Държавата има почивен ден

|
Случи се така, че се намирах в Унгария на 17 април, когато с малко закъснение, изместен от тазгодишните Възкресенски празници, тук се честваше Денят на поезията. Преводачката Светла Кьосева, с която работим по съвместен проект, ме покани да отбележим празника в родната къща на Ласло Наги, превърната в музей, който пък, от своя страна, отбелязваше 20 години от основаването си.
Пропътувахме в дъжд разстоянието до с. Исказ, родното място на поета, благодарение на когото понятието "българската поезия" става значещо в Унгария – чрез преводите му от фолклора до творчеството на съвременни наши поети. За българите името на Ласло Наги бележи знанието им за унгарската словесност заедно с това на Шандор Петьофи. А литераторите добре знаят какво отношение е имал унгарският поет към нашата страна, култура и литература и какъв е неговият принос за градежа на културните мостове между двата народа през втората половина на 20. век.
Двете със Светла не бяхме сред официалните гости, нашето пристигане в Исказ беше просто наше желание. Но стопаните на Музея ни посрещнаха така сърдечно, сякаш бяхме от най-важните гости, защото бяхме българки. Очаквах след нас, подранилите за часа на тържественото полагане на венец под бюста на Наги, да пристигнат истинските, официалните културни представители на страната ни в Унгария, защото в моите, навярно остарели представи не можеше да бъде другояче.
Пристигнаха гостите – автобус с деца, участвали в 25-тото издание на конкурса за изпълнение на стихове на Ласло Наги; заместник-председателят на Областната управа в гр. Айка, представител на Дирекцията на музеите, писатели от столицата. Пристигнаха също Валя Балканска и гайдарят, в чийто съпровод тя изпълнява песните си, поканени за концерта по-късно по идея на Андраш Наги, син на поета. С тях вече българите на празника станахме четирима. Колкото и изумително да беше за мен, толкова си и останахме.
Поинтересувах се защо го няма поне директорът на Българския културен институт в Будапеща. В моите представи неговата мисия предполагаше безусловно присъствието му на това място в този ден. Отговориха ми, че г-н Пламен Пейков "не бил добре". Опитвах се да го разбера, хора сме, на всекиго се случва, още повече, че и времето не беше особено благоприятно за пътуване, а и почивен ден беше, събота. Изумлението ми обаче отмина, след като разбрах колко нищожен всъщност е приносът му за българското участие в този празник – че Валя Балканска и гайдарят са тук благодарение на личните контакти на една от унгарските българистки, Андреа Генат, с народната певица, благодарение на това, че ги е настанила в дома си в Будапеща и ги е довела с личния си автомобил в Исказ. Е, и това може да се подмине – имала желание и възможност Андреа, помогнала. Ала в същото време ние сме дипломатически и културно представена страна в Унгария. В същото време ставаше дума за празник на поезията в музея на един унгарски поет, който е направил стократно повече за българската култура от който и да е наш днешен официален културен представител. И в чиято къща има една "Родопска стая" – с чанове, китеници и т.н. Защо г-н Пейков не покани поне един български поет или преводач? Обясненията са ми познати – няма достатъчно средства. Нека и това да приемем, ала какви средства бяха нужни на хората от българската мисия тук, за да почетат празника?
Без да подозират всичко това, домакините ни в Исказ – и в Музея, и после в Културния дом, където на концерта се лееше родопската песен на Валя Балканска, се радваха на нас, българите, и не чух в този следобед унгарец, който да не спомене поне веднъж България, българи, българско. Чух дори опити да се говори езика ни, усетих неподправената почит на тези хора към България.
А бяхме само четирима, почти случайно попаднали в един колкото унгарски, толкова и български празник. Държавата ни имаше почивен ден.
 

Автор: Пенка Ватова



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *