В многообразието да отстояваме себе си и своята идентичност

|

(“Големите литератури и малките народи в глобалния свят”)


 
Тематиката на „кръглата маса”, проведена от балканските писатели на Международните културни празници „Мелнишки вечери на поезията”, е не само актуална днес - тя не отрича априори възможността на малките народи да творят голяма литература. Нещо повече: опозицията „големи-малки” допуска и съдържа органично в себе си тази способност, която добива сложни измерения в „координатната система” с третия фактор - глобализиращия се свят.
Необходимо е въпросът да се разглежда в новите обществени реалности и особено в контекста на скорошното присъединяване на България към европейското семейство, където наред с националната, все повече ще се утвърждава и европейската съотносимост на нас, българите. А ако предстоящото да излезе в Издателска къща „Критика и хуманитаристика” изследване на Р. Сафрански задава въпроса: „Колко глобализация може да понесе човекът?”, то логичен е и другият: „Колко глобализъм може да понесе народът?”, в случая – нашият... Не бива да забравяме геополитическите и историческите условия, в които се е развивал и ще се самоосъществява той днес - на стария-нов континент, в „Ерата на Водолея”: епоха на духовност, но главно на прагматизъм и хоризонти, обусловени от единна конституция, икономическа интеграция и противодействие на световния тероризъм. При отстояване на отговорности , висока цена и стриктното спазване на правила.
Мястото на България сред европейските й посестрими е от векове и тя начева ролята си в славянския свят по-определено с мисионерството на светите братя Кирил и Методий за защита изконните права на славянството за принадлежност към език, племе, познание, бъдеще - на просветените народи. И да гради основите на „голяма литература”.
Затова е закономерен въпросът днес: с какво ще бъде ценен приносът на малкия ни народ, а съответно и на литературата ни, на фона на балканското и европейското културно пъстроцветие и в процеса на създаването на „глобалното село?” Убедена съм – с уникалността на българското съзнание и мислене, обагрени от житейската опитност, страдание и мъдрост на поколения българи, калени в националните борби за самоопределение и човешко добруване, където свободата не е идвала даром...Голямата ни литература е разкривала и ще отразява пак най-вече народопсихологията и особеностите на българския характер, неговата толерантност и приземеност, но и неистов стремеж към духовност: да бъде вкопан здраво с корените си в земята, но и да търси вис и чрез „наклона си към летене” ,”да чете и пише книга” - да се интегрира в „държавата на духа”, по блестящия израз на акад. Д. Лихачов.
И тъкмо това – да отразява особеностите на „българското живеене”, търсене и вграждане в новите условия, незабравяйки миналото и корените на съвременника, ще бъде висша цел на родната голяма литература. Тя ще продължи да описва и повече разгадава изконния стремеж на съвременника да наднича в бездната на себепознанието – като онзи селски човек, продължаващ да се диви на Радичковия балон, но готов да преодолее земното притегляне и да полети заедно и след него... Усетил за летежа опората на здравите си корени, към които ще се връща отново и отново...
Защото шансът на малкия народ да сътвори „голяма литература” идва от същността му, от уникалността и неповторимостта на езика и традициите му. И мисля, че понятието „малка литература” е условно: има литература на малки по територия и народонаселение общности, но те стават големи и творят значима книжнина, ако е висок стремежът на народа им да се доказва духовно. Всяка литература е голяма именно с неповторимата си уникалност и става такава, ако изследва и отразява художествено националните и общочовешките особености, психологията на човека и народа, поривите му за градивност и духовно дирене. И - убедена съм: извън тях няма голяма творба и литература!
А България е в Европа и големия свят от зората на създаването си тъкмо със своята писменост, с влиянието си върху славянската общност и с културно-историческото си наследство – и това е нейното лице пред глобализиращия се свят на космополитизъм и комерсиализация. Тя ще се помъчи да го съхрани непокътнато в трудната битка, където то, лицето, може да бъде наранено , а чертите му – изкуствено разкрасявани или огрубени. Но не са малко и основанията, изложени по-горе : да влезем със самочувствието на равноправен брат в проспериращото семейство на европейските държави, в общността на балканските и европейските творци. Защото сме там отдавна – пряко и въпреки кусурите си, които сами си знаем, но и другите справедливо ни намират. А примерите за създаване на стойностни естетически ценности, и литературни – в частност, от неголеми народи по света, излъчили носители и на „Нобел”, и на престижни литературни отличия, не са изключение или химера. Достатъчно е да надникнем в „съседските дворове”...
И доколкото родният език ще бъде равнопоставен с останалите европейски, България ще продължи да твори голямата литература на езика си, но ще е изправена пред въпроса за успешното й „ заявяване” пред света и приложение на – да употребим съвременната дума - „маркетинг.Тази книжовност,стара и съвременна, трябва постепенно да излезе на европейския и световния книжен пазар, да бъде превеждана и представяна наред с „другите литератури”. В новите икономически условия ще бъде дълга и мъчителна битката на българския писател и издател за каузата на нашата книга. Ще е необходимо не само да преодолеят дългобитувалите митологеми и клишета на соцреализма в изобразяване на народния живот, на човека, ценностите, душевните му стремления и бездни, но и да превъзмогват другата, не по-малко гнетяща митологема: на „малките народи”, които създават „незначителна литература”. В есето си „Световната загадка” хърватският поет Владо Готовац разбули тази енигма и видя пътищата за надмогване на тези комплекси: чрез срутване на дуварите и строежа на Андричевите „мостове” между човеците и народите. Готовац написа проникновено: „Загадката на малките народи е загадката на пъстрия свят. И в това явление, макар и загадъчно, няма нищо толкова ирационално, че да е неразбираемо. Както е разбираема и същевременно загадъчна пъстротата на природата и живота. Всички гледаме едно и също небе – няма провинциално небе и провинциален пейзаж”.
Съгласяваме се с тези думи и присъединявайки довода на Константин-Кирил Философ, че „слънцето грее еднакво за всички”, вярваме: ще бъдем и останем, отстоявайки в многообразието себе си и своята идентичност на българи и европейци.
 

д-р Иванка Денева


 
П.П. Изказването е направено от писателката на Международния фестивал „Мелнишки вечери на поезията” и състоялата се през октомври 2006 г. „кръгла маса” на тема: „Големите литератури и малките народи в глобалния свят”.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *