Димитър Димов завършва първият си роман в Бургас

|
Може би за мнозина е неизвестен фактът, че писателят Димитър Димов е живял в Бургас и тук е завършил своя първи роман “Поручик Бенц”. Една улица край морето, носeща неговото име, напомня за този творчески момент.
На 25 юни 2009 г. почитателите на творчеството му ще отбележат 100 години от рождението на писателя. Димов е автор на три романа “Поручик Бенц”, “Осъдени души” и “Тютюн”, на пиесите “Виновният”, “Жени с минало” и “Почивка в Арко Ирис”, разкази, пътни бележки от пътуването си в Чили, пътеписи, статии по въпросите на литературата, на незавършения му роман “Ахилесова пета” и романизованата биография на Яне Сандански. Написал е сценарий, по който е реализиран филмът “Тютюн”. В архива му са открити началото на сценарий за игрален филм по драмата “ Почивка в Арко Ирис”.
Творбите му са преведени на 30 езика (немски, полски, румънски, руски, словенски, сърбохърватски, унгарски, испански, китайски и други).
И не случайно два от романите през 2009 г. са в началото на класацията на националната кампания “Голямото четене”, като отреждат място на автора им сред любимите на българина.
Биографията на Димитър Димов е изпълнена с противоречия и странности. Сигурно такъв е животът на истинската творческа личност - непредвидим и странен за обикновения човек.
 
Началото
 
Странни са пътищата за покълване и развиване на един талант. Никой от приятелите и близките на Димитър Димов не е предполагал, че в страстния поклонник на естествените науки се таи литературен талант.
Странна е увереността, че един напълно неизвестен автор, не печатал досега нито ред в големите литературни издания по онова време, се захваща с най-трудния белетристичен жанр - романа. Откъде е намерил кураж този провинциален ветеринарен лекар, без специално литературно и философско образование, но достатъчно начетен, да се устреми там, където провалът е най-сигурен и почти неизбежен?
Интересна е съдбата на първия роман на Димитър Димов “Поручик Бенц”, писан в продължение на четири години в три ръкописни варианта.
През лятото на 1933 г. студентът по ветеринарна медицина Димитър Димов отива на гости на вилата край Владая при своя приятел Борис Койчев. За голяма изненада на домакина младият Димов заявява, че пише роман. Извадил ръкописа и започнал да го чете. Четенето продължило до късно. Искал от приятеля си да коментират написаното. Димов се интересувал от военната история на Първата световна война, от детайли на женската мода по това време. Творческата лаборатория за създаване на романа е продължила и през 1936 г., когато е назначен за участъков лекар в с. Ваксево, Кюстендилско.
Преди това Димов стажувал в Кюстендил. Там се сприятелява с общинския съдия Любен Събев и заедно правели дълги разходки на Хисърлъка.
През деня Димов работел като ветеринарен лекар, а през нощта пишел. Обичал да разказва написаното. В събота вечер и неделя двамата приятели отивали до София - привличал ги театърът и не пропускали премиера.
Понякога Димов се е запознавал с някоя лека жена, сядали на пейка и той повеждал разговор като с равен. Слушал с часове разказите за живота й, после й плащал за изгубеното време и си тръгвал.
По-късно Димитър Димов се премества в Кнежа. Данните за престоя му там са най-оскъдни, но пак по думите на негови приятели той е работел върху ръкописа на романа „Поручик Бенц”. Климатът и условията в малкия северозападен град били трудно поносими за младия човек с литературни и театрални интереси и той напуска.
 
В Бургас
 
След 6-месечна безработица Димов идва в Бургас и постъпва на работа като микробиолог в Областната ветеринарно-бактериологична станция. През 1938 и 1939 г. станцията съжителства с Областната ветеринарна служба в една солидна и красива сграда на ул. „Хан Аспарух” 36. Заема втория етаж.
В крайморския град Димов привлича вниманието като оригинален човек и по външност, и по характер. Известно е, че при избора на своя среда той винаги е бил много прецизен. Определящ фактор за него е духовното богатство на партньора, неговите знания и интереси. На общуването с хората той гледа като средство за вътрешно обогатяване и растеж. Дружи с малцина. В Бургас се е движел в компанията на инж. Любен Бончев, инж. Мундров, инж. Хрант Баклаян. Инж. Бончев рисува неговия физически образ от онези години така: “Физически той беше слаб, но жилав. Лицето му беше изпечено и винаги червендалесто. В профил силно впечатление правеше гърбавият му нос”.
Новопристигналият доктор е спокоен, с бавни реакции, говори малко, избягва шумните компаниите, пред тях предпочита самотата. Най-често ходи замислен и унесен, като че отчужден от хората. В политически разговори не участва. За отмора и развлечение предпочита морския бряг. Приятно му е да се пече и къпе в морето. Играе върху пясъка упражнения за физическо закаляване по системата на Мюлер. Понякога посещава красивите околности на града. Изучава прилежно испански език.
В спомените си пред журналиста Георги Райков инж.Хрант Баклаян споделя: „Право да си кажа, не знаех, че пише. Един ден ме изненада като ми предложи да прочета написаното от него. Листите бяха изписани с обикновен черен молив с доста небрежен почерк. Беше ръкописът на “Поручик Бенц”. Поиска да си кажа мнението. Започнах да чета още същата вечер, но трудно разбирах почерка му. Развълнува ме много тази драма, събрана в един триъгълник : Бенц - Петрашева – Лафарж. Особено тази фатална жена Елена Петрашева. Направи ми впечатление психологизма на ръкописа...”
Приятелите му намират квартира, за да не живее в лечебницата. Храни се в чиновническия стол на втория етаж в сградата на бившия Радио център до Българска народна банка.
През деня Димов изпълнява служебните си задължения с голямо старание, а вечер се е прибира в квартирата си на ул. „Кирил и Методий” 18. Стаята му се е намира на горния етаж, има изглед към двора, със североизточно изложение. Това е предназначена за гостна стая на жилището и се свързва с врата за спалнята на хазяите.
Милка Янакиева (по онова време ученичка, а по-късно артистка) е дъщеря на хазяите му. За това време тя си спомня: “У нас написа романа “Поручик Бенц”. Четеше го на майка ми. Тя беше прогимназиална учителка по литература. Имаше спомени от Йордан Йовков, с когото бе учителствала в едно село. Двамата с Димов коментираха, обсъждаха написаното. Майка ми казваше, че има много леко перо и пише интересно и увлекателно. Учудваше се, че такива качества са присъщи на един ветеринарен лекар. Той беше човек задълбочен, възпитан и тих. Живееше много затворено, като аскет. Прибираше се от работа и започваше да пише.”
Сюжетът на романа „Поручик Бенц” не е пълна художествена измислица. Димов взема повод от реални събития, случки и хора. Пред Тодор Нейков изповядва, че е описал истински случай: “Димов ми обясни, че имал предвид жив първообраз, принадлежащ на поколението на нашите родители. Дъщеря на български генерал и на майка французойка, но нито дума повече. Дискретността му по отношение на първоизточниците на вдъхновение (а той в цялото си творчество е имал образци и живи модели) беше инстинктивна и отхранвана от чувството на безпределна честност.”
Събитията, които описава в романа си авторът, стават в трагичната 1918 г. Тогава се извършва движението на между съюзническите и противниковите армии по магистралата София - Перник – Дупница, преди и след пробива при Добро поле.
По същите пътища се лутат нагоре-надолу и героите от романа “Поручик Бенц”, движени не само от хаоса на войната, но и от хаоса на чувствата си.
 
Издателски неволи
 
Именно в Бургас е завършен последният вариант на романа „Поручик Бенц”. Тук е преписан на машина и подготвен за печат. Димитър Димов изпраща ръкописа във вестник “Литературен глас”, но от там не последва никакъв отговор. Тогава авторът отива лично в София, но в редакцията му казват, че нищо не знаят за такъв ръкопис. Той оставя друг екземпляр на Д. Б. Митов. И отново - нищо. Тогава приятелите му, които знаят за неговия роман в ръкопис се сещат, че бивш техен съученик Добромир Чилингиров се занимава с издателска дейност. Това е било в края на 1938 г. Издателят се съгласява да издаде “Поручик Бенц”, но тъй като е декември и неговите кредити били изцяло заангажирани с други издания, младият неизвестен автор подписва полица на печатаря Ст. Бракалов, а Чилингиров му е поръчител, с което се задължава да плати на издателя си с парите от постъпленията при продажбата на романа.
“Поручик Бенц” се печата в печатница “Братя Миладинови”, собственост на Ст.Бракалов, в 1000 екземпляра. Продажбата на романа обаче върви трудно. Тогава 220 екземпляра били изтеглени от автора и 50 от тях - раздадени безплатно на списания и вестници като рекламни. Отпечатани били и 50 “луксозни” екземпляра т.е на по-дебела хартия. Добромир Чилингиров, разказва в спомените си (в. „Пулс”, 1968 г.), че през януари 1939 година го среща Георги Константинов, тогава член на комисията по литературните награди на Министерството на просветата и получил поздравление за издаването на “хубавата книга”. Пак според него романът “Поручик Бенц” имал сериозни шансове да спечели наградата на министерството за 1938 г. За съжаление това не станало по формални причини. На корицата на романа била отбелязана годината 1939 г. За това настоявал Димитър Димов, тъй като книгата излязла от печат в последните дни на 1938 г.
Романът „Поручик Бенц” все пак намира широк отзвук сред читателите и българската критика е изненадана от тънкия психологически рисунък на неизвестния автор, но най-вече от необикновената тема на героите и конфликтите. Всички критици отбелязват несъмнения талант на неизвестния автор Димитър Димов, който с вещина и умение навлиза в сложните човешки взаимоотношения.
По каприз на съдбата литературна критическа студия, написана за първия му роман, става причина да се запознае с бъдещата си жена Нели Доспевска.
След 9 септември 1944 г. романът “Поручик Бенц” е почти забравен от издателите. Времето е друго. В текста има прекалени чужди и неразбираеми за новите критици отношения. Те им звучат прекалено буржоазно. За съжаление първото издание е наистина антикварна рядкост днес.
За втори път “Поручик Бенц” излиза през 1966 г. в том 1 на “Събрани съчинения в 5 тома”, издание на “Български писател”. Отделно като самостоятелна книга романът е отпечатан през 1971 г. в 65 000 тираж.
Стогодишнината от рождението на писателя е повод да разгърнем отново страниците на неговите книги, да видим екранизираните му творби и да открием чрез Димитър Димов нашето място като българи върху културната и духовна географска карта на света.
 

Соня Кехлибарева


 


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *