Елада Пиньо и времето – на театрална сцена

|
Петата книга на Керана Ангелова Елада Пиньо и времето получи значими литературни почести, възторга на широка читателска аудитория и за мнозина остана емблематична за авторския стил - магически реализъм плюс уточнения – уникален, органичен, български и др. След тези шест години се появи и театрален спектакъл, адаптация на Керана Ангелова и Габриела Хаджикостова, пожънал свои награди и породил на свой ред зрителски възторг в Унгария. Малко театро с моноспектакъла си по романа - очаквано събитие, провокиращо любопитство и скептицизъм – заради изключителната самодостатъчност на словото на романа за мощно въздействие и обичайното допускане, че е възможно да се позагуби в езика на театъра.
Писането в романа изрично се самоопределя като мистичен поток - между съзнание със съвременна саморефлексия и един древен, трансцендентен и постижим едновременно Аз, живее се като случване на целостта, явяващо думите, които ту проблясват чрез ближния, ту извират от корена на духа, ту се изливат от отвъдието на “мъртвите”. Чрез уникална игра с времето текстът непрестанно насочва енергиите си към голямото духовно събитие – познаването на действителните ни размери, надипля български-всечовешки разказ: за човека/словото в митическата му биография на герой.
Езикът в романа има във висша степен митическо поведение - преди всичко осъществява изконната психичност на човешкото, епифаниите на същността й. Екстатическият му реализъм префучава през литературните утроби на културните времена и държи преди всичко да не загуби енергиите на източника си – довежда ги все още капещи от думи-същества, изхвърлени от дъното на вътрешния кладенец. Романът разказва как се събуждат тези дълбини, оставя словото да изгука от сърцето на баладата, да премине през балканския Вавилон на многоезичието, през културите на времето, непрестанно да се ражда, докато се случи словото на романа. Финалът оповестява това случване - осакатеното от цивилизацията слово най-сетне възкръсва, възвърнало древната си сила, способно да върне името на митическата си земя и да създава в новородения космос.
Моноспектакълът на Малко театро откликва на това писане, в което тук и отвъд се доближават, преливат и взаимно се преобразяват, взаимно и най-дълбоко се пораждат и живеят. Режисурата не търси декориращата ефектност, открива своята “неподвижна точка” и най-близките й театрални езици, оставя древните им енергии да се родят отново чрез човешкия глас и музиката. Мултимедия и осветление в експресивно–символична функция ненатрапчиво акцентуват слънчево-лунното преживяване, сегашното и митологичните му изблици. Спектакълът търси другия в мен, намира пластични акценти да намекне прииждането му от отвъд, но преди всичко се стреми да го изтръгне от всечовешката и индивидуална вечност.
За срещата си с романа Габриела Хаджикостова твърди, че е подарък от съдбата. Фанатично влюбена в този текст, актрисата живее на сцената като душата на Елада Пиньо, в която се бях превърнала. Словото изважда наяве многобройни регистри на гласа - и интонацията на литературата, и пристъпа му в гърленото, наричано в Странджа “заманско” пеене, и екстатичния вик на нестинарката, и лирическия ритъм на фолклора, и другостта на провлачващия вечността митически персонаж. Актрисата постига забележителна пластична екстатика на гласа, изключителна динамика на словото. Тя ярко контрастира на телесната статичност, натоварва с особена значеща сила вътрешното като всепораждащо, заявява избора - да бъде оставено то да се прояви.
Забележително е присъствието и на Николай Иванов ОМ, който свири, рисува и говори на сцената. Габриела нарича музиката на Николай моето второ аз. Музиката му с характерната си източно-западна древност-съвременност не просто допълва, а владее сетивата в същата посока. Гласовете на двамата срещат усещането за източната мистика и езическата пристъпност на ритуала и осигуряват на словото най-близки до първичните пътища към дълбините на същността.
Спектакълът следва Елада Пиньо, която непрестанно търси Майката – от люлката-утроба и майка-кошута - през утробата-хралупа на пантеизма и каракачанския матриархат - до модерния град и родина – за да изговори своето слово. Но кое слово, от коя майка? Как да се изговорим ние, деца-слово на вселената и деца-слово на културата, с чий майчин език, през кои пластове на културата ставаме непосилно природни за световете й. Словото, музиката – театърът търсят да изразят постигнатата реч на една повярвана и преживяна необятност на човешкото, предизвикано да се самосъздаде отново и - предизвикващо.

Добрина Топалова


 

Габриела ще играе Елада Пиньо и времето и на 24 ноември в София, в Хамбара, от 19 часа. Заповядайте!



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *