Георги Константинов: Предпочитам да попитат защо една моя книга не е получила награда, пред това да попитат защо е получила

|

Интервю с Георги Константинов, поет и писател, директор на ИК "Пламък"


 
По какво списание „Пламък“ се отличава от останалите издания за култура в България?
Много са разликите. На първо място ще кажа, че списание „Пламък“ се различава с това, че е единственото литературно списание у нас, което е преживяло толкова десетилетия - над осемдесет години съществува това списание, създадено от Гео Милев. И през тези десетилетия са се случвали много неща, много промени, но то си остава с една характеристиката да е винаги обърнало поглед към новото, към младото в литературата - така е било създадено от Гео Милев. Неговите първи автори са все млади хора - нови имена, не само в България, нови имена и в световната литература. През десетилетията също е имало различни промени, но се е запазила тази тенденция - да бъде най-напред трибуна на младите. Другата отличителна черта е, че редом с младите автори, често в „Пламък“ публикуват и известни български белетристи, поети, литературни критици, като литературната критика е по-малко. Така виждаме да си подават ръка поколенията и, пак подчертавам, с едно предимство на младите. Една трета отлика е, че независимо, че това е едно подчертано българско списание, ние почти всяка година имаме поне по един брой, посветен на чуждестранна литература. Издали сме до сега такива специални броеве, посветени на немската, нидерландската, шотландската, уелската, френската, руската литература, даже на индийската литература. Мисля, че твърде широк е диапазонът, широк е хоризонтът, който предлагаме на нашите читатели, затова списанието все още се държи над водата, все още го търсят. Може би затова, въпреки че списанието също се намира под финансова преса, независимо от нея, то е сред сравнително най-четените списания. Правя си този извод, сравнявайки данни от абонаментната кампания - няма литературно списание с толкова много абонати - имаме над петстотин абоната. Които, пак подчертавам, сами по себе си не са много, но са повече сравнително. Друга отлика е също, че ние сме с твърде широк критерий към нашата днешна литература, както често пъти казваме - ние колекционираме противоположности. Така нареченият постмодернизъм присъства с по-добрите си проявления при нас, без да загърбваме традицията. Имаме специални броеве, посветени на Христо Ботев, на Иван Вазов, на Захари Стоянов, на Тодор Влайков, на Йордан Йовков, на Елин Пелин и т.н. Тоест, уважавайки дълбоко българската традиция, класиката, ние си даваме сметка, че и класиката някога е била новаторство, била е някакъв вид модернизъм, нещо ново. Да не говорим, че имаме всяка година брой, посветен на Гео Милев. Или на него, или на годишнина от издаването на списание „Пламък“. След като сме под неговия портрет - навсякъде си носим неговия портрет, където и да отиде редакцията, просто се чувстваме задължени да отбелязваме годишнината на Гео Милев и списание „Пламък“. Тази година, знаете, се честваха 115 години от рождението на Гео Милев – и списание „Пламък“ излее със специален брой, посветен на това събитие, аз изнесох слово в Народния театър. Обръщаме внимание и на други наши класици, на първо място на Дора Габе, в чийто дом сме, домът е подарен приживе на младите литератори на България, ето ние сме тук, тук е редакцията, тук идват и младите хора. Редом със списанието ние издаваме и дебютни стихосбирки, първи и, понякога, втори книги на млади автори. До сега сме издали над петдесет и пет стихосбирки на млади автори, предимно поезия.
 
При тази активност на списанието, мислите ли, че е възможно да съществува самостоятелно издание за култура в България?
Тъй като ние сме една абсурдна държава, списание „Пламък“ много отдавна трябваше да изчезне. А ето, ние съществуваме и много пъти съм си задавал въпроса как така съществуваме без никаква помощ от някаква културна или държавна институция, как става това. И се оказва, че става с цената на много усилия, главно творческо-житейски усилия – търсене на средства, търсене на подходяща тематика, за да намерим съответното спонсорство. Ето, в продължение на толкова години, ние сме излизали само с помощта на нашите усилия. В скоби ще кажа, въпреки че говорим за творчество, аз ще спомена цифри – през последните дванадесет – тринадесет години ние сме осигурили към четвърт милион лева за излизането на списанието, като това включва и търсене от фондации – наши и чужди, и търсене помощта на общините, за да отбележим един или друг класик български. Ала редом с отбелязвания на неговата годишнина или неговият творчески и житейски подвиг, както е случаят с Ботев или с Вазов, ние отбелязваме и творчеството на съвременните автори от съответния регион. И специално с тези броеве, които са посветени на една или друга област от нашата страна, отбелязват нейните културни и литературни постижения, с тях именно ние се стремим да покажем и децентрализацията на нашата литература и култура. Много от тези уж регионални броеве като постижения се оказват на национално ниво. А ние имаме още един принципен мотив да правим това – изискваме от всеки автор неговата елитна творба. Без да сме елитарни в отношението си към литературата – ние не търсим елитни имена, а елитни творби. Най-доброто – всеки автор има нещо, което е най-доброто и ние се мъчим него да вземем и да публикуваме. Но всичко това е една много сложна и много трудна задача, още повече, че ние не сме голям екип. Някога в Пламък работеха тридесет и двама човека, сега сме трима.
 
А трябва ли държавата да се намесва и да подпомага по някакъв начин изданията за култура?
Трябва, трябва, разбира се, казвал съм го и друг път. В интернет намерих информация за литературните издания в Полша и се оказа, че те са повече от двеста на брой. И всички са по някакъв начин подкрепяни от държавни институции, фондации – просто е измислена ефикасна система. А ние в България сме единственото оцеляло списание. Няколко нови има създадени в последните десет години. Но от това, което в продължение на десетилетия е съществувало в България, ние сме единственото оцеляло литературно списание - за българска литература.
 
Вие участвате в журито на няколко литературни конкурса, а „Пламък“ е съорганизатор на конкурса за млади поетеси „Дора Габе“ – има толкова много литературни конкурси в малката ни страна, имат ли те някаква реална стойност?
Ние чак в толкова много литературни конкурси не участваме, но има два конкурса, в които определено нашето място като списание е много важно. Като списание, като трибуна на младите, ние участваме в конкурса „Южна пролет“. „Южна пролет“ е, както е известно, национален конкурс за дебютна литература и е напълно естествено ние да имаме някакво участие. Другото наше проявление е националният конкурс за млади поетеси, който се провежда през две-три години в Генерал Тошево. Това е родният край на Дора Габе и е съвсем естествено този национален конкурс да носи името на поетесата, съвсем естествено е и ние да вземам участие, тъй като, както казах, се намираме в нейния дом, подарен за клуб и редакция на ‘Пламък’. Конкурсът за младите поетеси показва, че един много съществен дял от нашата поезия се създава от по-нежната част от литераторите - от поетесите. И продължава традицията да имаме много добри български поетеси, след Багряна, Дора Габе, Станка Пенчева, Блага Димитрова, та до Калина Ковачева, Екатерина Йосифова и други. Сега се появяват редица имена на млади поетеси, които непрекъснато обновяват този типично български звук на нашата поезия, тази лиричност, типично женска, типично и подчертано нежна и изповедна. До сега са проведени шест или седем конкурса за млади поетеси. Мината година ние си дадохме сметка, че всъщност този конкурс е открил повече от двадесет имена в областта на нашата поезия, женски имена. След това публикуваме техните творби тук, някои стигат до книга. Така бяха Патриция Николова, Ина Григорова, Миглена Георгиева и други.
 
Защо тогава сред всичките тези конкурси, които съществуват в България, няма такъв, който да е достатъчно престижен, за да може отличената от него творба да достигне широките читателски редици, да стане популярна и продаваема? Няма авторитетни награди като „Букър Прайз“, „При Гонкур“... ?
Би трябвало на този въпрос да отговорим след един внимателен анализ на конкурсите, които се правят в България. Те са много, но нито един от тях не е на необходимото професионално ниво. Понякога това зависи не само от организаторите. Зависи от общата атмосфера. В много от конкурсите преобладават лични пристрастия, вкусовщина, оказват влияние приятелски кръгове, нелитературни страсти. И обикновено се изтъква на предно място някаква парична сума, която трябва един или друг да вземе. А не самата книга, не самата творба. Ето това е може би главната причина. Докато в много страни някои от наградите изобщо нямат паричен еквивалент. Но придобиват като следствие от поучаването на наградата една голяма популяризация на книгата. Като излезе след това същата книга, така популяризирана, в голям тираж, самият автор получава и материално удовлетворение, но много по-голямо е творческото удовлетворение, когато видиш, че една твоя стихосбирка или един твой роман излиза 50 000 тираж, примерно. А някои достигат и много по-високи тиражи – „Пулицър“ или „Фемина“ – наградата за женска литература, или други награди – те са само един знак, че книгата е хубава. От тук нататък тя сама набира скорост. А у нас, като че ли, се награждават книги, които читателят не забелязва. Практически не забелязва. Става така, че се отбелязват книги, които литераторите биха прочели, но този затворен кръг - литераторите да се четат един друг - до голяма степен ограничава голямата функция на литературата и нейното влияние върху обществото. Лично аз предпочитам да попитат защо една моя книга не е получила награда, пред това да попитат защо е получила. (смее се)
 
А тази ситуация променя ли се по някакъв начин от възможността всеки автор да публикува своите произведения, стига да събере необходимата сума да плати разходите по издаването в някое издателство, паралелно с безплатното публикуване в интернет?
Това също е един по-сложен въпрос. Ситуацията, за което намеквате, е създадена от факта, че е разрушена йерархията на ценностите и не е построена наново, не е изградена отново. Тази йерархия е веднъж разрушена - преди десет-петнадесет години и след това не се възстановява. Когато има една относително ясна подредба на ценностите, много хора не биха посмели да си издадат своите литературни опити, като знаят, че в литературата съществуват такива автори, като, да кажем, Валери Петров, да не споменава други имена. Не бих посмял, а и не бих хвърлил свои собствени средства за да занимавам хората с това, което и самият аз усещам, че не е на много високо ниво. А тъй като сега няма критерии, много подобни автори всъщност, сравнявайки се с други посредствени автори, си казват „Защо да не издам и аз?“ Има и чисто финансов проблем – много от забогателите хора, от новобогаташите, искат още една престижност да получат в обществото, издавайки било мемоари, било някаква лирика, да кажем, издават и книги разказващи как са забогатели, как са успели в живота. В края на краищата нищо не е излишно на този свят, но трябва да има пирамида на ценностите. Ако човек усети, че има какво да каже и знае как да го каже, нека да пише. До голяма степен някаква роля играе и Центърът за книгата, който подпомага стотина книги на година, помага да излязат стотина книги на български автори. Но мисля, че главно материално съображение не им дава възможност да подкрепят по-големи по обем творби, особено в областта на романа, в областта на документалните изследвания или на избраните поетически книги на големи наши поети. Гледат да подпомогнат повече на брой тънки стихосбирки, за да се съберат стотина заглавия. Но и това, което прави Центърът за книгата в момента, е полезно. Дай боже и нататък да се развие тази дейност – тя съществува вече повече от десет години.
А интернет е просто друга планета. Там много хора публикуват без да им струва нищо. Аз знам много автори, които там са си направили файлове. Където разказват велики неща за себе си (смее се). Това също е толкова относително, както е относително например и някой фен на български писател да му направи сайт – той избира това, което на него му хареса. Аз лично съм виждал три файла с мое име, в които не съм участвал. Видях примерно страници от мои стихове, но бяха до половината на всеки стих – това му е харесало на този, който ги е подбирал, това е пуснал. Аз общо взето, малко ползвам интернет, тъй като нямам достатъчно време, но мисля, че един ден всъщност интернет ще бъде основна форма за естетическа информация, за информация, подчертавам. Може би ще се увеличи броят на електронните списания, електронните издания по принцип. Но все пак залагам на традиционната книга. Друго е да си вземеш книгата в ръце и да общуваш с нея.
 

Христиана Лазаровска



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *