Вълшебството на Синематик Оркестра

|
Мисля, мисля и мисля как може да се определи това, което се случи на 17 декември в зала „Универсиада”... И единствените три думи, за които се сещам, са „голяма топла усмивка”.
Има музика, която те забавлява, и музика, която те отвращава. Музика, която те кара да танцуваш, музика, която те дразни, музика, която не забелязваш. Музиката на „Синематик Оркестра” (The Cinematic Orchestra), не знам как го прави, но направо влиза в душата ти.
Това са музикантите, които британският диджей Джейсън Суинскоу е събрал около себе си. Всичко започва преди малко повече от десет години. Групата е най-известна с озвучаването на съветския документален филм „Човекът с кинокамерата” на Дзига Вертов. По-късно установяват, че им харесва да правят музика за почти стогодишни филми и така тази година се появява саундтракът на още два - „Manhatta” и “Entr’acte”. Освен това, Синематик Оркестра пишат музика за други филми, за удоволствие и за себе си, и имат концертни участия на места като Роял Албърт Хол.
Правят предимно инструментали, понякога съчетани с мили емоционални вокали, които на 17 декември бяха дело на Хайди Воугъл и Грей Ревърънд. Музиката им сякаш въплъщава в себе си вселенското спокойствие, прилича на полета на птица (неслучайно Синематик Оркестра са автори на музиката към документален филм, посветен на птиците фламинго), на зора, на онова велико усещане, когато гледаш звездите някъде високо в планината. Прибавете към всичко това и малко стабилен бийт, съчетан тук-там с китара и вълшебен саксофон. Е, те в комбинация с всичко останало понякога така смачкват музиката, че се чудиш какво, за Бога, слушаш... но няколко секунди по-късно хармонията отново е завладяла пространството и някак те обзема лекота, спокойствие, желание да създаваш красиви неща.
И за да е наистина оркестър, си имат диригент - Джей Суинскоу, който размахвайки ръце ръководи динамиката, темпото и настроението на всички на сцената. И за да е наистина кинематографски, цяла вечер на видеостената гледаме кадри от точно онези кинофилми от 20-те години на миналия век, които Суинскоу толкова обича.
Саксофонът в ръцете на Том Чант, смело нахлупил черно бомбе на главата си, сменя поне сто живота за час и половина на сцената. Той е ту влюбен, ту радостен, ту блажено изтегнал се на хамак до плажа, ту на ръба на деменцията. Разтапящите вокали на Хайди Воугъл не просто омагьосват, а те оставят в транс и недоумение - с какво са я хранили тази жена като малка, за да има този глас и да е така безпогрешно чудесна в пеенето си?
За невероятния синхрон между инструментите дори не е нужно да се споменава. И колко щастливо изживяваха собствената си музика всички на сцената - от барабаниста Люк Флауърс, който лудо си танцуваше и правеше всякакви физиономии докато свиреше, през радостта в очите на Джейсън, до почти ритуалното вглъбяване на Хайди Воугъл, когато осъзнаваш, че нещо велико се случва в този момент, но не можеш да го разгадаеш. А музиканти, които си разбират от работата и си я обичат, са нещо чудесно.
Най-известните и обичаните си парчета оставят за края - To Build A Home в акустично китарно изпълнение на Грей Ревърънд и The Man With The Movie Camera за финал. Първата създава най-милото и щастливо спокойствие, което човек може да изпита, а втората открито предизвиква асоциации с лудост, но е невероятно забавна.
След бурен възторг от страна на феновете следва бисът и след него прекрасните музиканти се оттеглят от сцената.
Синематик Оркестра са чудесен експеримент, изпълнен перфектно от музикантска гледна точна - нещо, което ще хареса на всеки, изкушен от музиката и киното, както и на тези, които просто имат място в сърцето си мно-о-о-ого място за хубави песни.

Няколко думи за „преди” и „след”: половин час преди групата на сцената излезе само един от нейните членове, а именно Грей Ревърънд, заедно с акустичната си китара. Той изпълни няколко кротки и много мили песни с текст, който сякаш беше писан точно за мен. А разтапящият му сладък глас, познат ни от To Build A Home, беше много приятен за слушане, звучеше като споделяне.
„Издадох албум наскоро... Не го нося със себе си, но сигурно можете да го откраднете онлайн, ако решите.” - каза между две песни. И още: „Не бързайте да ми се радвате, не знаете дали няма да оплескам следващата песен.”
За съжаление, българската публика още не се е научила, че подгряващите изпълнители заслужават не по-малко уважение от хедлайнърите, и голяма част от гостите на концерта дори не присъстваха на изпълнението му, а тези, които присъстваха, бяха прекалено заети да общуват помежду си и да нарушават забраните за пушене.
Веднага след Синематик Оркестра пък на сцената се качи лудият Кид Коала (Kid Koala), който си е точно това - хлапе коала. „Загубих бас и затова трябва да нося костюм на коала” - казва ни той съвсем на български, и се ухилва, облечен като коала. Сетовете му включват абсолютно всичко - от Moon River, през Portishead до метъл, и защо пък не и детски песнички. Пусна ни любимите песни на всички членове от семейството си, като ги анонсира пак на български, и се забавляваше неимоверно.
За разлика от повечето диджеи, които са невероятно скучни за гледане и никога не правят шоу, Кид Коала е изключително атрактивен. Танцува заедно с публиката. Танцува, докато пуска, а големите му коалски уши се мърдат забавно. Настроил е две камери, които гледат към пултовете му, и прожектират пряко на видеостените. Върти три плочи едновременно, които сменя по няколко пъти на минута, скача, смее се и прави истински фурор. И неговата програма приключи рано, но публиката още дълго ще си носи настроението от шоуто.
 

Десислава Гичева




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *