„Добри човече, отвори портата и не ни гони…”

|
Това е първата строфа от химна на румънските бардове. Не съм чувала толкова интимен и лиричен химн, звучащ простичко като средновековна песен на пътуващ менестрел. Китара, флейта и глас – това е. Песен, върху която никой не е дръзнал да посегне, за да осъвремени звученето й с мощен компютърен аранжимент.
И това едва ли е случайно, както много неща при румънските бардове не са случайни. Те говорят за концепции, спорят, управляват един процес вече повече от 40 години, позволяват си да имат остарели концепции и да се „глезят” като ни предлагат DVD-та с техни концерти, съвместно с филхармонията и хора на националното радио в Букурещ. Веднъж в годината „ветераните” се събират някъде в Румъния, за да „чепкат” концепцията, като междувременно изнасят концерти, на които присъстват стотици фенове от цяла Румъния. Реакцията на публиката е като на голям рок-концерт на стадиона – нямаше да повярвам, ако не бях видяла как един човек с китара може до такава степен да подпали стотиците хора в залата. Тази година те бяха в Арад на 4 и 5 май и там за пръв път участваха българи – Стефан Гераксиев от Пловдив и моя милост. Реакцията на Стефан беше изключително емоционална. Аз обаче ходя в Румъния от 4 години (по-лесно ми е да стигна до Букурещ, отколкото до София) и съм събрала достатъчно мисли, които съм длъжна да споделя с вас, ако не искам войнстващата посредственост съвсем да срине усилията на шепа уникални и невероятно ценни личности да създават стойностно българско изкуство. Най-напред малко
 
ИСТОРИЯ
 
За пръв път бяхме поканени в Калафат преди 4 години: Краси Първанов, Теди Янкулов и Зорница, Мария Бъчварова, Димитър Христов, Петьо Вълков и момчетата от Видин – Венци Димитров и Росен Паскулов. Там научихме следното: преди около 40 години имало един човек в Румъния, който избрал 10 румънски бардове, финансирал техни записи и концерти в цялата страна, направил така, че техните песни често да звучат по радиото, осигурил им участия в многобройни телевизионни предавания. Няколко години по-късно в Румъния имало повече от 250 фестивала на бардовете за една година, впоследствие били открити и 2 държавни училища, в които се изучавало изкуството да се създават съвременни песни на базата на румънския фолклор. В Букурещ изнесли концерти Джоан Бейз и Боб Дилън заедно със своите румънски приятели на стадиона в Букурещ. Когато и при тях дошла „свободата” през 1989 година, училищата били закрити, повечето фестивали престанали да съществуват, но само за кратко, защото в Румъния вече имало възпитана публика и отговорно отношение на културните институти и на медиите към жанра „фолк музика”. (Всъщност, тяхната „фолк музика” е нашата авторска песен, а не както ние я разбираме в България. Румънците са възприели световната терминология на този жанр – „фолк музиканти” са хората, които сами пишат песните си и ги изпълняват с едната китарка.) Та днес румънските бардове имат стотици последователи, на сцената се появяват тинейджъри с маркови китари, които ние само можем да сънуваме, студенти от консерваторията, най-малко 20 сериозни емблеми на фирми върху плакатите, които спонсорират всяка тяхна проява. Концертите им се излъчват по телевизиите и радиата, публиката – от 3-4 годишни хлапета до старци с бастунчета, претъпкват залите, пеят с артистите на сцената и концертите свършват много часове след определеното време. Мнозина от румънските бардове прекрасно живеят само с писане на песни, участия в записи и концерти в страната и чужбина.
 
КОНЦЕПЦИЯТА
 
Предходните изречения сами по себе си говорят, че румънската концепция работи перфектно. Румънските фолк артисти (разбирай поетите с китари) са на почит в Румъния толкова, колкото и джаз музикантите. Всичко това наистина е прекрасно, само че защо не мога да му се зарадвам с цяло сърце? По време на българските сродни фестивали артистите пеят сами на себе си, а в приоритетите на големите фирми, които биха могли финансово да подпомогнат всяка подобна проява, не влиза този жанр. Инцидентно присъстват журналисти-приятели, като цяло медиите са глухи и студени и трябва да им се плати, за да отразят събитието. Мнозина от утвърдените български бардове продължават да пишат песни между четирите стени на дома си и отказват да участват в подобни ялови фестивали. Рядко има попълнения от нови автори, които дават заявка за сериозно изкуство. За българските бардове битува мнението, че не могат да си настройват китарите и че не си струва да се дават пари за пиянски изстъпления и крясъци. Всъщност така ли е в действителност? Пълен абсурд е да отговорим положително. Архивите ни са пълни с песни, които са национално богатство, но никой, освен нас, не ги е чувал. Мога да изредя поне 20 имена на български бардове, които са уникални и сериозни творци и които биха могли да бъдат лицето на България по световните фестивали. Скъпи приятели, ние просто нямаме концепция. Стоим върху купчина въглища, пък ни е студено. Оплетохме се в дребни кавги и сръдни, разпиляхме се и сега робуваме на най-идиотския принцип, който някога съм чувала: „Всеки да се спасява сам!” Защо румънците искаха да издигнат на Краси Първанов паметник неръкотворен в центъра на Калафат? Мнозина от тях никога няма да могат да направят това, което може Краси Първанов. Само че Краси все още няма издаден диск. Какъв ли паметник ще искат да издигнат на Пламен Ставрев, ако го чуят – няма подобен на него в Румъния. В Арад пък сега сформират фен-клуб на Стефан Гераксиев, само че той също няма издаден диск. Ще кажете: „Ами да си издадат! Това, че нямат издадени дискове, си е тяхна безотговорност!” Простете, само че това не е само техен проблем, това е проблем на общността на българските бардове, която не съществува, и на една концепция, която липсва. На мен пък ми обещаха, че ако си изпея народните песни на румънски, ще ми финансират диск и концерти в Румъния. Хубаво, но как се пее „коньом аждрахану” на румънски? Турците печелят избори и ако започнем да си пеем народните песни на румънски, какво ще остане от нас?...
Мисля, че е твърде назрял моментът, в който българската авторска песен да се самоопредели като жанр и да заеме своето място в песенното пространство на България. Не ми говорете, че в България няма традиции и никой не ще да ни слуша. Това не е вярно. Навсякъде, където ходим из страната, хората искат наши дискове и не ни пускат да си тръгнем, докато не изпеем почти всичко, което знаем. Не е вярно, че българите слушат само чалга. Някой от вас да е чувал румънска чалга? Ако ви е мил животът, моля ви, никога не слушайте румънска чалга! Мисля, че българите вече започват да се уморяват от много шум и имат нужда някой да върне интимността на песента, да им говори за тях самите, преди да заспят. Тази ниша в българското песенно пространство зее празна. И най-странното е, че тези песни съществуват, това, което ние трябва да направим, е да ги извадим на бял свят. Ние дори не харесваме понятията „авторска песен” и „поети с китари” – Гриша Трифонов казва, че това все пак не е „войник с пушка”. Добре, но кое понятие харесваме тогава, за да определим най-точно онова, което правим? И кой да ни го измисли, кой да ни определи? Кой да го заяви в публичното пространство? Ние нямаме ясно лице не защото сме много различни – всъщност това е страхотно и типично българско (румънците например твърде много си приличат), а защото всеки е някак сам за себе си и работим на дребно. Толкова много е надебелял Аз-ът, че погледът стига само на сантиметри под носа. Чудо ще е, ако някой направи жест за другия. Как да обясним, че все пак свирим с настроени китари, имаме тунери и копчета по китарите, като изобщо не свирим за хората, а само за себе си? Как да заявим, че имаме песни, които са културно национално съкровище, като не ги вадим от раклите? Какво послание носи звуковото всемогъщество на оркестъра – макар и различни, можем да свирим в едно!...
И вместо финал, нека тези мисли бъдат
 
НАЧАЛО
 
на един живот, който – сигурна съм, всички желаем да имаме. Имам още много да говоря. Имам още и много да правя и ще го направя, но сама няма да стигна до никъде. Трябва да сме заедно.
 

Маргарита Друмева



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *