Ден на отворените врати в музеите?!

|
Събота, 20 май. София. Хубава работа, ама българска...
Широко рекламираната инициатива по повод Международния ден на музеите (18 май) за Деня на отворените врати (над 30 музея в цялата страна предлагали безплатен вход и нови експозиции на посетителите си) провокира и мен и моето семейство да отделим съботната вечер на културни занимания. Преди това мислехме да посетим Националния исторически музей, но се оказа, че там свободния вход е полусвободен. И музеят няма да работи до късно. Не обичам полу- неща. Ще посетим Археологическия музей в събота вечер.
Успяваме в 18:30 да влезем – залата претъпкана. Програмата наистина е богата – старинни занаяти и изкуства, оркестри, дегустация на медовина, произведена по средновековна рецепта, старинни костюми, дъбови бъчви... Решаваме да изчакаме до началото – 19 часа, въпреки задуха и блъсканицата. Не можем да разгледаме експонатите – просто няма място за минаване. Едвам дишаме, задушно е. Нейсе, ще послушаме музика... След час чакане най-после отпред има раздвижване. Група странни хора със стaринни дрехи слизат от втория етаж. Ето, ще почва...
Уви. Първо някакъв чичко, явно шеф, но на какво не става ясно, защото не се представи. Реч. После някаква млада дама. Людмила Класанова. Каква е не става ясно. Но пак реч. После някакъв младеж – Калин Йорданов. За него поне знам, че е шеф на Средновековно общество България. Пак реч. Още по-дълга. Не виждаме говорещите – пречат правостоящите, телевизионните камерите и операторите, прожекторите, колоните... Има мероприятие, куп спонсори, организатори, министерски хора, не е шега работа, Ден на отворените врати е, Нощ на музеите. Какво тук значи някакъв си редови посетител?
Тръгваме си. Как бяха отворени вратите се вижда от снимчиците горе – открехнати и завардени от охрана, не пускат.
Прескочихме до близката СГХГ. Концерт. Препълнено. Задушно. Някакви хора като нас влизат, излизат... Не е за слушане, нищо че може би хубаво свирят. Поне вратите бяха наистина отворени...
Обаждам се на колежка, която е в НГЧИ – “Има ли нещо там?”. “Не, пълно е с хора, но нищо интересно. Разглеждам картините.” Гледал съм изложбите там. В подходяща обстановка, не провирайки се сред тълпа VIP персони и отразяващи ги медии.
Кривнахме към бар “В резерв”. Вратите бяха отворени. Отдадохме се на култура на виното. Преработено по специална технология, престояло пет години в дъбови бъчви. На фона на хубава музика, която чуваш.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *