“Дом за разбити сърца” плава през годините

|
„Дом за разбити сърца” на сцената на Народния театър е постановка, очаквана с голям интерес и любопитство – пиеса на Бърнард Шоу, изключително рядко поставяна у нас, режисирана от Възкресия Вихърова, известна с „лабораторния”, експериментален подход към театъра.
Като добавим и звезден постановъчен екип (сценография - Зарко Узунов, музика - Петър Дундаков, хореография - Мила Искренова) и блестящи актьори, летвата на очакванията се вдига още по-високо.
Първото, което прави впечатление, е разчупеното сценично пространство, празно през по-голямата част от времето, но раздвижено в хоризонтален и вертикален план. Много назад, в дъното се издига бяло платно, играещо ролята на екран, върху което се прожектират видео откъси – режисьорката продължава да експериментира с мултимедийните средства. За разлика от „Амарантос” (в „Сълза и смях”) тук те са по-отдръпнати и не така категорично част от случващото се на сцената.
Стълби водят в пространството под сцената, където персонажите често се изгубват и до нас достигат само гласовете им и уловеното от камерите. Всичко напомня не толкова на дом, а на голям кораб, с палубата и трюмовете, тръгнал на разходка-пътешествие, понесъл група аристократи и сякаш случайно попаднал сред тях представител на „бизнеса”. Но пътешествието не е вече такова, на каквото са свикнали представителите на отбраното общество, те сякаш вече не могат да контролират посоката и бързината, с която плава корабът, всичко започва да става различно, непонятно, времето ги увлича в своя галоп, но те изостават някъде назад, в периферията му и всичко, което правят, е любопитно и леко тъжно да наблюдават какво се случва около тях.
„Дом за разбити сърца” е наречена от самия Шоу „фантазия в руски стил по английските теми”. Това е повратна точка в начина му на писане, пропита с много песимизъм, мрачно настроение и приближаване до отчаянието, изключително нехарактерно за творчеството на драматурга. Не случайно е поставяна много често в Русия – явно е влиянието, което е оказало творчеството на Чехов върху Шоу по това време. Днес, от дистанцията на времето, е удивително колко пророческа се оказва пиесата за Англия на прага на Първата световна война, за което обаче тогава никой още не се досеща.
Разделена условно в три плоскости на действие – движение, танц и слово, постановката поразява с мащабността си, не само по отношение на сценографията. С времетраене около два часа, в настоящия си вид тя е загубила около половината от оригиналния текст на Бърнард Шоу, в нов превод на Харалампи Аничкин, но според Възкресия Вихърова текстът е запазил целостта си най-вече благодарение на работата на Тони Симеонова, сглобила и споила фрагментите. Духовитостта и иронията са запазени, яростта и отчаянието – също. Под звуците на авторската музика на Петър Дундаков, ясно дефинираща времето и епохата – рагтайм, танго, музика от немите филми – танцуват двойки, за които любовните взаимоотношения рано или късно се преплитат с финансовите, но и двата вида не крият никакви тайни. Въпреки това никой не е щастлив, а пълнокръвните образи са едновременно и представителна извадка за класите в обществото, раздвижването, което се наблюдава сред тях и застрашаващото усещане за катаклизъм, което надвисва над всичко.
Актьорската игра е изкована безупречно – екипажът на кораба няма грешка. Може би капитанът е прекалил до известна степен с бягството от типичната постановка в класически стил, а и отново се забелязва характерна за българския театър особеност – „актьорите много крещят”. Но свикнем ли с „интериорното решение” и привичките на моряците, пътешествието с кораба на разбитите сърца се превръща в истински обогатяващо преживяване. Сърцераздирателното изумление на Валентин Ганев, хладната пресметливост на Ана Пападопулу, истеричната безнадеждност на Рени Врангова, артистичното хладнокръвие на Радена Вълканова и хитроумната сприхавост на Стоян Алексиев са актьорски интерпретации, които не се виждат често и си заслужават всяка от минутите на сцената. Прибавяме към това драматургията на Шоу и отказвайки се от идеята за забавно преживяване, я заместваме с идеята за постановка, която те кара да мислиш. И така се получава магията на спектакъла, който за пореден път, след малко по-малко от сто години, отново се случва на прага на задаваща се криза.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *