„Грозният” от Мариус фон Майенбург – антиутопия на антиприродната красота

|
Природата и човекът... Защо нейното творение се опитва да я надскочи? Затова ли съзнателно се отдалечава от нея, дори я игнорира? В своите черупкови вакууми на градовете, изкуствено създадения свят, който пресова душите с фалшивостта си, с преходността си, забравяйки, че тази незначителност е лесноразрушима.
Има един планински документален филм, който покъртително въздейства на сетивата, на подсъзнанието и съзнанието. Който донякъде опровергава съществуването на невъзможността. Той разказва една история, която в някои аспекти наподобява тази в книгата на Ричард Бах „Джонатан Ливингстън Чайката”. Но докато тя е метафорична алегория на менталните и поривни превъплъщения на човешия дух, „Човекът-птица на Каракорум” на британския режисьор Алън Хюз е точно обратното. По пътя на постигането на безумния полет с параглайд покрай непристъпните зони на планинската верига, там, където и птиците биха умрели, ако попаднат, човек може да открие предназначението си. Винаги да се стреми да бъде в съвършена хармония с природата. Да се докосне до непристъпната й красота, до смразяващите, величави и безвремеви богове-гиганти на съвършенството. Безмилостно разтърсвашите гледки и техните трудности и опасности са достойни да унищожат слабите и да разкрият тайните си на смелите и силните. Тези, които погребват животинското в себе си. Или по-точно човешкото. Защото животните, които смятаме за по-низши създания, не се опълчват на природата. А човешкото все повече дава път на мрачните си самоилюзии. Висините не са невъзможни, в действителност ни се струват такива, когато стремглаво се спускаме в дълбините и най-ценното в нас атрофира. Или пък ние си го ампутираме. Защото вече не само че пречим на природата, а пречим и на себе си, отправяме заплахи и към човечеството.
Мисля, че това е провокирало Мариус фон Майенбург да напише пиесата си „Грозният”. Тя е актуална и със съвременно звучене най-вече поради популярните и модерни пластични операции. Да, на пръв поглед са безобидни, но докъде могат да отведат? Те са противоестествени, отчаян ход на излишната суета и последвалата лудост. „Грозният” е чудесна карикатура на тази човешка слабост, но в същото време сериозно философски засяга и други произтекли теми. Всъщност преправянето е едно унищожение със същата мощ като страстта на Курт към огъня и склонността му да подпалва, в друга пиеса на Майенбург - „Огнено лице”. Очевидно го вълнуват тези болестни и крайни състояния у човек, сякаш това е бъдещето, да се превърнем в едни не-хора, в мутирали изчадия. Защото тези прояви не засягат единствено нас, а оплитат в мрежа още хора и събития. Няма невинни промени. Затова операцията на Лете метафорично се споменава като „катастрофа”. (Неслучайно в постановката на Василена Радева в Театър „София” играта на актьорите е наситено гротескна, те приличат на полумашини, защото са наполовина продукт.)
Едва ли има чак толкова грозен човек, че е непосилно да бъде погледнат в очите, както е представено в пиесата. Фани, съпругата на Лете, е забравила за грозотата му, защото погледът й е вперен единствено в лявото око. И той толкова дълго не се е питал “Защо?”. Възможно ли е, ако си изключително грозен, да не го знаеш цял живот? Но каквато и да е външността, човек е обречен да живее с нея, както със съдбата си, външният вид изразява типично собственото, уникалното, тя е белегът на индивидуалността и по-добре да бъде приета, нещо повече – да поражда гордост. Иначе съществува риск за попадане в прокълнат лабиринт. Без значение дали е красота или грозота, тя е личностна характеристика. Пиесата може да се възприеме като сън, като хипотетична история, целяща с крайността си да уплаши, заради преливащите връзки между сцените и преувеличението, което лъха всяка секунда. Изкуството за пореден път е средство за изобличаване на абсурдите на човешкото мислене. „Лете трябва да изглежда нормално, без да бъде загрозяван допълнително с грим. Представям си, че след операциите лицата на актьорите не се променят.”- това е изискването на драматурга. Следователно и красотата, и грозотата са условности. „Трите Фани се играят от една и съща актриса. Същото важи и за двамата Шефлер и двамата Карлман. Общо има четирима актьори.” – това също е специфично решение. „В днешно време човек не може да бъде сигурен в нищо.” – тези думи на Шефлер са своеобразен ключ към пиесата. Какво стои от тази страна, и какво отвъд? Мотивът за конкурентността и алчността е основен за професионални и работни отношения, в които участниците се борят и състезават за власт, пари, известност и пр. Съвременната формула, че красивото лице продава, повърхностните и манипулативни пазарни икономики и реклами всъщност задвижват отвратителен механизъм. На Лете е забранено да представи собствения си продукт и това унижение го принуждава той самият да се превърне в продукт. Но чие всъщност е новото лице? В еуфорията от божествената и идеална красота, която минава на преден план, Лете започва да се грижи само за нея, натрупва в себе си самоувереността и надменността, талантът му загива. И това е началото на процеса на пълното загиване. Лете с многото появили се еднакви лица губи идентичността си, все пак продуктът няма самоличност. И така рано или късно шаблонът на конструираното лице ще се изтърка. Маската на лицето, което хирургът Шефлер размахва, е ход за постигане на посланието. Какво удовлетворение носи „съвършенството”, което е постигнато по изкуствен начин, и струва ли си заради него да загубиш всичко – работа, жена, дори себе си? В този смисъл именно красотата на Лете се явява посредственост, а не видът на Карлман-син, чиято майка насажда в него точно това убеждение-обвинение. Въобще посредственост има в заличаването на естествено заложеното. Това е повторно отричане на природата, първото се корени в безбройните човешки изобретения, които са в природен ущърб и които общественият живот уж налага. А без природно в себе си как да запазим човешкото, но онова човешко, което е изначално прекрасно?
Манията по новото лице запалва нови последователи. Тя напомня на идеята за клонирането – друга съвременна обществено значима тема, която е обект на много дискусии и мнения от морално, нравствено, социално естество.
Най-атрактивно и силно впечатление прави шизофренията на Лете в края на пиесата. Осъзнал, че без лице той няма собствено „аз”, че безвъзвратно го е изгубил,, той не се познава и в огледалото. Предстои му скок от покрива, т.е. полет към бездната, а не към небесните висоти и съответно тези на душата и свободата. Изводът, че красотата не е самоцел и без да е в съчетание с други компоненти тя не представлява нищо, го знае всяко дете. Неговата интуиция би му подсказала още в началото, че Лете прави грешка. Поуката на пиесата не е ново явление, всеки израства с нея, не е пробив в драматургичните идеи, но за сметка на това представянето й е оригинално и модерно. И запомнете: красотата не е в правилните, пропорционални черти-етикети. Красотата има безброй измерения, от един пленителен снежен връх до простичката естественост на което и да е лице.
 

Вилия Моновска



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *