В очакване на Колперт

|
Или какво различава черната комедия от третокласния нискобюджетен хорър, дали телесните повреди са основата на немския хумор или просто авторът е нанесъл тежка телесна повреда на пръстите си, и в крайна сметка кое е по-добре – да поставиш лошо добра пиеса или да реализираш прекрасно една лоша?

„Ако казвате на хората истината, внимавайте да ги разсмеете. В противен случай те ще ви убият.” Оскар Уайлд

Искам да започна с нещо хубаво и затова първо ще кажа – зарадва ме, че имаме такива актьори като Михаил Милчев и Борис Георгиев, които успяха да спасят този спектакъл. (Нека не се обидят актрисите, но ако започна с тях всички ще решат, че съм гледал краката им. Те бяха другото хубаво нещо).
Напълниха ми душата актьорите на театър „София” и благодарение на тяхната жива игра, хумор и естествено веселие, успях да издържа до края на така наречената черна немска комедия.
Винаги съм си мислел, че онази закономерност за пушката при Чехов е нещо разбираемо и лесно за схващане. Или поне достъпно за хора, които обичат театъра, четат и се занимават с него. Да, когато имаш пушка на стената в историята, до края тя трябва да гръмне. Смъртта на сцената в една пиеса е едно от най-въздействащите и потресаващи оръжия на един драматург. За да има такъв ефект въобще обаче, са нужни още няколко малко по-спокойни и може би не толкова епични елемента, които обаче са от изключителна важност изобщо за съществуването на историята и на зрители в залата.
Това са образите и техните мечти и терзания, и дори липсата им и празнотата. Това е съдбата на героите, която ни кара да се идентифицираме с тях или да ги отречем, и която жадно следим, ако в нея има нещо от живота, нещо от нас самите, нещо забранено, или желано... Когато сме свързани по такъв начин с текста, с историята, с хората в нея, една смърт е удар, който ни съкрушава почти като наистина.
Поне за мен смисълът е в съпреживяването.
Празната, безсмислена смърт е безсилието на драматурга. Това е присъщо на евтините екшън или хорър филми - там силата на ефекта се измерва, дори се състои от количеството кръв и убийства. За постигане на същия ефект в театъра обаче, понякога е достатъчно и едно присвиване на очи или размахване на пръст. В „Г-н Колперт” дори имаше една „тънка” закачка с американското кино, която обаче оказа противоположен ефект.
Но да не се увличам повече в коментара на качествата на самата пиеса – искам да говоря като зрител, а не като критик.
Още при влизането си в залата се сблъскахме с една доста странна сцена – декорът бе изцяло от малки тухлички от конструктор „Лего” в ярки цветове. Едно момченце дори възкликна радостно, още в неведение, че ще прекара половината пиеса с ръката на майка си пред очите. Както разбрах преди това от сценографа на постановката - младата Огняна Серафимова - стилът бе „попарт” и мога да кажа, че наистина си свърши работата – въздейства ми зле, което беше мисля, целеният ефект от представлението.
Отдавна подозирам, че постмодернизъм идва от „посткоитално-оргазмена визуална мода”, или по-просто - задължителен секс на сцената. Не че имам нещо против, това си е средство за привличане на вниманието, но когато е поставено още в началото на едно произведение се обърквам дали не гледам още рекламите.
Действието представляваше своеобразен психологически експеримент тип – „какво е да кръцнем гърлото на някой, за да разнообразим сивото ежедневие на средностастистическото ни семейство”. Не ставаше въпрос за страсти или свади (все пак не е турски сериал), а за пълна липса на емоции. Две немски семейства – едните домакини, другите - гости, разиграваха една завера, която се въртеше около убийството на г-н Колперт – колега от службата на двете жени. Не – не си представяйте Агата Кристи и кървав план на коварните съпруги да се отърват от злия си шеф – напротив – г-н жертвата е бил най-сивият, обикновен и скучен тип, който човек е срещал, и според героите няма да бъде никаква загуба за никого, а мотивът за убийството му е „желание за нови емоции”.
Ето тук нещата се разминаха за първи път.
Нищо в пиесата не успя да ме убеди в подобна скука и проблеми тип „ох, как да се разнообразя” у героите. Всеки от тях имаше проблеми, но някак не можех да свържа това със скуката и нуждата от нови преживелици. През цялото време седях и очаквах някаква развръзка или причина, но като в лош сън убийствата просто се случваха, хората се радваха, и пиеха, и единственото, което аз можех да си дам като обяснение, беше душевно заболяване. Признаци на такова обаче нямаше у никого от тях.
Мога да кажа с ръка на сърцето, че искрено се смях на много от комедийните случки. Много сполучливи реплики и много сполучлив превод и адаптация на български език, което даде живот на пиесата, въпреки недоразуменията, които действието й поставяше. Множество комични моменти, почерпени от семейното ежедневие, бяха обрисувани ярко и запомнящо се от актьорите. Доведени до абсурдна важност бяха поръчките на пица и смехотворните обърквания, около които се въртеше половината от доброто прекарване на вечерта на двете семейства. Комичното представяне на заболяването на господин Риф, както и буйният му характер, бяха едни от най-убедителните места в пиесата.
Хуморът и добрата игра на актьорите бяха двете причини, които успяха да изпратят зрителите на „Г-н Колперт” да си тръгнат без желание за убийство.
Защото те могат да простят всичко, ако бъдат забавлявани.
 

Мирослав Моравски




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *