Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.
Рубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!
„Хората с фенерите“ е поредната прекрасна книга на Кристин Димитрова. В този случай определенията „поредна“ и „прекрасна“ — въпреки застрашителното си съседство, нито се опровергават, нито се омаловажават взаимно. Защото през годините Кристин сякаш пише една дълга книга, при чийто прочит разпознаването на всеки следващ фрагмент като „пореден“ е преди всичко радостно усещане.
При това странното е, че съхранявайки погледа си към нещата и изказа за тях, авторът не повтаря историите си. Явно пише с онази откритост, която е по-присъща на живеенето, отколкото на стихотворството — случванията в нейната поезия са отново и отново нови, макар че звучат на специфичния, труднозабравим език от предишните й книги. Така, четейки „Хората с фенерите“, имаш чувството, че си срещнал Кристин, която вече познаваш, но която има да ти разкаже куп непознати неща.
Впечатлението за минаване-край е може би най-устойчивото внушение, оставащо след стиховете й. В този смисъл фигурата на автора в тях напомня съвременен ироничен „перипатетик“, който, дори и да спре на едно място, ще запази у себе си ритъма на движението приближаване-отминаване.
Със стряскаща понякога проницателност — смес от остър разум и още по-изострена чувствителност — Кристин Димитрова преминава през безцветните делнични пространства, откривайки в тях неподозирани зевове, отваряйки непризнати и непризнаваеми ранимости, виждайки с жестока яснота невидими неща. Чак те хваща страх да поизлезеш в някой ленив следобед някъде около Попа например, зареян в собствените си мисли, — да не би Кристин в своето непреднамерено шляене да улови и скицира нещо, което е толкова твое, че чак не си даваш сметка за съществуването му (а може би и съвсем съзнателно не искаш да си дадеш сметка, затискайки го под изрядна спасителна рутина).
Стиховете на „Хората с фенерите“ са събрани в себе си от силна логика, която е още по-наложителна поради изключително центробежната им образност (и двете тенденции са изведени до крайната си напрегнатост). Така текстовете са създадени чрез противодействащи си механизми: колкото повече се разбягват визиите, толкова повече се концентрира смисълът — подобно на малкия пишещ човек в едно от стихотворенията, който, драскайки непонятни фигури по лицето си, всъщност изписва изречението на своята ужасяваща отхвърленост:
...
По цялото му лице бяха изписани
сложни фигури с химикалка —
ромб с точка в средата върху едната буза
се свързваше с отсрещната вежда,
задрасквайки всичко по пътя си.
— Майка му сега ще полудее
от ужас! Ами да! Ще полудее
от ужас — тюхкаха се грижовните
лелки.
Най-вероятно
той не можеше да говори,
но цяла сутрин бе писал писма
по лицето си и тези, които наистина
се интересуваха, можеха
да прочетат:
— Няма кой да полудее от ужас
за мене.
...
(„Пишещият човек“)
Този текст оголва типичен за книгата похват, извеждайки го на показ чрез самия си сюжет. В основата му стои усетът за геометрия — дискретното, но прецизно и настойчиво взиране в мъртвите точки и линии, които в своето стълпотворение моделират битие с неопровержим смисъл.
Плашещата, безжалостна прозорливост за света наоколо и в същото време някаква почти непостижима милост към неговите несъвършенства се оказват в съзвучие, излъчващо неочаквани послания. Стремежите към всякакъв вид абсолюти са снизходително приземявани чрез максими като: „Няма да намерят щастие / с толкова непостижима искреност.“ И така, зачерквайки парадоксалното его на масовите истини, в един свят, в който „всяко нещо / прелива кръв на опровержението си“, Кристин всъщност дава „предписания“ за оцеляване, споделяйки своя уникален поглед, който се крепи на границата между здравия смисъл и взривяващата се чувствителност, между инстинкта за живеене и готовността на човешкото битие да се самоизличи.
С отношението си към логиката текстовете на Кристин Димитрова открито се родеят с английската традиция. Жонгльорската ловкост, с която авторът владее асоциациите си (обвързани същевременно от напрегната интуитивност); хладната рационалност, регистрираща една прекомерна впечатлителност — това са признаци, които рязко откъсват почерка на Кристин както от традиционното за българската поезия патетично-емоционално говорене, така и от пообъркания абсурдизъм на деветдесетте години. За благодушно лелинската чувственост или какинската агресия на феминизма пък и дума не може да става. Изобщо Кристин Димитрова в течение на години проправя една толкова своя поетическа траектория, че няма как да бъде „сбъркана“ с когото и да било.
„Хората с фенерите“ е книга, която си струва да бъде четена, за която си струва да бъде мислено и писано, и отново да бъде четена, и отново — обмисляна. Заредена е с фини до невъзможност нюанси на срещите с нещата — на съзирането им и на вглъбяването в тях. Изпълнена е и със значещи бягства, и със самоопровергаващи се избавления от един свят, който понякога е очевидно пошъл, безцелно активен или просто ужасен. Но в същото време книгата на Кристин напомня, че всичко това може да бъде изящно и красиво промислено. И това послание изразява нетърпимата понякога, болезнена човечност на оптиката й — обдаряваща със смисъл и най-безсмислените неща, приближаваща до грозното, пошлото, ужасното сякаш с широко отворени очи и приятелски беззащитно любопитство, което не се отдръпва дори и от най-нетърпимите сцени. А напротив, внимателно събира хаоса и безсмислието в една геометрия на разума, благославя ги някак със самия факт, че могат да бъдат описани и подредени.
Или просто се оттегля от цялата напориста суматоха в своята огорчено-спокойна ирония:
Три кораба пътуваха.
Единият пренасяше коприна.
А вторият се движеше към нищото.
Последният се връщаше назад
към свят от оцелели митове.
Помахахме си.
Три пъти сменям кораба и
все е същият.
(„Три кораба“)
Кристин Димитрова. „Хората с фенерите“. ИК „Жанет 45“. Пловдив, 2003.
