В търсене на смисъла и мъдростта на живота

|
В рамките на културните празници, посветени на деня на Тополовград, Община Тополовград и читалище "Св. св. Кирил и Методий" отбелязаха шейсет годишния юбилей на нашата съгражданка – поетесата Стана Димитрова, която живее в Стара Загора, с премиера на новата й стихосбирка "Гласът на Отражението".
За никого от нас не е тайна, че тя написа тази поетична книга на един дъх миналото лято, когато беше тук, в "нейното градче", погълната от атмосферата му и от дистанцията на времето.
В знак на уважение, кметът на Община Тополовград Петър Пашов подари на поетесата картина от художника Веселин Кълвачев, на която е нарисуван родния й дом.
До всички тополовградчани, които обичат и ценят нейната поезия, проф. Елка Константинова, която за съжаление не можа да присъства лично (както беше предвидено), предостави словото си, озаглавено "В търсене на смисъла и мъдростта на живота":
 
"Аз не допусках, че тези шест стихосбирки и един автобиографичен роман - първата му част, са написани от толкова талантлива жена. За първи път чух името й, когато се обадихте, и наистина е непростимо. Без да искам, като специалист все пак по българска литература, непрекъснато сравнявам. Прочетох много внимателно всеки написан от нея ред. Сравня вам я с Багряна, с Дора Габе, с големи жени поетеси, с Блага Димитрова - всички са различни, но такова явление ние нямаме. Нито като идея, нито като израз.
...За пръв път срещам толкова искрени стихове, направо от душата излезли. Никаква поза, нищо преднамерено и никакво самочувствие на човек, различен от всички други. А тя е много различна, изключително различна.
Първото нещо - от първите й стихове до тук, до шестата стихосбир ка, което на мен ми направи най-силно впечатление, това е начинът на изразяване - с най-обикновени думи, пълни със съдържание, без да търси фразата. А това знаете ли какво означава за един български поет - че той изобщо не мисли как ще го каже, защото му иде направо от душата...
...Наистина във всички тези стихове, от първата до тази, която е до сега последна книга, всичко излиза направо от сърцето й. За голямо съжа ление тази толкова талантлива жена е имала много труден живот. Но и тук може би не съм съвсем точна.
Може би пък тези страдания - силни и много трагични събития, са родили този вид поезия. Тя се нарича мрачна в една друга стихосбирка. Пише "мрачна поезия". Не е мрачна нейната поезия. Поезията й е трагич на, но мрачна в никой случай, защото тя има сила да покаже всичко туй... Аз си мисля, ако бях с нейния талант се родила, отде щях да намеря нейните душевни сили да произнеса всичко това... Никога. Много необик новено явление - Стана Димитрова.
Срам е за нас, дето се имаме за литературни критици, че не позна ваме... не познавахме тази поезия. Има много загадки в нейните стихове...
Понеже има невероятен талант, тя говори... например за цветя, за пръст, за дървета, за птици, за гарвани. А пък разбираш, че става дума за тежки душевни травми, които някъде са й нанесени. Откъде, как, защо?...
...Никакво влияние аз не можах да открия. Може би от Достоевски, защото се сещам за една реплика на Дмитрий Карамазов от романа "Братя Карамазови", където той разбира колко жестоко вече е потънал и казва: "Трябва да удариш дъното, за да видиш небето." Това е мисъл на Достоевс ки. Нейното мислене е подобно. Тя стига до дъното на страданието и до пълно отчаяние. Защо?
...Преди да прочета автобиографичния роман "Отделението", мислех, че тя е толкова болезнено чувствителна, че в този наш ужасен свят всичко я ранява, всичко я боли, всичко я отчайва - чак пък толкоз... Все пак ние излязохме от едно по-страшно време, отскочихме от едно наистина дъно. Сега страдаме, мъчим се, ядосваме се, отвращаваме се ...от лъжи, от лошо управление... Но нейното страдание не е такова, каквото е нашето, то е сърцераздирателно страдание. Аз просто мислех, че ще се разболея, докато я чета...
...Като дете в село Светлина, което е само мрак за нея, Тополовг радско, в една бяла детска нощ (Бяла нощ, Втората част на поемата "Бежанка"), която почва да става бяло-жълта и страшно, страшно черна, тя вижда родния си баща, пребит, черен като дроб, умиращ, пребит... И писъците на майка й...
Това е един ужас, като го четеш, ти става зле на сърцето. А какво е да си го преживял, и то в детска възраст? В нежна детска възраст. И този бял детски мечтателен свят става черна нощ. От тук нататък тя се задъл бава в своята мъка. И толкова е силно нейното страдание. Не само от този зловещ спомен, който й разбива психиката, но от всичко, което следва в нейния живот. Тя не може никъде да си скрие произхода...Вие знаете как едно време, като ти убият бащата или като го пребият, въпреки че е неви нен, цял живот ти натякват и те гонят, че са ти пребили бащата. Никой не е искал да се разкайват...
...Прочетох я тази поема - "Бежанка", която също е написана през 86-та – 85-та, може би 87-ма, преди 89-та година.Тя вече се усеща и чужденка, и бежанка в собствената си родина. Тя – Стана Димитрова намира сили да оцелее... И аз мога да обясня вече защо, от стиховете. Пър во, тя има талант поетически и като пише стихове, всъщност тя лекува душата си с поезия. В една от книгите си тя казва, че за нея най-страшно то е, когато не пише. И... много време тя нищо не написва. А това е вече нейната смърт....
...Щастие, не само за нея, ами за всички нас и за българската поезия, е нейното оцеляване. На какво се дължи то? Според мен на две неща: първо, на нейната невероятно силна привързаност към сина й, и второ, нейната връзка с природата. Тя е израсла в природен декор. И когато говори за корена на крушата, и когато разказва за гарваните, за птиците и за небето, винаги говори за душата си. Веднага личи - за състоянието си.
Във всяка следваща след "Бежанка" стихосбирка, тя затъва и затъва. И в един миг аз реших да не чета по-нататък, защото няма да издържа. Но то почна да просветлява. Тя намира сили, връща душевното си равновесие, слава Богу! Което не значи, че не е силно драматична поезията й, че не е и трагична много често, но вече с едно силно душевно устойчиво състоя ние...
Все по-зрели като мисъл остават стиховете й. На мястото на предиш ното пълно отчаяние идва една плаха надежда. След това едно вглеждане в света. В стихотворението “Къде съм" тя казва, че не иска въобще да гово ри с никого, но най-зле е със себе си. И в това е нейната неистова човешка сила. Не иска да си спомня, но си спомня. Иска да разбере коя е тя, какво е станало, какво точно е преживяла. Колкото повече говори със себе си, тол кова повече укрепва психически. А това го може силният дух и силният талант.
Накрая, след всичко, което дотук е излязло от нейното перо, човек стига до това заключение: Да общуваш със себе си, мъчейки се да се опоз наеш, е голяма мъка. Никой няма точна представа за себе си. Казваше в едно стихотворение от “Гласът на Отражението" : "... и все се търся там, където ме няма / и отново почвам пак да се търся".
Такова вглъбяване, то води до страдание, но то не е лично, само ней но страдание, абсолютно съм сигурна. И не случайно се сещам за думите на Гео Милев, който казва за Яворов: "Не е възможно Яворов само лично да страда. Не може да издържи. Ако беше само лично, той нямаше да оце лее. Огромно е неговото страдание, защото е всенародното, българското."
Стана Димитрова никъде не говори ни за комунисти, ни за седесари, ни за глупости политически. Но тя изразява страданието българско. И то от два периода - от комунизма и тоталитаризма и от прехода на нашата така наречена демокрация.
Нейната лирика вдъхва кураж. Щом можеш да минеш през ада и да оцелееш - значи ние, които чак през ада не сме минали, а може би нямаше и да оцелеем, защото нямаме таланта на творец и поет...
Ние много добре разбираме, че тя от тук нататък ще ни изненада с някакъв нов вид виждане. При това е толкова талантлива, че и езикът й се сменя... И нито за миг тя не търси специално дума.
... Поезията на Стана Димитрова вълнува не само с искреността, не само с таланта, не само със страданието. А и с мисленето си, с мъдростта си, защото тя става все по-мъдра чрез страданието. И не може да не ни изненада от тук натам."
 

Бележка: Словото на проф. Елка Константинова е произнесено на 11 май 2007 г. в Стара Загора на премиерата на стихосбирката "Гласът на Отражението". То е дешифрирано от диск на Телевизия "Стойчев". Публикуваме извадки от него, без да си позволяваме коментар.


 

Златка Господинова



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *