Даровете на киното

За 10 години Хари Потър доста порасна. И не става дума за естествения кръговрат на живота. Хитовата литературна поредица, превърнала се в нарицателно за суперуспешен филмов продукт и във флагман на цяла флотилия зрелищни фентъзи киноконкуренти, започна като семеен филм под режисурата на Крис Кълъмбъс. Следвайки логичния ход на времето и „помрачняващите” предпочитания на публиката, още Алфонсо Куарон обагри третия епизод в смутни тинейджърски краски.
Но едва когато почти неизвестният Дейвид Йейтс пое „сериала” през 2007 г., Хари Потър и неговите приятели проникнаха в песимистичния свят на възрастните. Разбира се, самите романи усложняваха магьосническите приключения, но визията се оказа достоен партньор на драматургията.
Първата част от „Хари Потър и Даровете на смъртта” постигна кулминация, която продължението достойно защитава. „7.2” или иначе казано завършекът на сагата може и да не е най-добрият филм от поредицата, но притежава достойнствата на „сериозната драма”, без да пренебрегва условностите на фантастичния свят, в който се е магипортирал. Сюжетът остава верен на романа - раздвояването на последната книга се оказа добър ход, за да се съхрани максимално атмосферата на развръзката. След като проследите края, не е нужно да тъгувате – винаги можете да се върнете обратно в началото!
 

Екатерина Лимончева