Вторият ден на Sonisphere – Алис ин Чейнс и Рамщайн!

|
Студено, мрачно, небе, затулено от няколко пласта облаци, хладен вятър. Това е сценографията на природата за втория ден на фестивала "Sofia Rocks Powered By Sonisphere" 2010 на Националния стадион "Васил Левски".

Героите са уморени – присъствалите на предишния ден не са се възстановили напълно от мелачката, в която участваха. Сред огромното множество от тениски на Рамщайн (Rammstein) и Менуор (Manowar) се мяркат и такива на Алис Ин Чейнс (Alice in Chains).

За феновете на групата денят все едно е слънчев (въпреки че като настроение на музиката си е съвсем подходящ) – след Стоун Сауър (Stone Sour) и българите Скре4 сцената се подготвя за излизането на сиатълската банда.

Когато през 2002 почина Лейн Стейли, бандата сякаш не можеше повече да съществува. Но на негово място бе привлечен Уилям Дювал (William DuVall). „Новите” Алис са отричани от мнозина, но последният им диск “Black Gives Way To Blue” (2009) се радва на добро приемане от страна на критика и фенове. А ние никога не сме виждали гръндж бандата у нас, затова с или без Лейн, такова събитие не биваше да се изпуска.

Алис Ин Чейнс излязоха към 18 часа и стана ясно, че почитателите им изобщо не са малко. Както и че много добре знаят текстовете на песните. Уилям, чиято прилика с Лени Кравиц не остана незабелязана и неизкоментирана от кого ли не, бе доста активен на сцената, показа и чудесни гласови данни. Чухме парчета от „класическия” период на групата и от новия албум. Въпреки студеното време и ранния час, бандата раздвижи феновете си и определено получи топъл прием. Той едва ли може да се сравнява с това, което щеше да се случи, ако бяхме имали късмета да я видим в оригиналния й състав. Но човек трябва да се радва на това, което има.

При първите тонове на заключителната "Rooster", която са чували дори хора, които никога не слушат нито Алис, нито гръндж, публиката изпадна в еуфория.

Групата също изглеждаше доволна, така че можем да запишем първото гостуване на сиатълците у нас определено като успех.
 
Рамщайн бяха чакани за концерт у нас от много време и от много фенове, за което бе свидетелство силното присъствие на българи по време на концерта на немците в Белград през март. Едва ли има някой, който да не е чувал за пироефектите, впечатляващата сценография, почти театралните спектакли в огромен мащаб, които се случват на сцената, когато излезе групата. Преди втория ден на "Sonisphere" бяхме слушали и чели за шоуто в Белград с известни опасения, че като фестивално участие, а не самостоятелен концерт, на 23 юни може би няма да ги видим в целия им блясък. Но още в 20.00 ч., след като Меноуър слязоха от сцената и тя бе покрита с огромно черно платнище, за да не се вижда какво се подготвя на нея, стана ясно, че ни чака нещо зрелищно. Обяснимо, публиката нямаше търпение - особено на фона на доста студеното време - и към 21 часа започна да подканя любимците си да излязат. Това стана 15 минути по-късно, черният плат се свлече и откри огромно немско знаме, захлупило сцената. Огнените цветове на флага сякаш предвещаваха какво ще се случва и публиката нададе доволен рев. Знамето изчезна и Рамщайн окупираха сцената.

Оттук нататък почивка нямаше. Пронизващият вятър и студът изчезнаха, пометени от огнена вълна - в буквалния и преносния смисъл. "Rammlied", последвана от "Buckstabu" и "Waidmanns Heil", три композиции от последния албум на групата "Liebe ist fur alle da", избухнаха една след друга. Гледали сме достатъчно снимки и концертни записи, за да разпознаем костюмите и ролите, в които Till Lindeman и компания влизаха и излизаха при различните песни. Съвсем друго е на живо, разбира се. Друго е да почувстваш топлината на пламъците, които струят на сцената или биват избълвани от устата на музикантите, да проследиш с очи фойерверките, да пееш "Ramm- stein!" с Till и да усещаш как всеки тон резонира в огромната маса от хора и придобива осезаемост.
Оставяйки за момент зрелището настрана, трябва да отбележим чудесният звук по време на цялото шоу, който позволяваше да чуем инструментите и вокалите почти като на студиен запис. Да доловим ироничните нотки в иначе доволно сериозния глас на Till. Да почувстваме гротеската, с която композициите им рисуват случващото се около нас. Рамщайн са група, която влага много в текстовете и музиката си и зрелището с пироефектите е просто изключително ефикасен начин това да достигне до възможно най-много хора. Особено ако разбират немски.
А снощи на стадиона стана ясно, че независимо дали разбират или не, огромен брой хора знаят части или цели текстове. Припяваха дори на френски за "Frühling in Paris" - "Oh non rien de rien, non je ne regrette rien" - рефренът от прословутия шлагер на Едит Пиаф. Сцената се обагри в червено и раздуханият от вятъра сценичен дим окъпа в червено и част от стадиона.
Не се размина без малко садо-мазо - "Ich tu dir weh" и клавиристът Christian Lorenz е натикан във вана, която Till залива с огън от високият пиедестал, на който се е издигнал. От огнената баня обаче Christian се надигна прероден и в бляскав костюм се върна зад клавирите, където почти до края на шоуто крачеше върху фитнес пътечка.

Дойде ред на "Du riechts so gut", последвана от чудовищната "Benzin". Стадионът ври и кипи, всички скачат и пеят, Till се разхожда с горелка по сцената и имаш чувството, че гласът му може да прогаря метал не по-зле от оксижен. Огромно количество енергия генерираше всяко парче и въздухът е нажежен (това, разбира се, може да се отдаде и на почти несекващите огнени изпълнения, но мисля, че горещината бе по-скоро вътрешна).
"Links 2 3 4", маршируване по сцената, всички крещят заедно с вокала. Това би било апогей на шоуто, ако не бяха последвалите няколко тона, които няма как да сбъркаш. "Du hast" и всичко избухва. Мигът, в който музиката спира и единствено публиката е оставена да пее песента, изпълва пространството на стадиона с кратките думи на немски - език, сякаш създаден именно за подобни случаи. Цялото множество от десетки хиляди гърла, крещящи сричките "Du! Du hast! Du hast mich!", разтриса из основи не само пространството в и около "Васил Левски", но и всичко вътре в нас. Усещане за сила. Силата на огромното струпване на хора, силата на единствения водач, силата на думите.
За финал - нещо по-разтоварващо - "Pussy", Till яхва оръдие, с което навлиза в първите редове и облива феновете с бяла струя. Става ясно, че е научил и някои български думички, с които замества английските им еквиваленти в припева.
Сбогуване с публиката, поклон и сцената угасва. Разбира се, всички знаят, че няма да е за дълго и завръщането за бис със "Sonne" е шеметно. "Haifisch" е отредена за причудливото пътешествие на Lorenz в лодка сред морето от хора, които успяха да му подадат и българското знаме, за да го развее. Песента преля в "Ich will" и не е нужно да казвам дали публиката пееше или не. "Ръцете горе" и "Обичаме ви" на български са почти единствените думи, които чухме между песните, но бяха достатъчни, за да ни спечелят. Дълбоките поклони на края на шоуто - също. Това може би донякъде тушира разочарованието, че не чухме "Engel", но след такова мащабно, невероятно, потресаващо представление, което се случи във финалната вечер на първото издание на Sonisphere в България, е безкрайно ясно, че един самостоятелен концерт на Рамщайн у нас просто не бива и не може да не се състои. Остава да се надяваме да е възможно най-скоро.

А до тогава няма да е лъжа, ако кажем, че случилото се на 23 юни бе събитие в музикалния ни живот, събитие само по себе си, чийто отзвук продължава да ехти.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *