“Жената от миналото” – амбициозен режисьорски дебют

|
Един мъж и една жена, женени почти двадесет години, се приготвят да заминат на хиляди километри и да оставят зад гърба си целия досегашен живот. Новото работно място на Франк налага това драстично преместване, в което ще го последват Клаудия и синът им Анди.
Всички вещи са събрани в кашони, домът се е превърнал в безлично пространство, пълно с подредено, готово за пренасяне минало. Минало, понякога натъпкано толкова набързо и нехайно по кашоните, че дъната им не издържат, поддават и оттам рукват отдавна забравени предмети, изличени спомени, незапомнени думи и обещания. Такъв кашон се отваря съвсем буквално при сцената на рутинна съпружеска полу-караница (Тодор Кайков и Дияна Досева майсторски се вмъкват в образите на свикналите със себе си съпрузи). В по-символен смисъл се отваря не кашон, а врата и на прага й застава Роми Фогтлендер (Ива Огнянова), жената от миналото на Франк.
Пиесата на Роланд Шимелпфениг - име, след което често следва уточняващото "най-поставяният съвременен немски драматург" - не започва точно така. "Жената от миналото" започва със сцена 10 минути след появяването на Роми, а после се връща към предишния момент. Похватът се използва до края - непрекъснато поглеждане напред в бъдещето и назад в миналото, един танц около настоящето, изтъкаващ нишките на неговото съществуване. Настоящето, обвързано с корабните въжета на миналите постъпки, действия и думи; канава, която не може да се изтрие никога, дори да успее да потъне дълбоко в съзнанието, влюбено в способността си да забравя.
Малко над един час продължава спектакълът и е изумително колко може да събере в себе си това кратко време. В постановката режисьорът Петър Денчев е наслоил много от темите, които се открояват или само загатват в драматургичния текст, а колкото повече се връщам към представлението, толкова повече ми се струва, че там има още и още. Приятно е това усещане за потенциал - за изследване на текста, за изследване на представлението, за потъване и разпростиране. Представление, което можеш да гледаш повече от веднъж. Стегнато и динамично, то приковава вниманието от начало до край. Привидно подчинено на една тема - силата на обещанията, властта, която миналото има над нас - такива, каквито сме в настоящето - то всъщност дава богата възможност за избор на предпочитана храна за мисълта.
Сцена от постановката
Тук е темата за любовта - обсебващата любов на Роми, граничеща с лудост, която иска всичко и не се колебае целенасочено и методично да го постига; пламенната любов на тийнейджъра Анди, която се запечатва в клетви, готови да бъдат забравени още в момента на изричането им; съпружеската любов, която не е много сигурно има ли я или не, но идеята за нея събужда у Клаудия чувството за собственост, а у Франк - решението да скрие жената от своето минало. Да се опита да скрие появяването й, вместо да го представи пред жена си като маловажен факт, какъвто то престава да е в момента, в който се прави опит да бъде скрито. Още: верността и обещанията - преди 24 години Франк е казал, че вечно ще обича Роми, а сега дори не я помни. Сега синът му Анди казва същото на приятелката си Тина и явно ще тръгне по стъпките на баща си. (Тук е мястото да отбележим играта на Иво Аръков, изградил много правдив и свеж образ на тийнейджъра Анди, който едновременно успява да вярва в думите си, че вечно ще обича Тина, и без противоречие да се остави да бъде съблазнен от друга. За партньорката му Савина Бързева обаче не можем да кажем нищо кой-знае колко хубаво.)
Да продължим с темите: бунтът на децата срещу родителите; следата, която оставяме след себе си в живота; тайните ни желания, скрити до толкова, че да забравим съществуването им, преди някое невероятно събитие да ги извади на показ. И още - две жени, които мислят, че познават мъжа до себе си (но Роми успява да отнеме и Франк, и Анди от Клаудия и Тина); мъже, които смятат, че знаят какво искат (при все че се надявам половете да са просто условност)...
Изберете си каквото ви хареса и го положете върху общата тъкан на пиесата - миналото, което като древногръцки бог ражда и изяжда настоящето, миналото в един миг седи кротко по кашоните, в другия чука на вратата и нахлува във владенията си.
Пиесата може да бъде комедия - началото идва с леката ритмична стъпка на добрата комедия, пулсира във фарс, изпълва се с абсурд и натежава от трагедия. И то не каква да е - Жената от миналото прилича ту на Пенелопа, ту харпия, ту на ериния, ту на сирена, ту на Медея, убила съперницата си със смъртоносен дар... Нелепа с появяването си, абсурдна, тайнствена, неотстъпна и целенасочена, все по-могъща и зловеща. Тъмни думи ли са миналото и любовта, ако може да ги насели толкова жестокост?
"Жената от миналото" завързва много възелчета и не разплита всички. Постановката на Пазарджишкия театър има своите недостатъци - като с нищо незапомняща се сценография например. Но наред с цялостното режисьорско виждане - от което лъха свежест на идеите и не се усеща никаква колебливост - можем да се насладим и на елегантни дребни детайли, като използваната в музикалното оформление песен на Бийтълс "Things We Said Today", в която се пее как след време ще си спомнят за нещата, които се казват днес. И ако това не е най-подходящата песен за подобно представление...


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *