Големите митове на малкото настояще

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 

Фонд КултураРубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!


 
 
Новата книга на Бойко Ламбовски – „Тежка картечница преди сън“ – носи недвусмисления привкус на завръщане и в същото време на нещо ново. Това ново обаче не е точно умъдряване, както би следвало да се очаква с оглед на изминалото време – тринадесет години делят „Тежка картечница“ от „Ален декаданс“, реминисценциите от която са особено отчетливи тук. А и умъдряването май трудно би прозвучало като нещо ново в поезията на Бойко. В нея мъдростта е заложена сякаш изначално – заедно с иронията и скепсиса, с младенчеството и живеца. „Тежка картечница преди сън“ изрича наново редица познати настроения и идеи, насищайки малкия свят между двете черни корици с пориви и носталгии – с пориви, пречупващи се в носталгии и разсейващи се някъде в неопределеността на съществуването. Новото тук е именно духът на обновлението. Или книгата до голяма степен може да бъде разчетена като обновено завръщане към идеи, мотиви, настроения. В този смисъл тя съдържа някаква действена памет, взривяваща дистанциите – тя става книга на преломите, не на Прелома (както би могла да се определи „Ален декаданс“ например). „Тежка картечница преди сън“ разработва онази чувствителност, която прави от моментната реакция дълбинна и трайна митологема. Чувствителността към Апокалипсиса и към Пеперудения Господ, към дрънкащата евтиния на живота и към мистичните зевове на нашето битие в света, към фарса и към откровението поражда текстове, в които пагубният абсурд на съвремието е изтананикан като закачлива песничка, а от битовите водевили избликват метафизични ерупции.
„Бихевиористичният апломб“, с който се врязва в книгата смаяният, агресиран свят на детското, от една страна, и монотонното излиняване на възрастното присъствие, от друга (и двете – части на някаква гротескна, но сепващо достоверна единосъщност), правят от „Тежка картечница“ пулсиращ напречен разрез на едно съвременно светоизживяване. В него увереността от познанието се слива с абсурдността на убежденията, защото това именно е човекът във фантазиите си – една субективна сигурност, една лична илюзия - все едно дали е дете, исторически безумец или обикновен луд. В този смисъл Данчо с неговата „лична атомна бомба“ не е много по-различен, макар да е детински невинен от чичо Сам, отнесъл в Ирак „свобода и танк“.
 
ххх
 
Всеки си прави своя
лична атомна бомба.
Данчо си крие неговата
в скъсан чорап зад шкафа.
 
Тук са големите митове на малкото ни настояще – третото хилядолетие, „благородните“ войни, „бунтовете“ и „промените“:
 
БОЙКОТ НА ТРЕТОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ
ви казвам; тъй както си седим с устите мазни
от вчерашна шкембе-чорба, от онзиденшни вицове за Тато;
тъй както се прескачаме, тъй както се очукваме
в мехура на разтракания век – подобно тото-топки...
       („Бойкот на третото хилядолетие“ 1.)
 
или пък:
 
Свобода и танк
моят чичо Сам
отнесе веднъж в Ирак.
А донесе само
       шепа пясък оттам,
увит в националния
флаг.
       („Моят чичо бе смел танкист“)
 
Тук са и хората с „походки месокомбинатни“, и „пионерите на Димитров и Бийтълс“, и „скаутите на Гагарин“, и „бригадирите на Карлос Кастанеда“, облъхнати от цветисто-осезаемия дух на времето си – с цялата му клиширана подреденост и обърканост същевременно, с увереността и тоталното съмнение в ценностите, с устремите и хаоса:
 
Ти май се каниш да ни съблазниш, хилядолетие.
Че как ще ни подмамиш нас, бе – лъчезарната ти мамица!
Нас – наливачо-разливачи на основите;
нас – пионерите на Димитров и Бийтълс;
нас – скаутите на Гагарин,
нас – бригадирите на Карлос Кастанеда?
 
       („Бойкот на третото хилядолетие“ 2.)
 
Тук са и едни „съвсем непознати просяци“, несрещани „в цялата литература“ – чудачески образ, в който писателското съзнание среща нищетата на бита в едно парадоксално разбиране за безполезната необходимост на взирането в света през литературния поглед. Защото светът явно ни се изплъзва – въпреки всички наши предварителни стереотипи за него: неговите образи караулят и чудачестват, те биват срещани и несрещани в едно и също време.
Тук е и Ангелина от „Врачански шансон“ – преминаваща заедно със завихрянето на носталгичния спомен, с горчивото дезертиране спрямо някогашните очарования, с критично-присмехулното отдръпване и с още нещо, което едва ли може точно да се назове:
 
Беше ли, или не беше Ангелина на света?
Като розов сън премина, ах – отмина младостта...
 
Сладостно шлагерното и разтърсващо необичайното пронизват цялата книга, карайки читателя да си припомня сякаш съвсем забравени настроения – да усеща повеите на други времена, на които някога е принадлежал, но сега те са в такава степен изтласкани вън от съзнателното му битие, че извикването им прозвучава повече като възкресение, отколкото като припомняне, внушава някаква фантастична аура, която вълнува още повече само като си помисли човек колко проста и нефантастична е по произхода си.
Тук е и Господ, който „ни гледа ласкаво“, ала „като амбразура окото му тъмно зее“.
Тук е обаче и Пеперуденият Господ – един изключително насъщен за автора образ – знак на неговия аналитично-емоционален лайтмотив на преминаване през света:
 
Човеците отглеждат плодове,
стада и челяд в земните градини.
На много и различни богове
се молят за реколтата си, сине.
 
Аз тези богове по имена
познавам, но не съм им бил на гости.
Уцелвал ме е с кратка светлина
Единствен Пеперудения Господ.
       („Споделяне на метафизичен опит“)
 
Компромисен и все пак верен на нещо важно в себе си, многоок, многолик и все пак – единен трябва да е Азът, отдал се на долавянето на вибрациите на света, ако иска да постигне истината на единението с него, или просто – без да постига каквито и да било истини – да се чувства истински. Така неговите проникновения ще бъдат ефимерни, но щастливи, преходни, но изключително негови. И това е едно от съществените послания на поезията на Бойко Ламбовски – то може да се сведе до убеждението в безследността и все пак пълнотата на битието ни на земята, на присъствието ни в историята, на пребиваването ни в метафизичния космос.
Ламбовски с лекота прехожда между териториите на тривиалното и на метафизичното; гротеската в стиховете му бива ту изостряна, ту смирявана, за да остане в крайна сметка доминиращото впечатление за един „хармонично противоречив“ свят – за свят, който не трябва и не може да бъде гледан през единен поглед, ако целта ни е да го обозрем и почувстваме пълноценно.
Хора и фрагменти от човеци - дъхтящо плътски, любовно-омерзително преживени, мъчително недозабравени и с някаква сладостна безпомощност приласкавани - преминават през книгата. И тя звучи ту с тържествена бойкост, напомняща войнствена елегия, ту с пронизителна парадоксалност; ту с благ, нехаен абсурдизъм, ту със сурова проницателност. Разстоянието между Аза и света никак не е голямо, всичко се завихря в една лично-космична история, в която нерядко прозвучава и отявлена политическа сатира:
 
И мойта родина вече
на детска градина ходи.
Но си не знае шкафчето,
и си не помни името.
 
Изобщо „Тежка картечница преди сън“ едва ли би оставила безучастни читатели – може би някому не би се понравил на моменти свойски-шлагерния тон, но проникновеното усещане за историята, откритостта на автора пред малките и големи случвания, задушевното му преминаване през всичко неизменно увличат. А цветистият и богат на мисъл и нюанси изказ си остава запазена марка на Бойко Ламбовски.
 
Бойко Ламбовски, „Тежка картечница преди сън“. ИК „Жанет-45“. Пловдив, 2004.
Книгата можете да поръчате и закупите от книжарници Хеликон.
 


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *