриот, трябва да имаш родина. Аз съм копеле...“). В крайна сметка се стига до цялостно изчезване на индивидуалността, до обезличаване („Във връзка с настъпващото заличаване на личността в национален и световен план както и поради нарастващата опасност от загуба на идентичността ... е редно да се въведат граждански идентификационни номера по които лицата да бъдат различавани и всеки да носи своята отговорност“). Революцията се оказва „просто случайна смърт в един свят, балансиран от случайности“.
Идеята за революция обаче не се отнася единствено до смяната на политическата и социална действителност, а до тоталната персонална промяна — до желанието да бъдеш друг, поради невъзможността да бъдеш този, който в момента си представяш, че си. Промяната е ментална и емоционална, а в известна степен и виртуална: „Моята връзка с революцията е мрежата. Или пък — мрежата е връзка с моята революция.“
Техническата опосредственост е по-скоро въобразена, тя е в желанието за отражателство, в тафтологията между фокус-образа на Президента от първата част и този на неговия континиум — лидера на протичащата в републиката революция: „Аз съм самият враг на себе си. Аз не мога да победя!“
Сюжетът представя модел на разпадане на познатата историчност, преплитайки имперски представи (образът на Русия и нейните сателити) и тоталитаризъм, съвременни технологии и унищожена гражданственост, заличени културни устои (актуалният въпрос за преминаването от кирилица на латиница) и революционна неефективност, литературна памет и масовокултурна тиражираност.
Като че ли социалната хаотичност на съвременните общества изправя повествователните герои от двете части на книгата пред неспособността да дефинират себе си, пред неефективността на индивидуалното им поведение. Изходът, който те намират за себе си, е в отхвърлянето — на познатото настояще (чрез разпада, „продаването“ на държавата) и на миналото (чрез вербализиране на литературните образци, на тяхната класичност). Излизането от подобна себе-рефлексия се оказва унищожително — социална дезориентация, духовна празнота, психологическо разстройство.
Вкарването на образи и повествователни детайли от „Братя Карамазови“ във втората част на книгата цели адаптиране на тяхната идейна същност към съвременните представи. Според Георги Тенев „интересът към миналото е интерес към търсене на големите кадри, на големия сюжет, който събира в себе си всичко друго, което можем да си помислим“. Поради това в текста са силно застъпени и криминално-психологическите елементи — идеите за големия заговор, тайнствената организация, археологическа находка с почти окултно значение, мистериозни ментори, възкръстнали литературни герои. Използваният от автора похват на непрекъснато прескачане през времето и пространството засилва усещането за напрежение, шизоидност, неяснота, недоизказаност. Същевременно романът е изпълнен с исторически и културни реминисценции, неговата конкретност е изненадваща. Много силно впечатление прави заложената от автора диалогичност, както и почти лирична описателност.
„Вуднеркинд“ на Георги Тенев е наистина богат като идеи и смисъл роман, при който социалният и повествователен бекграунд е равнопоставен със сюжетната многоизмерност. Трябва да се отбележи, че отделни негови аспекти могат да бъдат прочетени през концептуалните възгледи на „Триумвиратус арт груп“ (към което авторът, заедно с Явор Гърдев и Никола Тороманов принадлежи), без това да рамкира неговата тематичност. Вкусът на революцията всъщност се оказва анти-утопичен. Той взривява както социалните, така и литературните устои. И именно в това е радикалността на текста — той утвърждава норми, които може (а навярно и трябва) да бъдат отхвърлени. Подобно на всяка критическа вариация.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *