Есеизмът на Йован Христич

|
Поет и драматург, литературен и театрален критик, историк и теоретик, преводач, есеист, Йован Христич (1933–2002) е една от най-значимите фигури в сръбската литература през втората половина на XX век.
Когато един писател твори в така различни области, критикът, който трябва да го представи, е затруднен как да съсредоточи образа на неговата творческа личност, без да го разпилее, откривайки съкровеното є ядро. Има поети, които пишат и проза, и драми, но те са като че ли разпростиране на лирическата им същност. Има и прозаици, които пишат поезия, но не тя дава представителния им писателски образ. Има художествени творци, които пишат критика, но тя като че само допълва творческата им личност. Както има и критици, чието художествено творчество се смята за ексцентрична добавка към критическото им дело.
Случаят Йован Христич е по-труден, защото във всички жанрове и изкуства, в които работи, създава впечатляващо дело. Най-представителната му стихосбирка – „Александрийската школа“ – изкушава да изтъкнем средиземноморския дух и верността към класическата традиция като негова същност (ненапразно творчеството му е определяно и като „умерен класицизъм“), но това не изчерпва творческия му лик. „Александрийското“ начало в творчеството му би наклонило везните към представата за книжен ерудит, но не само иронията на Христич към „библиотеките“ го разкрива като творец с удивително свежи, отворени към първичната материалност на живота, сетива. И макар че тук ще проследя творческия път на Христич, следвайки донейде хронологията на изявите му, етапно-историческата подредба на делото му е също доста условна за изграждане на творческия му портрет, но тя може да помогне да проследим как се е развивала представата за него в развоя на родната му словесност.
Йован Христич дебютира в литературата с книгата „Дневник за Улис“ през 1954 година, когато е двадесет и една годишен студент по философия. Изминала е само една (съответно две) година от излизането на книгите на Васко Попа и Миодраг Павлович. Но техните стихосбирки до такава степен скандално са фокусирали вниманието на критиката и публиката със своите модерно-предизвикателни поетики сред затъналата в блатото на соцреализма литература, че книгите на Христич и връстниците му Иван В. Лалич, Борислав Радович, Бранко Милькович и още неколцина им отреждат място във втората вълна на модерната поезия, която вече е приета с по-малко полемичен патос – Попа и Павлович са поели върху себе си първата гневна атака от страна на традиционалистите.
След петнайсетина години Йован Христич ще пише с известна ирония за лютата битка, която се води през 50-те години между „модернизма“ и „реализма“:
„Обичайно считаме тази полемика за начало на освобождението на нашата литература от ждановизма, което – поне според мен – е напълно погрешно. Напротив, тя беше последният рецидив на ждановизма у нас: тя се водеше от позициите и с предпоставки, които бяха повече от ждановистки, и онова, което днес я обезврежда, не е, че изрази като „модернизъм“ и „реализъм“ с времето са изгубили всякакво значение, но и че нейният дух беше в основата си сталинистки; това беше литературно-политическа борба до пълно изтребление; и едната, и другата страна биха били вероятно най-щастливи да видят своите противници на подсъдимата скамейка като предатели.“
Бихме могли да сметнем тази зряла оценка за произтичаща от дистанцията на времето. Но тази „дистанция“, за която мнозинството наистина узрява „с времето“, е като че присъща на самия дух на Йован Христич като творец: на него не му е нужна времева „дистанция“, той гледа всяко „сега“ като че от позициите на едно далечно „утре“. Онова, което в поезията му изглежда „историческо“ и „митологично“, не е толкова погледът от „днес“ към някакво далечно „минало“ и „някога“, колкото погледът от някакво далечно „бъдеще“ към нашето „днес“. Христичевият „Улис“ не е съвременник на Омир, а наш съвременник и още по-точно казано – съвременник на „вечното настояще“ време на битието.
Несъмнено за младия в началото на 50-те години поет импулси за неговата поетика са били Кавафис с неговата „историческа“ поезия и Т. С. Елиът с неговото „историческо чувство“ или „усет за история“ (historical sense).
А цитираното по-горе дисквалифициране на полемиката „модерно“–„реализъм“, отбелязала модерния обрат в сръбската литература през 50-те години, съвсем не отменя мястото на младия Христич сред „модернистите, където го е ситуирала и тогавашната критика (без значение на оценъчния є знак) и където се ситуира сам той. То само отмества разбирането на тази полемика от едно към друго равнище. И не толкова равнището на „умерения класицизъм“, към което отнасят Христич критиците, за да обозначат неговата модерна поетика като чужда на авангардистките бунтове срещу традицията. А равнището на литературата, изведена от злободневния є политически контекст.
Сам Христич обяснява „модерността“ от 50-те години в чисто естетическия є аспект не като бунт срещу традицията, а като „търсене на своя традиция“, при което „всяко отрицание на традицията или представя обновяването на една вече съществуваща традиция, или е просто съвсем утъпканата традиция на отрицание на традицията“.
Каква традиция и как я търси сам младият Христич личи още в заглавието на първата му книга „Дневник за Одисей“ (самото име „Улис“ в оригиналното заглавие отпраща колкото към Омир, толкова и към Джойс), но още повече се откроява в следващата му стихосбирка „Стихотворения“ и най-вече в третата – „Александрийската школа“ (1963), бих казал – класическата книга на „умерения класицист“ Йован Христич.
Всеки от „модерните“ в сръбската поезия от 50-те години създава такава своя „традиция“. За Иван Лалич такава традиция става „Византия“, за Бранко Милькович – Орфей. За пионера на модерното Васко Попа такава традиция е фолклорът, но не оня на романтиците от XIX век, отдавна изтърканата фолклорна традиция на Бранко Радичевич, тривиализирана още у Йован Йованович Змай и Йован Илич, а „фолклорът “, видян с очите на сюрреализма. А за другия пионер на модерната поезия – Миодраг Павлович, такава традиция става Перун, славянският митологичен бог на мълнията. Нито един от тези поети не може, разбира се, да бъде изчерпан само с посочената тук „традиция“, която е по-скоро едно основно смислово ядро – поетиките им са далеч по-богати на „традиции“.
„Александрийското“ заглавие на класическата стихосбирка на Йован Христич може да подведе, защото именно „филологическият“, „библиотечният“, „ерудитският“ поглед е чужд на поетиката на Христич, която е приела визията на любимия му поет Душан Матич за поезията като „непрекъсната свежест на света“. Не толкова Александрия, а по-скоро Елада е истинската родина на Йован Христич. Не ерудитската умора и библиотечният филологизъм са атмосферата на Христичевата поезия, а отворените към материалната конкретност на света сетива – в това отношение есето му за досократиците има манифестен смисъл за собствената му поезия, ако може да се каже това за един поет, чужд на „манифестността“ на авангардизма, поет на изтънчените дискретни внушения, а не на директните, а още по-малко – на предизвикателни, дръзки, бунтовни жестове.
В „Александрийската школа“ Христич довършва създаването на своя лирически свят – света на едно прозрачно, ясно и чисто медитеранско поднебие, чиято мъдрост е докосването до самите неща в тяхната сетивна конкретност и материална предметност, свят, в който само една тънка, лека и светла меланхолия подсказва, че това е по-скоро тъга по изворите, отколкото самите „извори“. Защото при цялата яснота и чистота на визията и на изказа, поезията на Христич не е „непосредствена“, „стихийна“, „органична“, а е плод на една перфектна интелектуална дисциплина – не само на изказа, а и на „чувствата“. Макар че – и като изобразителна пластика, и като емотивно облъхване – поезията на Христич изглежда докосване до самите неща, до техните първични материални „елементи“, „погледът“ му е натежал от мъдрост, на човек, пребродил знанието от Хераклит до Хайдегер (и то съвсем не защото е философ по образование).
Четвърт век след „Александрийската школа“ Йован Христич не публикува нова поезия. И макар че като поет заема солидно почетно място в антологиите и в литературната история, споменът за поета Йован Христич като че задълго избледнява за съвременниците му.
Защото е заслонен от едно съвсем ново амплоа на Христич в сръбския литературен живот. В едно свое есе Христич споделя, че младежката му мечта е била да стане режисьор. Режисьор Христич не става, но се свързва за цели десетилетия трайно с театъра – като театрален критик, като драматург, като професор по драматургия в белградската театрална академия, като историк и теоретик на драмата. Христич пише няколко драми, поставени с успех в родината му и в чужбина, една от тях („Савонарола и неговите приятели“) е поставена от критиката сред десетте най-добри сръбски драми след Втората световна война. Но въпреки драматургичните му успехи Христич се свързва далеч по-трайно и дълбоко с театъра като негов познавач и коментатор. В началото на 70-те години започва да води месечните театрални хроники на списание „Книжевност“ и в течение на три десетилетия тези хроники го превръщат в най-авторитетния сръбски театрален критик и познавач на световния театър. Тези хроники, събрани в три солидни тома, представляват своеобразна история на съвременния сръбски театър в контекста на търсенията на модерния световен театър. Не само поради преподавателските си задължения Христич се насочва и към историята на световната драма. „Проблемът за трагедията“ (1983), както се нарича една от блестящите му студии върху драматургията, го занимава не само като сценичен и литературен жанр, а и като философия за живота. Не защото „трагедията“ изразява някаква „философия“, а защото е място, където се откриват основните истини за човека и света. Плод на тези му десетилетни интереси е книгата „Студии за драмата“ (1986), която събира проницателните му интерпретации върху най-значимите, етапни имена на световната драматургия – античните трагици, Шекспир, Корней, Расин, Ибсен, Пирандело, Брехт, Сартр, Бекет. Авторитетът на познавача на театъра Христич го прави желан гост в ред американски университети, където чете лекции по драматургия. Поканен е да изнесе курсове върху драматургията на Чехов и върху трагедията в университета Париж–III, плод на което е книгата му „Драматургът Чехов“, излязла на френски в Швейцария и в две издания в родината му. Това е може би най-добрата критическа интерпретация на Чеховата драматургия, като се има предвид, че Чехов е един от най-популярните в света драматурзи през XX век и прочитите му са многобройни. Венец на заниманията на Христич с театъра е книгата му „Проблемът за трагедията“ (1999), която дава новаторска теоретическа визия за трагедията като жанр и за нейното място и специфика като театър и като литература, но най-вече – като визия за човека и битието.
Четвърт век след „Александрийската школа“, подтикнат от критика Джорджие Вукович, който иска да издаде том с избрана негова поезия, Христич започва да публикува нови стихотворения, но трябва да измине още десетилетие, докато чрез присъждането на Змаева награда за поезията му (1997) сръбската литературна общественост се освободи от фасцинацията от неговата театрална дейност, за да го оцени по достойнство и като един от най-големите свои поети.
Но има още една област – освен поезията и театъра, – в която Йован Христич постига единството на своята творческа личност – критиката. От самото начало на своята литературна дейност Христич публикува критически текстове, посветени на автори и творби от световната и от сръбската литература, както и по различни проблеми на литературата, културата и изкуството. И още първите му критически книги – „Поезия и критика на поезията“ (1957) и „Поезия и философия“ (1964) – го открояват като едно от най-значимите имена на критик в родната му литература. А излязлата през 1968 година книга „Формите на модерната литература“ представя една от най-проницателните поетики на модерната литература в световен мащаб. Към тази литературна критика се вписва и театралната му критика. В този смисъл критическите текстове представят най-обемния дял на неговото творчество.
По какъвто и повод да са писани критическите текстове на Христич – като рецензии за книги на сръбски или чуждестранни автори (преведени или в оригинал), като предговори, отзиви за театрални спектакли или портретни студии за поети, драматурзи, писатели и мислители, като статии по проблеми на изкуството, философията или естетиката, – те представляват блестящи есета. Есеизмът е стилът на изразяване на Йован Христич, сам той признава: „Есето е формата, която ми подхожда най-много.“
В книгата си за модерната литература Христич има есе за есето като жанр на модерната литература и за есеизма като стил на модерността, в който художествена изобразителност и интелектуален дискурс, поезия и философия се преплитат и сливат. Колкото и чисти да са като образни визии стихотворенията му, в тях също се чувства интелектуално-ерудитската същност на техния автор, с други думи – оставайки си „чиста“ лирика, те имат и някаква есеистична наситеност, която личи не само в „незабележимата им сентенционалност“, ако употребя израза на Лилиев за Йовков. Същото може да се каже и за драмите на Христич, интелектуално ерудитски не само защото са обработка на познати исторически и митологични сюжети (Савонарола, „Седмината против Тива“ и пр.), без с нищо да нарушават същността и границите на драматургичния жанр. Изключителна е способността на Христич едно-временно да спазва класическата същност и граници на жанровете и в същото време да ги изпълва с нов смисъл и същност, чужди на традиционната „жанровост“.
В един свой автобиографичен текст Йован Христич не без ирония и самоирония си спомня казаното от най-известния сръбски критик Борислав Михайлович–Михиз по повод на първата му стихосбирка: че поетът е очевидно човек, който много чете, но „няма Бог знай какво пламенно вдъхновение“. „Но аз мисля – завършва отзива си Михиз, – че той скоро ще стане отличен есеист.“ Йован Христич се извиси като голям поет и без „пламенно вдъхновение“ (каквото под влияние на доминиращата романтична традиция изисква от него критикът), но в останалото Михиз се оказва пророк – Христич е един от най-забележителните есеисти на нашето време. Едва ли ще сгреша, ако кажа, че голям дял за зрелостта на неговото есеистично мислене и изразяване има философската му подготовка, ако мога да нарека така не просто огромната му ерудиция в класическата и модерната философска и хуманитарна мисъл, а дарбата му да мисли философски. А тази дарба е култивирана от постоянното му общуване със световната философска мисъл, с естетиката, културологията, изкуствознанието. Христич е пребродил световната мисъл от предсократиците, от Платон и Аристотел, през средновековните философи, през Декарт, Лайбниц, Спиноза, Кант и Хегел, през Киркегор, Маркс и Ницше, до Хаидегер, Жан Грение и Мерло Понти, Ръсел и Витгенщайн, Сартр, Камю и Дерида, той познава блестящо големите моралисти Епиктет и Марк Аврелий, Сенека и Монтен, Ларошфуко и Риварол и колко още... По-лесно е да се изброят големите писатели и мислители, които са вън от интересите на Христич, отколкото онези, които „познава“, като „познание“ не значи „влияние“, още повече че и „влиянието“ може да бъде не само следване на един образец, а и спор с него. Христич например не само познава и е писал за Хайдегер и споделя ред негови основни концепти (за разбирането на „истината“ като „нескритост“ поне съм сигурен), но това не пречи да се отнася с ирония към „тъмния“ му език. „Винаги съм обичал англосаксонската философия и критика, защото те пишат ясно. И не мътят водата, за да изглежда по-дълбока“ – споделя на едно място Христич. Като редактор е инициатор на няколко твърде важни библиотечни поредици, които пред-ставиха на читателя в родината му класически и модерни мислители, естетици, литературоведи. Не познавам по-добър познавач на модерната философия, критика и литература от него.
За мнозина от тези мислители и писатели Христич е писал, а присъствието на тяхната мисъл се чувства и там, където Христич не ги назовава. Защото той не е от онези, които обичат да кокетират с ерудицията си. Трудно е да го причислим към някаква философска школа или литературно направление, макар да не е трудно да видим, че и в есеистиката, и в художественото си творчество е получил някои уроци от творци като Шарл Бодлер и Пол Валери, Чехов, Пирандело и Бекет, Константинос Кавафис и Томас Стърнз Елиът, Албер Камю, Рьоне Шар и Анри Мишо, от лингвистичната философия и френския екзистенциализъм, при постоянната му обзетост от гръцката античност и „средиземноморския дух“. Но в делото му няма нито робуване на догмите на която и да било философия или поетика, нито модни увлечения. Удивително е елегантното изящество, с което понякога иронизира дори значими философи и писатели и по-точно – епигонската заслепеност от тяхната „модност“. Цялата огромна ерудиция на Христич е претопена от силната му творческа индивидуалност в една лична художествена визия за света и неповторим стил на мислене и изразяване.
Но най-забележителното – и в художественото, и в критико-есеистичното му творчество, ако въобще можем да направим това разграничение – са удивителните простота и яснота на неговия изказ, която се постига много трудно, макар че изглежда вродена лекота на изразяване.
Идеалът на Йован Христич е „яснота, прозрачност, дълбочина, пространственост, мяра“, които Пол Валери открива у античните философи, изказът „ясно и отчетливо“, за който говори Лайбниц, един прозрачен език, който не скрива от нас света, а ни води към „мълчанието на нещата“. Малцина са в съвременната философия и литература, които са постигнали този ясен, „прозрачен“ език. Йован Христич е сред тях.
Есеистиката на Христич може да бъде поделена в два основни дяла – критическа и – поради трудността да назова втората, ще я нарека – „чиста“. Критически наричам есетата на Йован Христич посветени на конкретни литературни и театрални творби, автори и проблеми. „Чисти“ наричам есетата, събрани в книгата „Учителят по математика“ и разширените є издания, където Христич е събрал есета, които не са посветени на художествени творби и са импулсирани от житейски преживявания, наблюдения, спомени, опит. Тези есета биха могли да бъдат смятани и за мемоарна проза, макар че възкресеното „преживявяне“ (спомен) е само отправна точка на размисъл по различни житейски, естетически и философски проблеми. Критическите есета от своя страна могат да бъдат поделени на литературни и театрални. А „театралната“ критика на Христич също се разгръща в две основни линии. Първата пред-ставя текуща театрална хроника – отзиви за спектакли. Втората представя студиите и портретите за драматурзи (класически и съвременни) и драматични творби.
Текущата театрална критика на Христич е типична „оперативна критика“, при която липсва авторова селекция, критикът интерпретира и оценява не подбраното от него, а предложеното от театралния репертоар. Критическият избор тук се осъществява не като избор на предмета на интерпретация, а в оценката, обоснована чрез интерпретацията. И тук виждаме блестящия театрален критик, способен да се вживее в иманентната мяра на своя предмет (драмата и постановката във всичките є компоненти – режисура, актьорска игра, сцено-графия и пр., но в ансамбловия синтез на спектакъла), но и да се дистанцира в оценката си от този предмет, демонстрирайки – чрез солидни оценъчни критерии – висок художествен вкус – често безпощаден, ироничен, язвителен към провала и посредствеността, но и способен на възхита от успеха. И „язвителен“, и „възхита“ са не много точни думи, защото Христич е сдържан не само в оценките си, които разкрива опосредствано чрез интерпретацията, но и в лирическите си изповеди, които само привидно са „непосредствени“, смекчени не само от „спомена“, но и от оня „здрач“, за който говори в есето си за модерната критика, в който възприемането на нещата винаги е през един воал (дори когато е невидим) на една дистанцирана рефлексивност и интер-претираща оценъчност. „Прозрачността“ на Христичевия език пречи да забележим този „воал“ (Христич дори пряко го свързва с „есеистичното“, говорейки за Пруст) и тази „невидимост“ е чарът и тайната на неговото изкуство.
Другият тип театрална критика у Христич са неговите портрети и студии за драматурзи и драми, класически и съвременни. Тук вече виждаме селективната способност на критика, най-ярко проявена в книгата му „Студии за драмата“, където са събрани работи за авторите, които са „върхове“ (в ценностен аспект) и „етапи“ (в исторически аспект) на световната драматургия. И тъй като в своя избор Христич се е осланял не само на личния си вкус, но и на „съда на времето“, в тези му работи е важен не толкова оценъчният избор, колкото интерпретаторската инвенция. Можем да наречем тези Христичеви критически портрети и „исторически“, защото интерпретаторът се е опирал на една богата критическа традиция, също внимателно подбрана – ако искаме да знаем кои са най-значимите критически интер-претации за Ибсен или Пирандело например, за Сартр или Бекет, спокойно можем да се доверим на избора на Христич, той е избрал най-значимото. Но Христич никога не спира до създадените преди него критически интерпретации на едно творчество или една творба, той само тръгва от тях, за да ни предложи своята критиче-ска визия – най-често изненадващо инвентивна. Интерпретаторските инвенции на Христич обаче колкото и да са нови и неочаквани, не изглеждат предизвикателни и странни, защото авторът ги е обосновал с така солидна интерпретаторска „аргументация“, че ни се иска да кажем: „та то е толкова очевидно, как не сме го забелязали“.
Образец на критико-портретното майсторство на Христич са всичките му портрети от книгата „Студии за драмата“, но най-разгърнато е представено то в излязлата в отделна книга (с три издания, последното от 1994) монография за драматургията на Чехов. Писах своевременно рецензия за тази книга (в сп. „Сравнително литературознание“, 1983, кн. 4), затова тук ще изложа само основните положения в интерпретаторския принос на Христич за Чехов като един от родоначалниците на модерната драма. Основният принос на Чехов в преобразяването на поетиката на драмата е промяната на съотношението между „значимото“ и „незначителното“. Традиционната драматургия извежда на сцената и се фокусира само върху „значимите“ (върхови) епизоди от една житейска история, считайки само тях изразители и изразителни за „драматичното“.
Чехов, напротив, не откроява „значимото“, показвайки, че в реалния житейски поток „значимото“ е потопено в „незначителното“. „Значимото“ не губи своята „значимост“, но го виждаме в реалния му житейски контекст, където и „възвишеното“ живее в „ниското“, и „злото“ е станало баналност. Друг важен момент в трансформацията на драматургичната поетика у Чехов е внимателното вместване на драматургичния сюжет и персонаж между два свята, между две зони – сакрална и профанна; отвореността (макар и понякога доста дискретна) на драматургичния сюжет и към „високия“ и към „ниския“ свят; и към безкрайното космическо и световно пространство, и към „затворените“ малки пространства.
Както и другите автори, които разглежда, и Чехов е видян като драматург през призмата на проблема за трагедията. Защо класическата (ако въобще има един „класически“ образец) трагедия изчезва, но ние не преставаме да виждаме и оценяваме драмата в контекста на една трагедийна традиция, чрез „отсъстващата трагедия“ и „защо би трябвало да я има“. (Във връзка с това е разгледан въпросът за разминаването между интенционалния (авторски) и рецептивния (режисьорски) смисъл в Чеховата драматургия: Чехов настоява, че драмите му са „комедии“, а Станиславски ги чете като „трагедии“.)
Своеобразен завършек-синтез на театралната критика на Христич е книгата му „Проблемът за трагедията“ (1999), където с голямо майсторство е резюмирана огромната теоретическа и интерпретаторска литература върху трагедията и е предложена нова теория за трагедията, извлечена от нейната история.
Другият голям дял от критическата есеистика на Христич може да бъде наречен „литературен“ – това са неговите отзиви, статии, предговори, портрети, студии за литературни творби и творци – сръбски (от Йован Стерия Попович до Душан Матич и Иван В. Лалич) и световни (от Бодлер до Маргьорит Юрсенар). Тук отново виждаме селективния принцип на интерпретатора – избора не само на „значими“ творци, но и избора по „родство“. Не би могло да се каже, че „избраните“ са само автори, от които е изпитал някакво „влияние“ (казах вече колко преработени са „влиянията“ у Христич). Но всички са сред респектиращите имена на световната литература и критика. За които Христич изгражда впечатляващи интерпретаторски визии. Забележително е умението на Христич да извлича от и превръща „малкия“ конкретен повод в значим интерпретаторски проблем.
Прекрасното есе „Непреходният чар на предсократиците“ (1983) например е писано като рецензия за сръбското издание на прочутата книга на Дилс, но може да се чете и като вдъхновен ескиз върху първите гръцки философи, и като програмна статия за медитеранските извори на европейската мисъл, и като лично верую на твореца – поета, есеиста и театрала – Йован Христич. А есето „Четирдесет и седем години по-късно“ (1969) е писано като рецензия за преизданието на „Магнетични полета“ на Брьотон и Супо и за специалния брой на „Ла нувел ревю франсез“, посветен на Брьотон и сюрреализма. През 1969 година прочетох тази рецензия при журналната є публикация като един увод към сюрреализма с мъдро историческо разбиране за това как авангардистката амбиция да се разруши „литературата“ се превръща в пореден отминал етап от историята на тази отречена „литература“. През 90-те години в контекста на вече настъпилите „промени“ в Източна Европа и в България – за мен се открои друг смисъл на есето – как обществото, срещу което въстават сюрреалистите, превръща бунта им в спектакъл. И обратното – сам виждах в света около мен как се разиграват спектакли, представящи се за бунт. Затова и побързах да публикувам превода на есето в едно „бунтовно“ издание.
Като рецензия за новоизлезли във Франция книги на Пиер Машрей (почти забравен днес автор) и Жак Дерида (в неудържим възход след това) пише Христич през 1968 година есето „Проблемът за творчеството“. Но тази скромна „рецензия“ е една от най-значимите работи, които са писани по проблема за творчеството като „вдъхновение“ и като „производство“, като „отражение“ и като „израз“, даваща и фундаментална философско-теоретическа рамка за мисленето по най-важните проблеми на всяка „теория на литературата“, каквито впрочем вече все по-рядко се пишат.
Забележителен е и начинът, по който Христич пише за автори от сръбската и от световната култура. Давайки си прекрасно сметка за различията в историческото и културното развитие, за различните „ситуации“ в различни световни културни и цивилизационни региони, Христич е дълбоко чужд както на провинциални комплекси за малоценност, с които пишат почти всички автори от „перифериите“ и които понякога избиват в провинциална мегаломания, така и на супериорните комплекси на автори от културните метрополии. И това се отнася не само до корелацията „родно“ (национално или балканско-регионално) и „чуждо“ (световно), но и до корелацията „традиция“ (старо) – „модерно“ (ново). Христич пише за малко известните извън родния си език Душан Матич и Исидора Секулич и за световно популярни творци като Т. С. Елиът и Маргьорит Юрсенар по един и същи начин. Не в смисъл, че подхожда към едни и същи творци с една и съща интерпретаторска апаратура (напротив, Христич изгражда към всеки творец съответен нему интерпретаторски „метод“), а в смисъл, че има към всички една и съща интерпретаторска мяра. За Христич и Матич, и Секулич са – макар и да не са „световно“ популярни – творци от най-висок ранг. Не защото за Христич „популярността“ сама по себе си е в конфликт с художественото „величие“, а защото – било пазарното робуване на лошия масов вкус, било диктатурата на „големите езици“, било други фактори – са по-честите причини на „популярността“ от художествената значимост. „Успехът“ е следствие на „режисура“ или на „пазара“, а не на „творчеството“. Абсолютно чужд на всякакви „моди“ (независимо дали това са модите на езотерични елити или на масова популярност, моди на възхита или моди на отричане), Христич имаше някакъв поглед sub specie аеternitatis, беше от все по-рядката порода на истинските духовни аристократи, „благородството на душата“ се нарича един от многобройните критически портрети за творчеството му. Беше убил у себе си марионетката, ако си послужа с израза на Пол Валери за господин Тест.
Също както в неговите текстове, така и в общуването с него никога не забелязвах в думите или в поведението му отсянка на недоволство и обида или на превъзходство и високомерие – било към балканската среда, в чиито бит и духовен климат живееше, било към културните центрове на световните метрополиси, където го запращаха професионалните му занимания.
Беше човек и творец, който знае своята цена, но не я излага на показ, защото знаеше цената и границите на човека и човешкото в неминуемата преходност и смъртност на човека. Нарекох някога творческата му и човешка позиция модерен трагичен стоицизъм, не „каквото и да значи това“, а значейки точно: съзнание за границите и мярата на човека, за ситуираността му между два свята – единият сътворен от човека, другият – несътворен от него. Стихотворението му „Към Федър“, отдавна помествано във всички антологии на сръбската поезия, е може би най-добрата му духовна изповед.
Майстор на есето, на есеистичния стил на изразяване, Йован Христич не само е дал образци на този жанр и стил, но и на няколко пъти е писал за есето. В книгата му „Формите на модерната литература“ има един текст, който – редом с писаното от Дьорд Лукач и Валтер Бенямин – е сред най-добрите поетики на есето, но и разкрива „есеизма“ като определяща черта на „модерното“ – разбиран като дифузия между „художествено“ и „дискурсивно“, между „образно-изобразително“ и рационално-рефлексивно или, казано по-опростено – между „поезия“ и „философия“. Своята „поетика на есето“ Христич експлицира и в други свои работи, от които в настоящия том е включено есето за Исидора Секулич – а казаното за нейния „есеизъм“ в пълна степен може да бъде характеристика и на есеизма на самия Христич, колкото и да са различни те като писатели. Това есе впрочем е единственият Христичев текст за сръбски автор, поместен в настоящия том, където по разбираеми причини са подбрани есета за творци от световната култура, по-добре познати на българския читател.
В първия раздел на това българско представяне на есеистиката на Йован Христич са включени работи от неговата критическа есеистика – литературна и театрална, а във втория – „чисти“ есета от книгата „Учителят по математика“.
През 1994 година Йован Христич издаде книга с избрани свои есета, в чийто послеслов пише, че е подбрал онези от тях, които би искал „да спаси от гниенето по прашните полици на библиотеките“ и които сам би могъл да прочете още веднъж, без да почервенее от срам, че ги е написал.
Макар и не от фалшива скромност, но Христич греши – той не е писал неща, от които би могъл да се черви. Затова и на мен ми беше трудно да направя избора на есета за настоящето издание – Йован Христич, също като нашия Далчев – е писал – и като поет, и като есеист – само добрите си творби. В този смисъл единственият ми съставителски критерий бе предполагаемата значимост на избраните есета за българската публика.
През лятото на 1996 година позвъних на Христич в Белград, за да го поканя на българската премиера на книгата му „Александрийската школа“, която излезе в поредица „Ars poetica“ на издателство „Христо Ботев“. А той ми съобщи печалната вест, че предишния ден е починал общият ни приятел Иван В. Лалич. В началото на октомври Христич със съпругата си пристигна в София, където при голям интерес бе представена книгата му и се проведе разговор с млади писатели. Книгата бе представена и в Балабановата къща в Пловдив, а в Пловдивския университет Христич изнесе пред студенти и преподаватели лекцията „Хамлет и неговите съвременници“.
Не изглеждаше добре, беше прекарал тежки операции и престоял дълго в болница. Движеше се с голяма трудност. А съпругата му дискретно ми довери, че е по-зле, отколкото изглежда.
Поканих го да остане поне няколко дни в България, да попътува малко из страната или да остане на почивка в Хисаря. Обеща това да стане, когато се възстанови повече. Надявах се да се видим отново, когато излезе книгата му с есета, която подготвях.
През 1997 година Христич ми изпрати ръкописа на есето си „Стенанието на Бодлер“, което за първи път излезе на български език.
Последното нещо, което получих, бе книгата му „Проблемът за трагедията“, а в писмото, което я придружаваше, обясняваше защо я е пратил през Будапеща. Самият аз по подобен начин му бях изпращал писмата си повече от двадесет години. През лятото на 2002 година, когато правех последна редакция на есетата му, които издателство „Балкани“ бе приело за печат, долетя вестта, че е починал.
И си припомних края на словото „Между боговете и варварите“, произнесено от поета Любомир Симович при връчването на наградата Змай на Йован Христич:
„Когато мине време, няма да е толкова важно в каква поетическа формация и в какви констелации вижда Христич историята на литературата. Ще бъде много по-важно къде и как го вижда читателят на поезията като такава, като „непрекъсната свежест на света “. А ние, които се броим сред тези читатели, виждаме Йован Христич там, където ни го открива стихотворението му „Дойде лято“:
Дойде лято, край на всичко, отивам на пустия остров
Със своя Омир в ръце, да другарувам с боговете и героите...
С какво само богатство: „със Омир в ръце“ и в каква компания: „с боговете и героите“ виждаме нашия поет. Тук, на този слънчев гръцки остров, ние го и оставяме, с богатството, което сам е избрал, и в обществото на онези които е заслужил.“
Прекарал живота си „между боговете и варварите“, Христич е вече само там, сред боговете, сред блажените души.
За нас, тук, остават книгите му.
 

Автор: Светлозар Игов


 

Текстът е предговор на Йован Христич, Есета. Пътувания из средиземноморието, Издателство "Балкани", "Балканска библиотека", С. 2005. ISBN 954-8353-99-7


Книгата може да закупите от Издателство "Балкани" и Книжарница "Български книжици"




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *