Една мечта по-малко: видяхме самия Боб Дилън!

|
Ако и вие си имате списък с групи и изпълнители, които непременно държите да гледате, преди да умрете (или те), то Боб Дилън несъмнено е поне в топ 10. Човекът-легенда, неуморно менящ лица и маски вече 5 десетилетия, награден с най-високи отличия като певец, композитор и поет, истински символ на контракултурата и вдъхновител на протеста, най-после направи и София част от „безкрайното” си турне (Never Ending Tour), започнало през юни 1988 г. и продължаващо и до днес.



Заедно с петимата придружаващи го музиканти - Тони Гарние, Чарли Секстън, Стю Кимбъл, Дони Херън и Джордж Рисайл – Боб Дилън пренесе безбройните си фенове, препълнили зала 1 на НДК, някъде на запад, на пътешествие през годините. Макар преди броени дни да навърши 69, идолът на цели поколения не прояви и следа от умора или слабост – дори напротив – изуми ни силата на плътния му дрезгав глас и лекотата, с която сменяше клавири, китара и сола на култовата си хармоника.



„Никакви фотографи и камери!”, отсякъл Дилън преди концерта, и с право – за да усетиш музиката, е нужно отдаване, както се отдаваме на съня, а кой може да заснеме сънищата си?



Пътуването започна от 60-те – началото на музикалната кариера на Боб, когато той е обсебен от фолка. В декор като от уестърн, музикантите изпяха „Girl From The North Country” (1963), “Til I Fell In Love With You” (1965) и обожаваното, взривило публиката “Just Like A Woman” (1966). След това, скок във времето чак до новия век с отличената с Оскар за най-добра песен от филм “Things have changed” (от “Wonder Boys”, 2000). Следващите епизоди илюстрираха разнообразието, през което е преминало творчеството на артиста – от кънтри (“Down The Highway”), през меланхоличен лиризъм (“What Good am I?” от 1989 г.), до завладяващ мелодичен рок с „When The Deal Goes Down” (2006) и "Highway 61 Revisited” (1965). Реакциите на публиката следваха завоите на „пътя”: от енергично тактуване, през абсолютно застиване, до скачане на крака и неудържими танци. А къде беше крайната точка ли? В “Ballad Of A Thin Man” (1965) – музикантите и самият Боб демонстрираха виртуозни сола и ни показаха защо, въпреки безбройните кавъри, „никой не пее Дилън както Дилън”. А после се прибраха.



В последвалата тъмнина публиката спонтанно се стече към сцената, по-близо, по-близо до идола, скандираше се „Боби, Боби”, а ръкоплясканията не стихваха.



Очакваният бис „Like a Rolling Stone” (1965) подлуди залата. Всички пееха, скачаха и не сваляха очи от великия американец. Според официалната статистика на турнето, това е най-често изпълняваната песен – в София трябва да е прозвучала за 720-и път! Колко ли пъти трябва да изпълниш нещо, преди да спреш да го правиш със страст и ентусиазъм, като че е за последен? Боб ни отговори с последното парче: The answer is blowin’ in the wind.



Когато накрая светлините ни върнаха в реалността, всички примигвахме невярващо, точно като събудени от сън. И дори онези, които не са кой знае какви фенове, почувстваха божественото в докосването до живата легенда.






Десислава Николова




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *