“В мрака на предчувствието” – сбъднато предчувствие за истинска поезия

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 
В суетната пъстрота на пазара книгата все по-трудно привлича погледа на неизкушения от предварителна информация читател. Още повече, когато тази книга е поетична. Защото забързан към своето никъде, българинът като че ли все по-настойчиво мисли, че поезията е онзи лукс, за който в сивия му делник има само едно забравено кътче от спомени и очаквания за не-случващи се чудеса.
Но когато щастливите житейски обстоятелства те срещнат с човек, впечатлил те с ерудицията си, с щедро споделяното познание и дискретно пазените поетични откровения, си даваш сметка, че онзи забравен възрожденски, будителски дух на българския интелигент е все още жив.
За всеки, който познава Пламен Павлов, неговата първа стихосбирка е в известна степен изненада. За възможността да споделим творческите предизвикателства на неговата поезия дължим благодарност на г-жа Райна Манджукова, преодоляла съпротивата на автора да ни подари едно вълнуващо интелектуално съ-преживяване, един очакван поетичен празник. Тук не бих искала да пропусна и възхитата си от изящното оформление на книгата, осъществено от безспорно талантливия художник Александър Телалим.
„В мрака на предчувствието“ подрежда в хармонична цялост знаците, които миналото оставя като поуки, предупреждаващите настоявания на настоящето и неизбежните очаквания от бъдещето. В този сложен и многоцветен пъзел поетичните инвенции настойчиво обозначават екзистенциалните смисли, наслагват с една тъжна романтичност изстрадани прозрения. Във филигранния декор на митологични асоциации, библейски архетипове и исторически реалии, поетът търси опорни кодове в едно философски разширено пространство, в което се смесват и разрушават темпорални пластове. Постоянното връщане към вече случилото се неусетно прелива в мечта, конкретността на битието носи знака на дебнещата изненада от пропуснатия миг. Това удължаване на субективното преживяване за сметка на сгъстеното обективно време придава на стиховете на Пламен Павлов една подкупваща искреност. Те внушават тъжно примирение и интелектуална съпротива срещу невъзможността да имаш и криле, и корен, срещу абсурдното желание да бъдеш сам, без да си самотен, да не се поддадеш на натрупания страх от безкрайното повторение на неповторимото.
В стиховете на Пламен Павлов няма публицистична реторичност, няма компромиси. Под наслоените образи релефно се очертават неговите послания. Те изкушават към вглеждане е себе си, към самоанализ и преценка от „гледна точка на точката“ („Ъгъл“). Изправил се пред самосъда на изтичащото време, болезнено осъзнал разпадналата се сакралност, поетът поставя тревожните въпроси на своето поколение. И не за да даде тривиални отговори или привидна разгадка на тайнствата на живота и смъртта, а за да се сбогува с илюзиите и да потърси нова хармония между човека и света. Човекът – превърнал красотата в основополагащ знак на мимолетното, и на вечното. Човекът, губещ се в реалността и подреждащ фикционални пространства, защото:

„човекът в въображение, човекът е въображаем
от всяка своя позиция, наречена време“ („Безвремие“)

Това е човекът и поетът Пламен Павлов, търсещ равновесие на тънката граница между „възрастта на влюбването и онова, което ми оставаше като мизерно ресто“ („Птицата“).
Неговата поезия има много лица – насмешливо, тъжно, мъдро, самоиронично, мечтателно. Зад всяко от тях стои авторът, усмихнат скептично и непредсказуем. В магнетично привличащата зона на словото той открива смислова натовареност на думите. Играе със съхранените в паметта културни кодове, със знаците-символи, търсейки своята идентичност.
Самотата е емблематично понятие в поезията на Пламен Павлов. Тя е обичана и не-желана. Тя е усещане за самодостатъчност, но и болка, че си сам сред другите. Но все пак преодолял скепсиса, нашепващ, че и „словото е самота“ („Че словото е самота...“), коварно внушаващ „а всяка моя тъмна дума/ е просто воден знак“ („Воден знак“), той очертава „паяжините“ и „графиките“ на човешкото познание и самопознаване, „водните знаци“ на хаоса и хармонията, на разпадащата се мисъл“ и постигнатата не-забрава. В усложнения хронотоп на предчувствията, в мрака на самотата, наслагвайки концентричните кръгове на контрастни емоционални преживявания, Пламен Павлов оставя своите талантливи поетични знаци във времето. Неговите стихове са пространство, в което излинелите от употреба думи възвръщат изконните си смисли, но те са и проклятието и благослова на твореца, съчетал поетичната дарба с призванието на историка.
Те са и още нещо – сбъднатите предчувствия за истинска поезия.
 

Д-р Елка Трайкова
Институт по българска литература, БАН



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *