Делнична Библия – втора книга

|

„Доктор Джекил и мистър Хайд“ в българската литература, или иначе казано – двете лица на Божана Апостолова под един „покрив“.


 
„...Божичко, къде грешим? Какво изкупваме? Може би себе си? Мизерния си животец подпрян на патерицата на егоизма: да трупаме, да имаме. Независимо от нравствения недоимък в опустошените ни души. Или изкупваме греховете на нечий друг живот от родствената верига на поколенията преди нас? В бълбукащия казан на несъвършения ни живот все някой цопва и опарен от болката, замотан в кълбото на грехопадението си, придърпва и другия подир себе си...“
 
Пристъпвам към този материал с ясното съзнание за дързост, и то в немалка доза, но независимо от лекия бодеж в слънчевия сплит предизвикателството и удоволствието да пресъздам атмосферата на този роман надделяват. Замислен първоначално от авторката като „пътят на парите“, произведението надхвърля рамките на самото себе си.
Как ли се описва една преплетена амалгама от черно и бяло; интровертно и екстровертно; интимно и светско, и цялата тази палитра просмукана с характера и поведението на Божана Апостолова? Характер, който, с нелеп може би цитат, се опитах да обхвана още в заглавието. Поведение, толкова неординeрно на моменти, щото буквално стъписва, и не знаеш какво да мислиш - дори и когато иде реч за прочит само.
 
„...- Уважаеми колеги – започнах аз, – тази сутрин бях смутена от амонячната миризма изпълнила етажите на сградата от горе до долу. Знаете, че ако една тоалетна е нечиста, вони цялата сграда. Знам, че работите с мастила, че ръцете ви са поизцапани, но все пак реших да проверя можете ли да центрирате с пишките си? Роси, донеси гърнетата, постави по едно пред всеки. А вие, момчета, вадете пишките, за да видя как вършите някои дела.
Всички до един се хванаха отпред за панталоните...“
 
Признавам, не ми допадна отявлената документалистика в определени моменти, но целта е буквално набиваща се в очи по отношение на вътрешната мотивация – всички значими личности, пресекли живота и пътя на Божана Апостолова, да бъдат уважени, да не бъдат пропуснати, да бъдат зачетени от перото й.
Някои от ситуациите са пресъздадени с толкова бликащ хумор и сарказъм, че няма как да не се разсмееш на глас, ясно представяйки си участниците и хипотетичните им реакции.
 
„...Примижах. Не вярвах на ушите си. Чист ариец и да хитрува по баламски начин. Кръвта, до преди миг развълнувана в тялото ми, бавно заслиза от главата надолу. Усещах лицето си без капка кръв - студено и мрачно като лице на паметник, затрупано от внезапен сняг. Стиснах здраво ножа, с който се хранех, станах, хванах косата на Шварц някъде около тила, поставих ножа отпред на шията му и изсъсках:
- Ще ти отрежа главата като на пиленце...“
 
Нещото, което обаче безкрайно ме впечатли, е драстичната самоирония. Нахакана, гола и усмихната самоирония.
 
„...- Не се притеснявайте за мене. Аз съм известна като най-добрата минетчийка в града...“
 
Рядко, много рядко човек е склонен към публично сепуко, като разбира се, не визирам горния цитат, и чувството за хумор, проявен в един от най-тежките моменти в живота на авторката – в реанимация след тежка операция. Говоря за един интересен момент, за който едва ли си даваме сметка - безпощадната искреност и откровеност към нас самите реално премахва всеки опит да се чувстваме под заплахата на Дамоклевия меч. Иначе казано, обезоръжаваме, и дотам с шансовете за някакъв рекет - вътрешен, външен, всякакъв... Дали това е имала предвид Божана Апостолова (което е плод само на личните ми разсъждения), не мога да знам. Най-вероятно тя – и то съвсем по човешки, но със сериозна смелост, разтоварва психиката си, натрупала достатъчно утайка в годините.
Всъщност, дори и да бъркам, според мен има няколко жилки в романа, даващи и костите, и кръвта на това литературно произведение.
Ще опитам да измъкна поне нюансите на тези нишки...
 
Коренът...
 
„...Аз съм потомка на баба ми Божийка. Една и съща кръв сме с онова, увисналото под щика на турската пушка, бебе. Висяла е съдбата ми, самата аз... И някакъв необясним, може би божествен промисъл е опазил пеленачето – и от безразличието на турчина, и от побеснелите копита на конете, и краката на бягащата рая – та да се пръкна и аз нейде в бъдещето. Незнайни са пътищата Господни. Та ето доживях през няколко поколения и нося, макар и неосъзнатата още от мене, тяхна кръв...“
„..А кръвта, червеното разпятие на духа ни е приобщавала към себе си още от дълбините на времето, от паметта на дедите ни. Но заедно с това ни е кръстосвала, заклеймявала, разграничавала в личностната ни идентичност ни е въздигала към себе си. Може би кръвта на прадядо ми Трифон, на дядо ми Апостол, на моя любим татко, по неведоми пътища е стигнала до мене и внимателно и нежно е оставила своя знак.
Препрочитам отново страниците на Марена и проумявам, макар и доста късно, че аз нося техния дух и в известен смисъл преповтарям живота на дядо ми Апостол...“
 
Задъхано звучат всичките нейни изтръгнати думи за корена. Прозира сякаш някакво изкупление за пренебрегваните до този момент ръкописи, донесени й на ръка от позабравени роднини. Всъщност това е част от историята на цяла България...
И темелите на рода Апостолови, изградил я такава каквато е. С целия й мед, с цялата острота на жилото й.
 
Медът...
 
Категорично не искам го да дефинирам. Какъв, защо, колко, кога, поради каква причина. Предпочитам да оставя на Вас изводите - доколкото успеете да усетите всичко, скрито зад думите. И чувствата...
 
„...Две години строих конака в Павелско, моята гордост. Върху остатъчни стени на три стари сгради вдигнах комплекс от три къщи с възрожденски елементи на Пловдивска, Смолянска и Троянска къща.. ... ние с Чонски просто изписахме на един вграден в стената камък: „Поменувайте с добро“.
 
„... Приглушено, хванала ръцете си в шепи, Таня изхлипва. Правя се, че не я забелязвам, и за по-голяма убедителност вдигам с две октави гласа си:
- Как така няма да учиш? Нали знаеш, че баща ти ни гледа отгоре и ще ни дърпа ушите и на двамата. Ще учиш! Аз ще ти плащам таксите, не се притеснявай. Като се пенсионира майка ти, и нея ще взема на работа. Така, че за хляба все ще излиза някак си. Ваш ли е вече, Таня, апартаментът? Какво стана?
- Благодарение на тебе, наш е – поуспокоена отвърна Таня...“
 
„...Заболя ме за идеалистичните представи на сина ми, за този идиотски живот, който сега живеем. Заболя ме за младостта и за моженето на неговите връстници, за отнетата им възможност за реализация. И тогава реших – поне там където мога ще подавам ръка. Най-вече на младите...
... И започнах да издавам произведения на млади български автори - на съвсем неизвестни до този момент имена. Бях сигурна, че от сто издадени книги, все ще се родят поне няколко стойностни. А другите автори ще съхранят вярата си, че имат кой да им подаде ръка...“
 
И спирам с цитираните случаи, за да не се опорочи същността им от фалшиви аплодисменти. Те, обаче, наистина са много, и с ръка на сърце признавам - някои от тях ме просълзиха. В съзнанието ми ясно се експонират бабичките от Хвойна, омаломощени от кризата. И Бог го да прости момиченцето без крака... Както и да е. Ако прочетете, ще разберете какво имам предвид.
А къде остана „черната страна на луната“, ще попитате? Нещо прекалено сладни до тук, так чак нагарча. Има я. В достатъчно голямо количество и то.
 
Жилото...
 
„...Така че ви предлагам да се разберем предварително, по човешки. Отиваме на търг, вдигаме примерно някое и друго стъпало и аз печеля, иначе ще ви дам на Богомил Бонев. - И ми мина през акъла: „Горкия Бонев, виждала съм го само на екран“...
 
Поредното откровение просто помита с искреността си. Извиване на ръце. Вярно, никога незаконно, но все пак извиване. Нахално, дори грубо притискане – по думите на самата авторка. Перфекционизъм и максимализъм до мозъка на костите, който или приемаш, или си тръгваш.
 
„...Не доизчаках господин Хен да довърши репликата си. Станах рязко, изправих се, огледах ги с предизвикателен поглед и твърдо казах:
- Какво? Дошли сте трима хубави мъже, аз да ви вдигам ципа на панталоните? Изключено! Договорът си е договор.
И за по-голяма категоричност, докато говорех илюстрирах думите си с движение на ръката, демонстриращо вдигане на цип, като издадох срамните си части напред.
Всички онемяха. С това театърът приключи. Ролята ми на дама не се състоя..“.
 
„Командаджийската натура“, по думите на Вера Мутафчиева, чепатият й и избухлив характер, прекрачващ на моменти всякакви норми, в един миг обаче се сбъскват с „обратната страна на медала“, превръщайки се в кълбо от чувства и нерви.
И следва
 
Катарзисът...
 
„На следващия ден, замекната като бухнало тесто, плачех над страниците, които пишех, така неудържимо, че чак хълцах, давех се. До Чонски, в съседната одая, достигнали звуците ми. Той помислил, че се смея и решил да провери какво става. Отвори засмян вратата ми и замръзна на мястото си, като ме видя обляна в сълзи, ревяща на глас. Бях, разкрита в слабостта си, при положение, че не обичах да ме виждат слаба, и се развиках:
- Ти си виновен, че плача. Ти, ти, ти, само ти!...
Почувствала ли съм се някога жена, а кажи де? Едно кафе, една роза не си ми поднесъл досега в леглото.
Внезапният ми изблик така шашардиса Чонски, че той без да каже дума, се изниза през вратата.
Плаках и писах, писах и плаках - почти до сутринта...“
 
И още...
 
„...Като табун от обезумели коне ме връхлитаха все нови и нови страхове. Перспективата ми беше неясна. Погна ме безсънието. В дългите нощи, яхнала черната овца на тревогата, пътувах по черни земи, стигах до черната забрадка на мама и натрапчиво си представях, че повтарям живота й – с всичката мъка и ужас...“
 
Вероятно ужасът действително е бил повече от ужасен, за да изригне ето това:
 
„Боли ме страхът,
който настойчиво ме държи за ръката ти.
Боли ме да дишам –
пробито ангелско крило,
кръстовище на изневери,
колебание на снега.
Боли ме,
боли ме душата.
Напуснала моето тяло,
тя се изповядва
под чадъра на усмивката ти.“
 
...Отправям поглед към изписаното, и правя достатъчно прецизен извод за себе си - уловила съм толкова мизерно несъществена част от романа, че ми става срамно чак.
Къде забравих за рисковете, лъжите и провалите; фалитите и новите Сизифовски хълмове; доверието и предателствата; и за дребните случки, белязващи шантавото ни в онези години ежедневие; неистовия труд и изпиващата умора; вярата и отплатата; и гордостта от успехите; и благодарностите; и лепкавия вкус на куртоазията; и донесеното щастие, и нещастията; и болките, и смъртта; и семейството като изконен смисъл; още, и още, и още...
Не, няма да изтрия думите си. Просто ще спра дотук - така или иначе поставената в началото от мен самата цел очевидно е Causa Perdutta. За това пък ми остана удоволствието от съпреживяването, бушуващите мисли, въпросите...
Да, и още нещо важно, много важно. Зареждащата сила. Аз я усетих с фибрите си. Дали и при Вас ще се получи, не знам. Пробвайте.
 

Г. Радева - Рейни


 

"Делнична библия 2" на Божана Апостолова можете да закупите от книжарница Български книжици!



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *