Две истории: на един символ и на един превод

|

Историята на един символ



За това как е възникнала идеята за надгробния паметник на Димчо Дебелянов в Копривщица бях публикувал статия в брой 40-и от 3 октомври 1989 г. на в. „Пулс”. Поводът беше 100-годишнината от рождението на скулптора Иван Лазаров, който (не знам дали е уместно да се употреби тук изразът „ирония на съдбата”) е роден на 2 октомври 1889 г. – датата, на която Дебелянов загива на фронта през 1916 г. По-различен и обогатен, същият материал поместих във в. „Литературен форум” в 23-и брой от 15-21 юни 1994 г. – поводът беше 60-годишнината от откриването на надгробния паметник на Дебелянов.
На конференцията в Копривщица, проведена на 28 март 2007 г., същата теза разви литературният историк, критик, изследовател и преподавател доц. Михаил Неделчев, което за мен е още едно доказателство, че тя е резонна. Според някого тя може би ще изглежда като чукане на отворена врата и вероятно би наподобявала историята за махалото, разказана от Бранислав Нушич. Като малък той бил изключително впечатлен от люлеенето на махалото, за него това било истинска магия; но когато в училище след време учителят по физика обяснил научно принципа му на действие, за Бранислав цялото очарование на люлеенето на махалото безвъзвратно се изгубило. Това постига истината понякога...
В бр. 12 от 29 март т. г. във в. „Словото днес”, издание на СБП, бяха поместени материали, посветени на 120-годишнината от рождението на Димчо Дебелянов. За моя голяма изненада (изненада, защото вестникът се списва от литератори, които би трябвало да знаят добре фактите), в една от публикациите бяха допуснати две неточности. На последаната страница в текст под снимка на надгробния паметник е написано следното: „Копривщица, домът на поета с паметника на майка му, скулптор Андрей Лазаров”.
Грешката с името на скулптора отдавам на смесването на имената на Андрей Николов и Иван Лазаров. Другата обаче е по-важната. Въпросът е дали наистина е „погрешна грешка”, или е „вярна грешка”, според популярния израз. Неслучайно и доц. Неделчев каза в Копривщица (доколкото си спомням заключителните му думи), че „копривщенци няма защо да се притесняват, че надгробният паметник на Димчо би могъл да изглежда бутафорен”.
Като уредник на музея през 1977-1980 г. трябваше да имам отговор на този въпрос, защото сред музейните посетители има една „порода” хора, които разглеждат всеки предмет и прочитат всеки ред от експозицията; ако има някоя допусната неточност, те тутакси я забелязват и веднага почват да питат.
Те забелязват например, че майката на Дебелянов е починала на 8 октомври 1913 г., т. е. три години преди Димчо.
Както е известно, подпоручик Димчо Дебелянов е погребан на 3 октомври в двора на българската църква в Демир Хисар заедно с падналите в сражението предния ден още петима български офицери.
Петнайсет години по-късно по инициатива на литературния кръг “Живо слово” тленните му останки са пренесени в България и препогребани в родната Копривщица. Всичко това е достатъчно добре известно, макар че е редно да се открои проявената тогава от българските власти политическа, дипломатическа и военна (в осъществяването на пренасянето взема участие и тогавашното Министерство на войната) активност, в основата на която обаче стои инициативата на едно гражданско сдружение.
Приятелите на Дебелянов от споменатия литературно-художествен кръг решават на гроба на вече знаменития и любим на млади и стари поет да бъде издигнат и подобаващ надгробен паметник. Те поканили добилия широка известност по това време скулптор Иван Лазаров (професор от 1924 г.), вече създал пластики, наречени от Сирак Скитник “силни късове глина”, като “Те победиха”, “Прокудени македонки”, “До Чаталджа и назад” и други.
Иван Лазаров, който също много ценял Дебелянов като поет, споделя пред приятелите си, че иска да направи “нещо по-различно”. Не случайно паметникът е готов и открит едва през 1934 г. Проф. Лазаров посещава многократно Копривщица, препрочита стиховете на Дебелянов, разговаря с местните хора, разглежда града. И не бърза, защото нито една от хрумналите му идеи не го задоволява в достатъчна степен.
Писателката Фани Попова-Мутафова и съпругът й архитект Чавдар Мутафов наемали всяка година през летните месеци къща в Копривщица. Често им гостувал там и Иван Лазаров. Веднъж, връщайки се от разходка, скулпторът видял стопанката на къщата баба Лила Паралеева да седи на прага на портата, подпряла глава на ръка и унесена в мисли. (Тя също била изгубила съпруг и син във войните. За това ми е разказвал внукът на баба Лила Христо Царвулджиев).
“Ето това ще бъде паметникът на Димчо”, възкликнал Иван Лазаров и помолил Фани Попова-Мутафова да направи снимка, но баба Лила не се съгласила. “Сюжетът” обаче се бил врязал дълбоко в паметта на скулптора, а баба Лила все пак приела да позира.
Тя обаче скоро се споминала и Иван Лазаров трябвало да търси друг модел. Избрал баба Лала Душкова. Очевидно е, че скулптурното изображение прилича много повече на модела, отколкото на родната майка на Димчо - Цана Илиева-Ибришимкойчова.
Сега е време да припомним, че тя умира през 1913 г. във Враца - три години преди своя син. Това е първото “отклонение” на Иван Лазаров от житейската правда. Колкото до изсеченото в камъка двустишие
 
“...и в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете...”,
 
то е от стихотворението “Тиха победа”. Според цитата излиза, че майката на поета го е очаквала да се върне от фронта. Но в стихотворението всъщност става дума за майката земя, за земните недра, които “тъй властно мамят и зоват”:
 
- Ти наш си, наш си, твоят дял
е дълг на хрупкавия злак -
земята-майка опознал,
при нея да се върне пак.
 
Венци от слънчеви цветя
в долини слънчеви плете
и в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете.
 
Иван Лазаров е “пренебрегнал” съвсем умишлено житейските факти, за да създаде символ, който, дори и да се приеме еднозначно и достоверно, е по-достоен и правдоподобен за гроба на Димчо Дебелянов от всякакво друго скулптурно изображение. Същевременно е постигнат и друг ефект: обобщението, образът на Майката, която напразно чака своя син да се върне от фронта. Ако се добави и фактът, че Димчо има друг стих, който гласи „...да те присрещне старата на прага...” (от елегията „Да се завършеш в бащината къща”), незапознатите с житейските факти биха могли наистина да приемат, че майката на Димчо го е надживяла и го очаква да се завърне от фронта. Още повече добре известно е, че мнозина от големите български поети умират млади и майките им наистина ги надживяват...
Ето това многократно съм разяснявал пред по-любознателните посетители на музея, но и днес не знам кое е по-важно: „истината” или „измислицата”, след като въздействието на скулптурата е изключително само по себе си, независимо от нашите предварителни познания, нагласи и представи. И посветените в „тайната”, и неизкушените оценяват по достойнство Иван-Лазаровото постижение.
Пак по времето на моето уредничество имах възможност да се запозная със сръбския скулптор емигрант Георги (Джоко) Радивоевич, автор на барелефа на Дебелянов, който сега се намира в близост до двора на църквата „Успение Богородично”, където е гробът на Дебелянов. Той сподели с мен следното: „Аз поразкрасих малко Димчо. Той е бил по-пълен, кръглолик. Затова е обичал да се снима повече в профил. Ето защо поизточих малко лицето, удължих брадата, сведох погледа надолу. Доволен съм от работата си”.
Тогава пред мен изникна въпросът докъде може да се простира правото на измислица и творческа инвенция, когато обектът на творчеството е съвсем реален иконкретен. Нямам точен отговор, но явно само голям талант може да се позволи подобни „своеволия”. Той може сам да прецени с какво да се съобрази и какво да пренебрегне. Там границата между истинското и измисленото е съвсем тясна, там несъгласието не украсява действителността, а я задълбочава и й придава повече смисъл. И може би точно разликата между истината и измислицата трябва да наричаме изкуство?
В крайна сметка твобрата на Иван Лазаров доказва, че художествената измислица може да бъде правдоподобна до такава степен, че да илюстрира парадоксалната наглед теза на Оскар Уайлд, която той е развил в някои свои творби. Според нея не действителността е, която поражда изкуството, а обратното – изкуството е, което поражда действителността.
 

Историята на един превод



Като уредник на къща-музей “Димчо Дебелянов” в Копривщица през периода 1977-1980 г. ми се наложи да преведа негово стихотворение на ... руски език. Това, разбира се, не бе изпълнение на административна заповед или плод на нечия приумица: наложиха го обстоятелствата и желанието ми гостуващите тогава (много повече от днес) руски туристи) да научат по-добре що за поет е ненадминатият и до днес наш лирик.
Руските туристи посещаваха България обикновено по линия на “Балкантурист”. Съпровождаха ги щатни екскурзоводи (и преводачи същевременно). Неведнъж чувах как младите спретнати екскурзоводки обясняват на любознателните руснаци, че Дебелянов бил нещо като “българския Есенин”. Когато ги питах кой и как им е внушил подобно сравнение, те се позоваваха на разни дипляни, пътеводители и други рекламни материали, а и на прочетени или дочути някъде другаде “академични” мнения по въпроса.
В скоба ще припомня, че в предговора към първото издание на Димчови стихотворения от 1920 г. (съставители са Н. Лилиев, К. Константинов и Д. Подвързачов) К. Константинов пише, че Димчо е българският Верлен. Подобни сравнения може да означава нещо за хора, които познават творчеството на сравняемия поет. Но пак не е достатъчно, защото чужденецът ще си припомни стих от Есенин или Верлен и няма да добие представа за сравнявания поет, в случая Димчо. Дебелянов.
Тук в кръга на шегата бих припомнил какво пише Йордан Радичков в „Ние, врабчетата”: румънците обичат да казват, че Букурещ бил Малкия Париж, но аз никого не съм чул да нарича Париж Големия Букурещ...”
Лесно може да се отгатне основанието за подобно сравнение: и Есенин, както Димчо, е написал прекрасни стихове за майката и родния край. Ето откъде тръгва тази “връзка”, която колкото помага, толкова и пречи даден поет да бъде възприет самостойно, без да бъде “прехвърлен” към друг, което неминуемо изкривява по някакъв начин автентичността му. Чрез подобни клишета човек може по-лесно да възприеме чуждото и непознатото; затова асоциацията, която трябва да доведе до ново познание, задължително се подпира с “единия крак” на нещо познато и известно. Но за съжаление често пъти си остава там.
Коментирахме веднъж тези неща с една екскурзоводка и чрез нея успях да се сдобия с преводи на руски на Димчови стихотворения, дело на известния преводач Владимир Соколов. Сред тях обаче не беше любимото ми (и може би най-представителното за Димчо като поет) стихотворение “Сиротна песен”.
Започнах да превеждам “Сиротна песен” с помощта на екскурзоводката Валя Георгиева, която при всяко идване със следваща руска група преглеждаше направеното от мен и оправяше падежните форми или предлагаше по-изразителни думи и точни думи. Този странен начин на превеждане продължи половин година, защото при всяка смяна на падежа се променяше я ударение, я дължина на стих, я рима...
Така или иначе, преводът се получи, въпреки някои лексикални и граматически неточности, за които самите руснаци казваха, че “не били напълно неприемливи” или “че и така можело, щом се разбира...”.
Ето и самия превод.
 
Песнь сироты
 
Если погибну на войне,
Никто не загрустит об этом:
Мать потерял, любимой нет,
Нет у меня друзей на свете.
 
Но сердце вовсе не грустит –
Угрюмой жизнью жил сирота;
Как утешенье, может быт,
В победе смерти он дождется.
 
По скорбному иду пути,
Во мне лежат мои богатства;
И в грусть, и в радость был один,
Не поделился даже с братом.
 
Из мира этого уйду
Как и пришел в него – бездомный,
Как эта песня, что поют
О том, чего ненужно помнить.
 
С Валя нямахме никакви преводачески претенции, а лично моята цел беше да следваме максимално близко оригинала, да спазим броя на сричките и ритъма, начина на римуване, мисълта и чувствата на поета. Най-важното беше, че стихотворението можеше спокойно да се рецитира пред чужденците. Руснаците, които са убедени (което пък е вярно!), че поетите им са сред най-добрите в света, изведнъж проумяваха величието на тази проста и дълбока “Сиротна песен”. Със своя пиетет към поезията те веднага разбираха величината на Димчо Дебелянов като поет и онова изкуствено сравнение с Есенин веднага се изпаряваше от слабите им и без това представи за българската поезия.
Неведнъж съм рецитирал “Сиротна песен” бавно, стих по стих, за да могат желаещите да си запишат тези невероятни четири куплета. В много тефтерчета са останали и това е най-голямото признание за нашия преводачески опит.
 

Този доклад е прочетен на юбилейна научна сесия по случай 120-годишнината от рождението на Димчо Дебелянов, организирана от Института за литература на 18 юни 2007 г. (виж репортаж).


 


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *