“Елада Пиньо и времето” в спектакъл на сцената на НАТФИЗ

|
В началото на май 2007 година в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов” се състоя премиерата на спектакъла „Гласът на кръвта” по романа на Керана Ангелова „Елада Пиньо и Времето”.
Той беше реализиран от преподавателите по сценична реч в института проф.д-р Петър Петров и доц.д-р Ангелина Сотирова и студентите от IV курс по актьорско майсторство за драматичен театър с художествен ръководител проф. Атанас Атанасов.
Ето какво сподели за текста и постановката доц. Сотирова:
 
Трябва ние самите да търсим и откриваме българските автори
 
Доц. Сотирова, как и кога открихте за себе си в буквалния и в духовен смисъл романът „Елада Пиньо и Времето” на Керана Ангелова, за да му направите и сценичен прочит?
- За мен наистина това е моето откритие. През лятото на 2006 година бях на море във Варна, след като дълги години не съм била на море в България. През това време бях в Куба, Мексико, Аржентина. И както открих отново потапянето в нашите български води, така изведнъж се потопих в един чисто български наш изключително заинтригуващ ме текст. Той ме потопи в още по-дълбоките води /по-дълбоки от Черноморието/ на нашето съзнание.
Колеги от варненския театър и драматурга Сия Папазова ме насочиха към този текст и авторката. И на мен ми стана изключително интересно. Текстът веднага ме хвана, както се казва, за гушата. Нещо ме теглеше надолу и надолу и все по-големи открития правех в този изключително интересен, многопластов, с различни нива текст. По емоционална линия той изразява едно, а в същото време стигаш до толкова простички обикновени неща. Думите говорят за големи дълбочини, а стигаш и до онази пясъчна ивица, която те отвежда отново на ниво реалност, съвременност, актуалност. И си казваш: „Боже Господи, колко е необятно нашето човешко съзнание, до какви дълбочини може да стигне и какви наистина невероятни изводи може да извлече”.
Аз лично се чувствах като откривател, без да знам дали този автор е открит вече, дали ще се представи, дали други са правили опити да работят по текста. Не, просто мен ме хвана за гушата, отведе ме нанякъде – в красивите планини, пресичани от нашите каракачани, които са си българи, пък и гърци в същото време, посещават и Турция, връщат се в Охрид и пътуват в буквалния смисъл из Балканите, но в нашите балкански души и с нашите балкански души - из целия свят.
Да се качи такъв текст на сцена се иска все пак голяма смелост?
- Да, този текст първо е висока летва и второ – той е монологична високопоставена летва. Това е един вътрешен монолог и ние така озаглавихме спектакъла „Гласът на кръвта”. Защото „Елада Пиньо и Времето” е още по-всеобхватно, но ние нямахме възможност да направим чисто театрален спектакъл.
Нашият спектакъл е литературен или както го наричаме ние – третият вид театрален спектакъл, защото пък е спектакъл. Има съжетна линия, която води разказа през увода, през огромните висини, при които се стига до Бог, до Бог и природа, до човек, Бог и природа, вселенския разум – стигаме до такова човешко извисяване и в същото време - вървим по сюжетна линия към своя финал и заключение.
Този трети вид театър на студентите им беше много сложен и труден. Ние, казано на сценичен и литературен език, минаваме през разказ, монолог, диалогични театрални форми и решихме, че е добре студентите да минат и през такъв вид мислене, защото тук разказвачът се оказва малко от типа Брехтовски театър. Когато излиза от образа, разказва за него, има отношение към случващото се, към събитията и в същото време отново навлиза в неговите дълбини и започва да разбира самият образ и авторът вече като изпълнител. Значи играе ролите и на разказвач, и на изпълнител.
Студентите как почувстваха и приеха материала в процеса на работа и накрая, когато вече беше готов продукт?
- Още в самото начало на студентите страшно много им хареса текста. Те го прегърнаха, както казваме ние, и се втурнаха да открият себе си. Решихме тази монологична форма да бъде по някакъв особен начин раздробена. Примерно: Аз и моята сянка, Аз и моята съвест, Аз и природата...
И всяка част по някакъв начин се докосваше до сложното мислене на едно малко обикновено дете, едно същество, което расте сред природата, а в същото време се извисява много много над мисленето на хората, живеещи в цивилизацията. Защото чрез природата само тя се докосва до космическия разум.
В този смисъл на студентите им стана интересно как биха могли да разказват за обикновени неща и в същото време да обхванат тези величини, до които е стигнала и авторката.
Затова те се втурнаха да откриват нещата и да откриват чрез образите себе си. Чак после тръгнаха към сюжетната линия, т.е. те тръгнаха първо от духовното и после към сюжета.
Разбира се, малко по-трудно сглобиха сюжета. Такив вид театър им е по-непознат, по-труден. Не че е толкова сложен, но не са се докосвали до него, не са го правили.
Преминавайки през този вид трудност, те отново се върнаха и към духовното, и към усещането за емоционалното и театралното в цялостната концепция, която ние извлякохме, оформихме и която се обособи.
При анализа на годишната литературна продукция на 2006 година критикът Михаил Неделчев каза, че по романите на Керана Ангелова студентите ще бъдат обучавани как се прави съвременна литература. Той имаше предвид студентите по литература, но вие пък посегнахте към този текст при обучението на млади хора по сценична реч. Значи е възможно това да се случва със съвременната българска литература?
- Наистина, това е може би откритието, че нещата трябва да се случват с нашата българска литература. Обаче литература, която води до обобщения от по-висок мащаб. И които носят толкова вътрешен подтекст. При които нещата, които се подават, са толкова многопластови.
Студентите откриваха един пласт, после се удивляваха, че се появява втори. По принцип ние работим винаги с текст и подтекст, Станиславски и т.н. Но тук го имаше и Брехтовото начало, когато човек иска да сподели като разказвач, а постепенно навлиза, понякога дори без да иска, вътре в образа. И дава хем своята позиция и гледна точка, хем в същото време почти изиграва образа като не го прави абсолютно, както е в един истински театрален спектакъл. В този случай на студентите им беше безкрайно интересно и като такъв вид докосване до новите театрални форми.
Имаше моменти, когато минавахме през разочарованието, че няма да стане, няма да се получи. Проф. Петър Петров, който от години е преподавател в театралната академия и с когото заедно направихме този колаж за извличането на цялостния спектакъл, се намесваше. А неговата намеса винаги се приемаше с възторг от студентите. Така че на него дължим изключително много. Студентите се разиграха, почувстваха нещата, откриха ги, стигнаха до кулминация и на финала всичко това беше показано пред публиката.
Така преди години се върнах от чужбина и не ми харесваше нищо. Не можех да прочета нещо, което да ми хване дълбоко душицата. И тогава Румен Стоянов, преводачът на „100 години самота” ми каза: „Току-що преведох един много интересен автор. Книгата се казва „100 години самота”, да ти я дам да я прочетеш щом толкова пък нищо не ти харесва.” И когато прочетох книгата на Маркес, изпитах нещо подобно. Затова аз слагам паралел с „Елада Пиньо и Времето”. По такъв начин ми въздейства и ме накара да я обикна.
Ние не се познаваме, не се знаем с Керана. Аз й се обадих и й казах, че на всяка цена искам да взема нейния роман. Дали ще го претворя, дали ще се опитам просто да направя нещо, не знаех. До последния момент след това не й се обаждах. Докогато не реших, че е дошло времето да споделя и с авторката това, което съм опитала, заедно със студентите и с проф. Петров, да създадем. И мисля, че тя беше разбираща към онова, което ние сме се стремили – да се докоснем до нейните светове и да разкрием в същото време нашите.
И понеже говорим за това, че на студентите се е харесало – ето, това е странното. Защото те мислят много съвременно. Това са умни хора, които възприемат с една особена чувствителност света и те възприеха такъв вид експериментален театрално-литературен спектакъл.
Някои наричат „Елада Пиньо и Времето” и останалите творби на Керана Ангелова, включително и най-новият й роман „Вътрешната стая”, експериментална проза и четиво за отбрана аудитория. Според вас това експериментална проза ли е?
- Това са измислени неща от хора, които решават да сложат някакъв печат. И по този начин те снижават стойността на произведението, колкото малко или велико да е то. Когато четеш „Елада Пиньо и Времето”, ти чувстваш нещата в техния смисъл. Може би наистина е трудно те да бъдат разбрани от някои хора.
Но аз се занимавам с различен вид театрална литература и на мен романът ми въздейства така театрално, че бих го нарекла не „експериментална проза”, а „експериментално-театрално-литературна проза”. Търся точната дума. Но това е нещо, което е толкова визуално. Което те кара да навлезеш не в компютърната виртуална действителност, в която ние долу-горе сега съществуваме, но наистина в една действителност, която е на фантазията, на въображението и в същото време я има, т.е. има нещо магическо. Като магическата реалност на Гарсия Лорка, Маркес и Хулио Куртасар, по които съм работила и които особено много ми харесват.
И в същото време е една реалност наша. Една визуалност, в която фантазното и реалността така се преплитат, че навлизаш в особен вид действеност на мисълта. И мисълта действа и оформя по особен начин създаващите се образи.
Ние сме впечатлени изключително от думите. Казвам това, защото думите за Керана са изключително важни, те са водещото начало. А актьорът при нас говори, той е този, който си служи с думи. Казано е: „В началото бе Словото.” И ние вървим към онзи тип публичен театър, който изключително много помага на актьора.
Всички, които присъстваха на спектакъла, се възторгнаха от „Елада Пиньо и Времето” не само като текст, който съдържа в себе си дълбоката чувствителност, а като думи – основа на говорещия театър. На театър, в който се мисли по особен начин като Толстой, Достоевски, Бекет и други, да не изреждам, театъра на абсурда, театъра на Брехт.
Така че онова, което театралът търси, той го усети веднага в нейното особено поднасяне на думите. Начинът, по който те са буквално театрализирани.
Те носят такова съдържание, че биха могли да се опитат от много други наши театрали.
Когато казах на студентите, че авторката ще дойде на премиерата, те толкова много се развълнуваха, че казаха: „ Защо ни казахте, сега няма да успеем да постигнем онова, което правим” Но, напротив, получи се много добре и те бяха благодарни на авторката, че е дошла. Керана се поклони пред студентите, подари им по една книга и те й се възхитиха допълнително. Но не само студентите. И публиката страшно много се заинтригува от такъв вид материал, който рядко се среща. Това е текст, който ти дава възможност съпричастно да съпреживееш онова, което актьорът иска да каже от сцената и да се оставиш да те поведе из лабиринтите по нишката на Ариадна. Такъв е случаят с творчеството на Керана.
Може би наистина на Балканите се появява една модерна съвременна литература, нов начин на писане, но в България още ни е трудно да ги познаем?
- Това е не само нов начин на писане, но преди всичко нов начин на мислене. Това е едно творческо мислене, което, превъплътено чрез думите, се оказва точно в нашите граници и в същото време е толкова многопластово, че е безгранично. В нашата територия е и е планетарно. В нашата действителност е и в същото време обхваща като че ли действителността едновременно от миналото, настоящето и бъдещето. Затова и книгата е озаглавена „Елада Пиньо и Времето”. Тя носи времето във всичките му измерения. Триизмерното време. Може би и онова време, което не сме открили за себе си.
И хубаво е, че откриваме, макар и трудно, нашите автори, които не бива да бъдат открити първо в чужбина - на Запад или някъде другаде и едва тогава да бъдат признати в България. Трябва ние самите да си ги търсим и да ги откриваме.
 

Интервюто взе: Румяна Емануилиду



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *