Героги Дюлгеров: “Длъжници сме към това да казваме истината”

|
Всяка пролет, в средата на март, Бургас е потопен в магията на седмото изкуство. Международният „София филм  фест на брега“ среща бургаската публика с най-добрите филми от българското и световно кино. От последното, 14-о издание на феста, двете престижни награди „Сребриста чайка“ – на публиката и на професионалното жури - поеха краткия „полет“ до София. За първи път два български филма заслужиха статуетка „Сребриста чайка“ -„Каръци“ на Ивайло Христов и „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ на Иглика Трифонова.

„Аз съм особено щастлив“ - сподели със зрителите проф. Георги Дюлгеров - художествен ръководител на кинофестивала, за когото „СФФ на брега“ е една сбъдната мечта. Стефан Китанов - директор на СФФ, ще отнесе двата приза в столицата. Филмът „На червено“ на Тома Вашаров получи наградата на публиката за най-добър късометражен филм - златен плакет на областния управител.

 

118262z_

Завърши четиринайстото издание на международния София филм на брега. На половината от показаните игрални филми публиката даде оценка отличен - от 5,50 до 5,95 по шестобалната система. На два пъти залата на кино АБ в бургаския драматичен театър „Адриана Будевска“ беше препълнена. Зрителите с огромен интерес  аплодираха испанската мелодрама „Ма Ма“ на Хулио Медем с участието на Пенелопе Крус и българския  филм „Каръци“ на Ивайло Христов. Ако съдим само по това, можем да кажем, че завърши  едно вълнуващо и силно  филмово събитие в Бургас. Това е моето  зрителско мнение. Какво е Вашето, проф. Дюлгеров?

-Хубаво е, че го има фестивалът четиринайсет години подред. Хубаво е, че има една постоянна публика. Към тези думи, които каза, аз ще добавя малко катран в кацата с мед, че не на всички филми залата се пълнеше, но честно казано, това не ме огорчава особено много. Аз винаги съм казвал, че качествената публика, тази, която се интересува от киното като изкуство, е винаги за предпочитане. И ми се струва, че тези които идваха, пълнеха залата с ясното съзнание, че идват на фестивал да гледат хубави и интересни филми. Наистина не бях се замислял през годините, но сега ми направи впечатление, че една група от шест-седем филма са със стотни разлика и всички са над пет и петдесет. Изборът на публиката - филма на Ивайло Христов „Каръци“ - спечели с много висока оценка - 5,96, почти пълно 6. Абсолютно заслужено. Много ме радва, че именно български филм спечели публиката и пак повтарям - абсолютно заслужено. Ивайло е създал един трагикомичен филм с елемент на гротеска и абсурди. С много любов към хората е разказана историята, с чувство за хумор. Рядко се среща в съвременното кино такова добро, благо чувство за хумор и публиката благодарно му отвърна. Тя го хареса.

Но постави и актуалния въпрос за децата, чиито родители са отишли на гурбет, и децата са лишени от най-ценното - родителската ласка.

-Това е един от проблемите. Всяко едно от главните действащи лица си имаше проблеми с родителите - били те на гурбет, било майка, която не се грижи добре за децата. Но най-важното е, че независимо от това, тези млади хора не са пропаднали в кавички, не са тръгнали по лошия път, както се казва. Напротив, опитват се да намерят себе си, мислят и дават надежда, че ще се осъществят като личности.  Това му е доброто на този филм, има позитивно послание, независимо че е смях през сълзи.

Фестивалът докосна изострената чувствителност  на бургаската публика по темата бежанци, мигранти. Филмът „Бруклин“ на Джон Кроули, свързан с нея, дълго водеше зрителската класация. Може би етническата пъстрота в Бургас - и в исторически, и в съвременен план - повлия?

-„Бруклин“ е един много достоен филм, защото той третира тази тема. Вярно е, че Бургас е създаден от емигранти, вярно е, че сега тук има много мигранти, но пък има и много родители, чиито деца са заминали. Те живеят в чужбина, аз съм един от тях. Този филм, понеже разказва простичко и вярно, с много любов и съчувствие как една млада жена приема другата страна като свой дом и с болка в сърцето се откъсва от родината. Филмът много развълнува хората.

Българските филми в програмата на София филм фест на брега - „Каръци“ , „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, а и другите, заслужиха интереса на публиката. Тяхната  интерпретация на новата ни история провокира зрителите. Задава ли се силно поколение кинотворци?

-Хубавото е, че  различни по възраст хора работят вече в киното. Като говорим за ново поколение, не бива да зачеркваме старите. Аз винаги съм се плашил от призивите - младите, младите, но има и други хора, които са натрупали опит и има какво да кажат. Тези, които са след  мен, сега активно работят - Иглика Трифонова,  Иван Черкелов, Ивайло Христов, който е вече на 60 години, другите двама - Венци Василев със „Сняг“ и Светла Цоцоркова с „Жажда“, са пък от най-младите, които правят своите дебюти.

Наличието на различни поколения е гаранция, че киното съществува пълноценно. Иглика Трифонова заедно с Рали Ралчев - оператора, и Росица Вълканова са създали един много умен, интересен и мащабен филм. Не случайно журито награждава него - „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“. Защото този филм излиза извън пределите на България и се занимава с  по-значими, да ги наречем европейски проблеми, и то много смело. Авторите на филма си позволяват да разкажат една частна история, която обаче поставя под съмнение дейността на Хагския трибунал. Невинаги там всичко е било справедливо и следователно не бива ние, новоприетите членове на ЕС, сляпо и покорно да кимаме само послушно, когато нещо от ЕС ни бъде спуснато като директива.  Ние трябва да имаме самочувствието, че сме равноправни членове на този Европейски съюз. И имаме право на мнение. И като творци имаме правото да кажем какво мислим.

Ние сме на Балканския полуостров и сме съседи, и със сърби, и с босненци и с повече болка  усещаме това, което се е случило, а не безпристрастно да констатираме. Има една метафора във филма, че холандският миротворец, който е бил там, разказва за ЦРУ, че направили снимки. На първата снимка се вижда как холандските сили наблюдават Америка, а на заден план водят хора с вързани ръце. Шест часа по-късно холандските сили продължават да наблюдават Америка, а на мястото на хората с вързани ръце има прясно изкопани гробове. Те не са видели това, защото то се вижда с душата, а Иглика е погледнала към тези събития с душата си и в това е голямата заслуга на филма. Учудва ме, че големите фестивали го пренебрегват, и то не защото няма художествени качества, а защото темата не им е удобна. Журито награди този филм, за да покажем съпричастност с авторите.

В интервю за БНТ Тед Кочеф - холивудски режисьор от български произход, вече на 84 години - изказа желанието си да направи филм за цар Борис - спасителя на българските евреи, и за българските медицински сестри в Либия. Длъжница ли е нашата кинематография на българската история?

-Не вярвам, че Тед Кочеф ще направи български филм. Той похвално говори за своите български корени, но си е американец - там е израснал, там е възпитан. Аз не се осмелявам и никога няма да се осмеля да разказвам истории за Америка или за Канада, защото не знам, както казва духовито Фелини, какъв номер обувки носи хлебарят от тези страни и каква вратовръзка предпочита  ковачът на съседната улица. Знам обаче за обущаря от Коджакафалийската махала в Бургас. Тук съм израснал, тук съм си засукал майчиното мляко. Нека за България и за българската история да разказват тези, които я усещат с душата си.

Не мисля, че сме длъжници на темата за евреите. В миналото се направиха два филма и сериал има. Разбира се, това е една неизчерпаема тема. Но когато говорим за историческите филми, имаме по-друг проблем и той е свързан с манталитета на нашата държава, националните комплекси още не са изживени. И към историята отношението е или само възвеличаващо, или нихилистично. Хората ни не са готови да разглеждат историята ни диалектично, с плюсовете и минусите. По-скоро публиката е длъжник. Когато тя пожелае и е готова да приема историята си, тогава ще се появят и необходимите исторически филми. Има и една възрожденска традиция, която е възвеличила героите, създала им е иконообразен  облик и не може да се пипне Левски, Ботев. Не може да се разкаже за човек без конфликтите, в които е съществувал. Колкото и идеален да е той, винаги съществува в конфликт със средата, с хората  около него, със себе си. Длъжници сме към това да казваме истината.

За какво мечтаете сега, проф. Дюлгеров?

- Искам, докато съм здрав, да идвам и да провеждам този фестивал. Да се радваме от взаимните си срещи и да гледаме заедно филми. За мен това е празник. И не е малка мечта. Хората идват, казват ми добър вечер, благодарят ми, когато са гледали хубав филм. Хубаво е.

Радка БАЛЕВА



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *