“Времена” – книга на три български поетеси и един македонски художник

|
Керана Ангелова, Калина Тельянова и Роза Боянова – три български поетеси, които живеят в Бургас – са обединили стиховете си в една книга със заглавие "Времена". Трите части на стихосбирката ("Денят", "Утре", "Сега"), всяка от които оформя запомняща се и различна поетична физиономия, са разделени от графиките на македонския художник Тони Шатлески. В книгата присъстват още две негови творби; той е автор и на рисунката на корицата.
Изданието е на "Издателско ателие Аб", София, а предпечатът – на "Демараж".
Трите поетеси са добре познати на литературното поле и не се нуждаят от представяне – с по няколко книги зад гърба си, с по няколко награди, с ярко присъствие в печата. Афиширането на утвърдени имена в една книга дава възможност на читателя да ги съпоставя и разграничава. Аз няма да направя нито едното, нито другото. В този аспект ще дефинирам съдържанието на книгата така: в стотина страници три различни гледни точки на съвременната българска поезия осмислят пътеките на времето – през земния живот и по-нататък. Казвайки това, моето намерение е в кратко изложение да предам усещането си след прочита на стиховете на всяка от авторките по реда, в койте те присъстват в стихосбирката. А за мястото, което ще им отреди самото време, ще цитирам Любомир Левчев, написал предговора на книгата: "...песента има свойството да отлита, да прелита невъобразими пространства и да се връща не според сезоните, а според законите на красотата." Към това не мога да прибавя нищо – такава е съдбата (и справедливо) на всичко написано през вековете.
Сещам се за думите на Изидор Дюкас: "Поезията не е буря, нито циклон. Тя е величествена плодоносна река." И е невъзможно да не ги свържа с Керана Ангелова. Една нейна стихосбирка, издадена в далечната 1988 година се казваше "Подземна река", но не това е причината. По-важно е, че това, което видя в тази река, поетесата съумя да го извади от недрата на собствената си същност, да го съхрани, да го обогати и да го посее отново в човешките души. Ритъмът на този плисък на вода, който се усеща и в новите й стихове, е ритъма на нестинарския танц. Четейки, човек има чувството, че чува как нареждат заклинания или молитви онези българки, ситно пристъпващи върху въглените, за да слеят духа си с духа на Бог. И потръпва от изречената истина:
 
пълзят плуват летят крачат
Божиите създания
сътворени да се изяждат
("Природа")
 
Читателят, без да иска, оставя ритъмът на танца да влезе в душата му и наведен над книгата, не усеща как прииждат пътищата на живота, пътищата на Вселената, и как самият се превръща в пътека. А "пътеката прашна върви" и той започва да се пита, както се пита Керана Ангелова: "отивам ли някъде или оттам се завръщам"? ("Въпросът") А може би ще разбере в някакъв следващ миг, че е влязъл в нейно стихотворение? Например, стихотворението "Старата поетеса" – станал е ефирен като нея, докато я гледа как
 
с единствено деликатно движение
изписва във въздуха дим
от бащината си къща
("Старата поетеса")
 
И просветлен, в този миг наистина няма как да не усети, че димът "също е стихотворение в някакъв смисъл".
Въпреки че стиховете са лишени от пунктуация, което дава възможност на смисъла в тях да бъде по-освободен, Керана Ангелова е съумяла да го направи отчетлив – под пластовете поезия прозира онова, което поетесата е искала да каже. И ако върви с лирическия герой до края на деня, читатателят може да види много неща. Може да види "старецът на брега" или "малката старица – кукла със сияен поглед", може да се извърне "с лице към детството", за да го погледне "право през окото на старото магаре" и да побърза, докато не е изчезнала картината "по стръмното надолу и завинаги" – да, може да види много неща, но съдба е да срещне онова, което ще го накара да спре:
 
Боже откога не бях срещала море!
 
Подобно на Кавафис, поетесата пожелава дълъг път, тя самата е избрала дългия път, но нейният път отива отвъд времето, отвъд времената и късмет е, ако се върне, за да продължи отново...
В едно от гностичните евангелия се казва: "Който опознае себе си, ще познае Вселената".
Този стремеж да опознае себе си, а чрез себе си и Всемира, според мен е една от нишките, която следва в стиховете си Калина Тельянова. Още в първата творба, носеща заглавие "Стихотворението", читателят попада в свят, където се намира лирическият персонаж и онова, което е вътре в него. А в някои следващи стихове откриваме и неговото (на лирическия персонаж) умение да се раздвоява. Това му дава възможност да приютява в себе си две личности. Отдалечавайки едната ("Навлизам в деня и се отдалечавам от себе си") той я прави наблюдател на другата, оставя я да разсъждава, прави я мъдрец. Другата обаче, е любопитна и дръзка – стъпва върху протритото килимче, за да ни разкаже приказката:
 
а то полетя –
понесе ме към хоризонта
("Приказка")
 
Или се оставя да бъде пленена от сънищата, които я "повеждат към една безкрайност" (а може би си ги измисля, както си измисля небе?). Но в момента, когато тази волна личност усеща, че страхът в нея "започва да трепери", в следващо стихотворение, ще се появи мъдрата личност – култивирана, опитомена, за да се осланя на нея.
 
хващам се за ръчичка,
прескачам оградите
и се връщам в себе си.
("Обикновено")
 
Това двойствено съжителство създава хармония в живота на лирическия герой. Двете личности се осъществяват в един осъзнат Аз, който изгражда собствен мир – той се чувства изпълнен с вяра, готов да тръгне към нови сънища или към нови пътища, защото "денят все още обещава", а утре – утре е "възможно да се случи нещото, неслучило се днес".
Лирическият персонаж умее да обединява не само двете личности в себе си – той осъществява истинска взаимовръзка с всяко нещо, до което се докосва в заобикалящия го свят. Понякога допуска съвсем близо предмета на своето внимание, прави го съучастник на състоянието си, а понякога се дистанцира, за да разсъждава върху него. А може би, за да постави знак за внимание?
 
ДЪРВО
 
Цялото е щедрост –
кани ме на сянка.
Отида ли –
ще изгубя своята.
 
Стихът е изчистен максимално, поднесен с точния смисъл в него. Такива са и другите стихове на Калина Тельянова. В нейната част в стихосбирката могат да се проследят още няколко нишки, които имат различни смислови препратки, разбира се, обвързани с времето и с утрешния ден, но написаното тук не е задълбочен критически анализ, както споменах по-горе, а само усещане, появило се след прочита на книгата. Въпреки това, накрая искам да спра пред един неин образ на дискотеката, в която "гъстият дим ме държи да не падна", и мимоходом да погледна времето, което вае "голото теме на мъдростта".
И така, разгръщам следващата страница, за да стигна до цикъла от стихове на Роза Боянова, озаглавен "Сега". "Сега" трябва да означава: днешният свят, днешното време. Трябва да означава всяка секунда живот. И целият цикъл се придържа към семантиката на тази дума. Още с първото стихотворение ("Когато кръчмата пияна се поклащаше") вниманието на читателя е не просто приковано към текста – читателят е разтърсен. В следващото стихотворение емоцията е не по-малко силна, но вече е по-овладяна. Всъщност нито емоцията, нито смисълът при Роза Боянова са директни – с добре премисления си изказ, за стиховете й в никакъв случай не може да се каже, че са спонтанни. Ако в тях читателят открие все пак някакъв реквизит, той ще е... една луничка – само, за да прикове погледа и да разтвори небето на фантазията.
 
КОЛКО ВНИМАТЕЛНО МЕ ПРОЧИТАШ!
 
Като молитва ме знаеш.
 
Аз съм една любовна притча –
с луничка накрая.
 
Емоцията преминава в изтънчена чувствителност. Тя се усеща дори там, където живият живот прозира в стиха през охладената виталност на лирическия персонаж. Метафората, както въобще във всички стихове на поетесата, и тук е най-характерното изразно средство. Впрочем, трябва да кажа, че стиховете на трите поетеси, които присъстват в тази книга са познати – печатани са в предишни тяхни самостоятелни книги. Събрани заедно обаче, откриват на читателя ново звучене, нов смисъл. При Роза Боянова смисълът стои винаги зад случващото се, но дълбоко в недрата на стиха. И трябва да внимаваш, защото структурата му е раздвижена, а авторката борави с думите като с лизгари. Затова
 
ПОДЕЗИЧЕН,
смисълът никога не напълва коша.
Изплъзва се,
само люспи блестят по ръцете
на възхитения рибар.
 
Когато четеш поезията на Роза Боянова, дори да се препънеш, то ще е пак в нещо красиво. Навярно само, за да откриеш нов смисъл, нов цвят в калейдоскопа и можеш да си сигурен, че ще е така, докато
 
природата-поезия
държи в ръцете си света
и го оформя.
("Моят живот е хипербола")
 
В този цикъл присъстват и няколко стихове-приказки, а в приказките има магии ("как така лисицата станала течна?") и поуки. Но във всички стихове възторгът от красотата, от необятната красота, прониква като зараза в читателя. И ние, сякаш виждаме себе си пред Аполон,
 
смалени от възторг
и ослепели от безпомощност,
смирено чули
как се стриваме
на прах.
("Да ни благослови с ключа касталски")
 
Ще се върна на Изидор Дюкас и ще го цитирам отново ("Из Втора поема"): "Съществува една логика на поезията. Тя не е логиката на философията. Философите не са толкова, колкото поетите. Поетите имат право да се смятат над философите."
 

Милка Стоянова, Словото



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *