Две нови книги от издателство „Ерго”

|
Четирите новели в „Добрите намерения“ на Андрес Барба и стихотворенията на Владислав Христов в сборника „Енсо” са двете нови предложения на издателство "Ерго", които вече можете да намерите по книжарниците.

Добрите намерения“. Четири новели. Четири стаи, четири истории, побрали малкия ни свят, лъжеистините, любовните илюзии, себезалъгванията ни в преследване на щастието. Испанският писател Андрес Барба не изневерява на своите три изисквания към добрия автор: „Интуиция, наблюдателност и търпение!” И впрочем не звучи никак песимистично!


Андрес Барба (1975, Мадрид) е сред най-известните млади испански романисти. Дебютира с новелата „Костта, която най-много боли” (1997), получила наградата „Рамон Сендер”. Признание обаче му донася втората му творба „Сестрата на Катя” – финалист на престижната награда за роман „Ералде” (2001), която е филмирана през 2008 година от холандската режисьорка Мийке де Йонг. Следват с голяма честота нови заглавия и награди: „Добрите намерения” (2002), „Сега свирете танцова музика” (2004), детската „История за Нищо” (2006), „Версии на Тереса” (2006, награда „Торенте Балестер”), „Книга на паденията” (2006), „Церемонията на порното” (2007, награда „Анаграма” за есе, в съавторство с Хавиер Монтес), „Малките ръце” (2008), „Август Октомври” (2010), „Смъртта на един кон” (2011, награда „Хуан Марч” за новела). Представя страната си на множество международни писателски форуми, включително и у нас през 2006 г. по покана на Института Сервантес. Творчеството му е преведено на осем езика.

 
Липсата на комуникация, вината, страхът от обвързване, страхът от отхвърляне, фикс-идеята да не допуснеш слабост, неспособността да простиш - това е лабиринтът, в който се лутат героите на четирите новели, събрани в „Добрите намерения”, болезнени притчи за нашата съвременност, разгръщащи се на фона на една неизбежна „малка трагедия”. „Смятам, че трябва да се пише за всичко, което сериозно ни засяга” – така определя Андрес Барба избора си на теми и допълва: „Мисля, че литературният талант е преди всичко умението да гледаш.” Историите на дъщерята, която преосмисля миналото и настоящето на своето семейство до ложето на умиращата си майка, на все по-затварящата се в себе си тийнейджърка-анорексичка, на търсещия, но неспособен да приеме любов възрастен хомосексуалист и на маратонеца, за когото „да бяга беше единственият и най-чистият, и най-абсурдният избор” доказват, че Барба изпълнява собствените си три изисквания към добрия автор: „Интуиция, наблюдателност и търпение.”
С подкрепата на Програма „Култура“ (2007-2013) на Европейския съюз. Превод от испански Стефка Кожухарова. Художник Лиляна Дворянова. Цена 14,00 лв.
 
Владислав Христов: „Енсо” Стихотворения
След вълнуващите кратки прози в „Снимки на деца” за Цветница излиза и първата поетична сбирка „Енсо” на Владислав Христов. Влади не само нагнетява емоционалното напрежение до дън душа, а извиква и усмивка на катарзис след прочита на миротворния, но не безбурен кръг енсо, водещ началото си от дзенбудистката калиграфия.
 

жита и ечемици

поле в което да полегнеш
прекършен сред стъблата
онази сладка умора
от дългото бягане
треперещите колене
бодилите по панталона
и скакалецът
в потната ти длан

 
"Поезията на Владислав Христов е лишена от шумове и изпълнена с бистрота. Излъчва спокойствие. Малко думи, пестеливи кадри, мъдрост, оставена да действа сама. На границата между далечния Север и далечния Изток. Наблюдението на света се осъществява от двете страни на далекогледа. Така нещата изглеждат еднакво малки и големи. Такива, каквито са. Смислена книга. Зарежда с тъга и ведрост." Силвия Чолева
"Разгънати хайку или сгънати поеми – Владислав Христов успешно отстоява в тази книга своята категорично въздействаща текстова формула с допълнителна острота, внезапност на смисъла и дълбочина на парадокса." Илко Димитров
"Книгата „енсо“ е като стара къща, колкото и да се опразва и обезлюдява, в ъглите на стaите и по пердетата са застинали спомени, бравите на времето прещракват и се отварят дрешниците на миналото. Но всички подобни условности са само декор, върху който са отпечатани капризите на желанията и пробивите на удоволствията." Камелия Спасова
Владислав Христов (р. 1976, Шумен) има многобройни публикации в периодичния литературен печат. През 2010 г. излиза дебютната му книга с кратки прози „Снимки на деца“. Носител е на първа награда от конкурса за кратка проза на LiterNet (2007) и на първа награда от Третия национален конкурс за хайку (2010). Член е на Тhe Haiku Foundation. Негови хайку са публикувани в издания като Simply Haiku, Sketchbook, The Heron`s Nest, Мodern Haiku, The Mainichi Daily News и много други, част са от международни хайку антологии и сборници. През 2010 г. влиза в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Инициатор е на първия национален конкурс за фото-хайга „Сезони“ и на благотворителния проект „Оризови полета – фотографии и хайку“ за подпомагане на пострадалите от земетресението в Япония през март 2011 г.
Дизайн на корицата - Иво Рафаилов. Цена 9,00 лв.
 

По материали на издателство "Ерго"




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Две нови книги от издателство “Ерго”

|
Издателство „Ерго” представи тази седмица две нови книги - забележителния роман на Радослав Петкович "Съдба и коментари" и първата прозаична творба на младия словашки автор Петер Били "Светият демон".

Съдба и коментари” (1993 г.) е най-награждаваният роман в историята на сръбската литература и несъмнено един от най-важните на ХХ век, белязал своето време. Това е поетичен и философски разказ за човешката съдба и за нейната (не)подвластност на историческите събития, в който участват трима герои – руският офицер от сръбски произход Павел Волков, изпратен в началото на ХІХ век на мисия в Триест, сръбският историк Павле Вукович, свидетел на събитията в Унгария от 1956 година, и историческата личност граф Джордже Бранкович ІІ (1645-1711).
Именно образът на мнимия сръбски деспот като прототип на човек, съумял да се противопостави на отредената му съдба, свързва другите двама герои. Всеки от тях търси изход от невъзможната си любов и от неблагоприятните житейски и исторически обстоятелства посредством мита за райската градина като вход към едно друго време или измерение.
В постмодерната структура на романа са преплетени фикционални образи, лирични описания, реални исторически свидетелства, цитати от различни художествени произведения и лични истории. Умението на Петкович като разказвач е това, което ги обединява в потока на историята, който обгръща героите както въздуха, пробужда сетивата за незримото и недоизказаното, за надхвърлящото реалните рамки и събития.

Радослав Петкович (р. 1953, Белград) е сред най-изтъкнатите и обичани съвременни сръбски прозаици, чиито произведения с универсалната си философска проблематика, със своята дълбочина, ерудиция и разказваческа зрелост са спечелили почти всички престижни литературни награди, както и многобройни почитатели. Сред най-известните му творби са романите “Пътуване в Двиград” (1979, награда “Милош Църнянски”), настоящият “Съдба и коментари” (1993, награда “Меша Селимович”, награда на в. “Борба” и на Радио Б92 за най-добра книга на годината, НИН-ова награда за най-добър роман на годината), “Съвършен спомен за смъртта” (2008, награда “Борисав Станкович”), сборниците с разкази “Известие за чумата” (1989, награда “Иво Андрич”), “Човекът, който живееше в сънищата” (1998, Виталова награда) и есеистичната книга „Византийски интернет” (2007, награда Ramonda Serbica за цялостно творчество). Прозата на Петкович е представена на редица европейски езици. Преводач е на Честъртън, Толкин, Дефо и Стивинсън.
 
Кратък откъс от романа (в превод на Русанка Ляпова)
...в хладния, но слънчев ден проблесна нещо, предизвикващо болка в очите, после смут, а миг по-късно вече знаеше, че за първи път в живота си е зърнал морето, то блесна внезапно – през сянката на планината, по която се спускаха, както след време през сянката на настоящия миг щяха да избликват всичките онези гласове, картини и образи от миналото, канейки го да ги запише, опише, разкаже, но и показвайки му пътя, по който трябваше да насочи живота си, не толкова просто, както живеят мнозинството люде, които приемат първата картина за заобикалящите ги неща за техен истински образ, без ни най-малко да се усъмнят, че зад него се крият многобройни пластове с разнообразни цветове и форми, до които тепърва трябва да достигнат и които, прочее, са истинският свят, защото онова, което мнозина наричат истински свят, е само илюзия, мимолетна игра на сенките, така, както веслото, потопено в морската вода, изглежда строшено, а всъщност движи мощно ладията, надсмивайки се над зрителната измама, така в дълбоките тъмни пластове се крие истината за света и за всеки от нас, и голяма смелост е нужна да се гмурнеш в тях, за да я откриеш, а когато човек изплува с нея от дълбините и я разкаже на онези, които се придържат изключително към повърхността, доволни от зрителната измама, която ни дава пречупени във водата образи, посрещат го с недоверие, бяс и ненавист, затова Валенщайн е умрял на Хеб и затова ще умре тук и той и никога повече няма да види морето...
 

Петер Били (р. 1978 г., Кошице) е словашки писател, поет и преводач. От над десет години живее в странство, първо в Италия, по-късно в Испания. Понастоящем пребивава и работи на свободна практика в Мадрид. Автор е на стихосбирките „Забавени залези” (2001), „В клопката на образа” (2002), „Последна сиеста на любовниците” (2006), „Нощен град” (2009), на романите „Светият демон” (2004), „Бунтът на ангелите” (2005) и „Дон Джовани” (2007). Печели второ място и наградата „Перла Бжохова” (2001) в конкурса за превод на „Бестиарий” от Гийом Аполинер, наградите „Иван Краско” и „Рудо Слобода Рубато” за стихосбирката си „Забавени залези” (2001), наградата на изд. „Словашки писател” за романа „Светият демон” (2004) и „Книжни ревю” за „Дон Джовани”, обявен за книга на 2007-а. Превел е на словашки поезията на Гийом Аполинер и Артур Рембо, Пиер Паоло Пазолини и Чезаре Павезе, Федерико Гарсия Лорка, Октавио Пас и Мануел Ривас, Чарлс Буковски и Реймънд Карвър.

Светият демон” (2004 г.) е първата му прозаична творба. Въпреки това се издига до едно от най-успешните заглавия в съвременната словашка и европейска проза.
Основният подход на повествованието е антиномията. Текстът не е автобиографичен, но отразява лични преживелици на автора – живота му в италиански манастир, сватбата със случайно срещнато в самолета испанско момиче, еротичните му авантюри. Били описва случилото се с умел психологизъм, без да пести иронията, дори разочарованието си от днешния свят. Младите послушници в манастира живеят разгулен живот, протагонистът на романа Педро е безволев и слаб, единственото решение, което взема сам, е постъпването му в манастир – в разрез с житейските виждания на родителите му, адепти на здравословното хранене и американския снобизъм.
Важно място в романа заема еротичното начало, без излишно да се натрапва. Педро е пасивен, играе ролята на девственик. Не търси жени, те го намират. Не ги избира, бива избиран от тях. Дири любовта, която сякаш отсъства, заменена от сексуалното.
Наистина ли Бог и любовта отсъстват от съвремието? Нима романът на Били е просто невинна историйка спрямо истинската реалност?
Димана Иванова, преводач
 
Откъс от романа:
В деня, в който окончателно реши да напуснеш монашеската служба, по пладне те изпратиха до широката порта на римския манастир не само вече познатите ти монаси, но и останалите братя. Сбогуваха се с теб, сякаш си мъртвец, който си отива от редиците на живите.
Когато братята те питаха за причината за напускането ти, трябваше да измислиш такава. Нямаше конкретна и аргументирана причина за раздялата с монашеския живот. Не беше нито жена, нито беше загубил вяра в Бога, нямаше недоразумения с братята или фалшиви илюзии. Беше трудно да им обясниш нещо, което сам не разбираше. Затова по-лесно се оказа да се приспособиш към начина им на мислене и да дадеш конкретен и изчерпателен отговор. Вече не помниш точно какво им обясни, но беше нещо съвсем шаблонно.
Да измислиш причина за напускането се оказа по-лесно, отколкото да аргументираш сам пред себе си желанието да започнеш нов живот. Кой знае, може би някой ден ще се окаже, че към манастира те беше привлякло безразличието ти към Бог.
Беше трудно по това време да определиш дали вярваш в Бог – дори не смяташе, че това е важно. Наистина, по-важното е дали Бог има вяра в теб. Останалото е само като размазан надпис върху евтина пътна реклама.

 

По материали на издателство "Ерго"




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *