Западна приказка от Изтока

|

 Гледайки „Цимбелин“ на японския режисьор Нинагауа, през цялото време имах чувството, че присъствам на снимачна площадка. Не само защото преди да започне спектакълът актьорите са в постоянно движение на сцената, с пъстроцветни и огромни костюми, шушукащи си в съблекалня – залог за пълна откровеност към публиката. Но и защото ни гледаха и сякаш казваха: „Вижте как изглеждаме и как се държим преди представление и след малко ще ни видите в коренно различна и неочаквана светлина.“ Дори и в тази „нетеатралност“ имаше нещо величествено, четеше се уважение към всичко в света.


 Изведнъж, отново неочаквано, актьорите се подреждат в права редица, захвърлят горните си дрехи и се покланят като за финал на малкото фиаско, което са ни устроили, за да спечелят първите ни усмивки и „ахвания“. Бездиханната тишина сред залата предвещава зрелището. Филмът навлиза в същината си – сюрреалистична приказка и епична историческа сага. Спускат се огромни стени с условни двери на приглушена лунна светлина. Мащабността на този декор сякаш поглъща сцената. Но актьорите я прекосяват от дъното с увереност и решителност, като че ли с божествена осанка, дори изглеждат огромни. А силата на гласовете им се извисява над всичко останало. Японският език вече не ми звучи странно и малко смешно, струва ми се като зловеща, но и лирична мелодия. След въведението от двамата придворни се запознаваме с главните герои – кралят на Британия Цимбелин, пионка на властната си съпруга, която се смее като вещица; Имогена – нейната жертва, дребничка и слаба, но нежна като фея и чиста като дете; прогонения й съпруг Постум – висок, снажен и благороден. Но най-удивителен е Клотен - синът на кралицата и претендент за Имогена  – нелепо високомерен, страхлив, но дързък. Той винаги предизвиква ироничен смях със своята непохватност в изваждането на меча, с шутовските си движения и преправения писклив глас. При раздялата си Постум и Имогена въплъщават точно онази любов, която си представяме от приказките.


Действието се пренася в Рим. Вдясно виждаме несъразмерно голямата статуя на вълчицата със сучещите Ромул и Рем, символ на Римската империя. Но тя сякаш не е част от залата, а само припомня митологичната страна на империята, кръвожадния дух, кръвопролитната братска война. Явно това е отправна точка за разбирането на Нинагауа на западната европейска култура. Защото той си признава, че винаги, когато режисира Шекспир, изпитва срам; дали наистина проумява свят, толкова различен от неговия. Може би тази статуя е неговият ключ всъщност.


 След известно време филмът поема в нова посока. Дотук, а в последствие и до края на спектакъла, всяка сцена е и самостойна, завършена, като късометражен филм. Авансцената е обградена от макет на пещера с малък вход. Най – накрая мечтания оазис за Имогена. С отчаяние и надежда тя вървеше сама с куфара си към неизвестното, с разбито сърце, което решава преобличането й като мъж, за да спаси живота й. Тя и Постум оправдават взаимното си доверие, доказват верността си, но са измамени от Якимо, алчен и арогантен интригант.


Обстановката, макар и с различни декори, продължава да навява същите емоции. Унася те в страховит свят на сенки, близък до подземния може би, но хладно красив. Осветлението създава жива картина на небето и планината, в които потръпва природната необятност. А в двореца се долавя суровостта, студенината и празнотата на големия лабиринт от помещения, който е само загатнат. Безцветен сюрреализъм. Интересно е, че пространството на сцената е едновременно запълнено, но и доста освободено, кънтящо и необятно. Липсва усещането за сгъстяващото се, смаляващо се пространство, характерно за друга  постановката на Нинагауа - „Хамлет“. В тази клаустрофобична Дания пренапрегнатата с герои и действия сцена – затвор и минимализмът в спектакъла помагат на трагедията да разкрие и изрази спотаеното в героите си отчаяние и безсилната им истерия, която сякаш извира от водите под затвора Тауър. В тези води е удавена не само Офелия, но и душата на Хамлет.


Визията на "Цимбелин" ни предлага поредната изненада: чрез издигнатата луна с всички нейни оттенъци и кратери  - бледожълти, сиви, ярко и наситено червени - се пренасяме в космическото безкрайно великолепие, отвъд земята, отвъд природата, отвъд човешките замъци - затвори . Тази гигантска и изключително близка до  нас луна излъчва спокойствие и вместо на безплътно видение, прилича на триизмерно божество. Това е в контраст с баталната сцена, която представлява хореография, извлечена от източните бойни изкуства и средновековната варварска настървеност за победа. Нито за миг не се прокрадва съмнението, че телата на актьорите стремително и умело се изправят пред храбростта и заслужават възхищение.


 Костюмите са особена комбинация от селски, просешки парцали и военни доспехи. Британците носят характерните наметки от животинска кожа - пухкави полукожуси. Римските облекла са по-изтънчени. Имогена и Постум са облечени в по-модерни дълги дрехи, като роби, съответно в бяло и черно. Костюмите са подбрани в строга стилизация, без да са достоверни или бедни. Освен това придават на актьорите мощ на митични герои с чест и достойнство. Но най-голямо е достойнството на Имогена и Постум, които със своята уравновесеност, невинност и доброта героически изтърпяват страданието от всички изпитания, увенчани накрая с мечтаната награда на щастието.


 Почти будистко съзерцание поражда сцената с полета на Юпитер, яхнал орел. В едната си ръка той държи копие, а маската му наподобява лицето на Исус, дори носи венец от листа. Обгърнат в синьо сияние, Юпитер дарява на Постум по молба на  близките му, отдавна призраци, кодирано послание, че мъките му скоро ще приключат и го очаква благоденствие.


 Финалната сцена вероятно малко натежава след тричасово гледане. Наредените пред самотното дърво, чиято корона сияе от блясък, са прекалено много и прекалено дълго статични. Но в романсите на Шекспир последните епизоди на разкрития и обещания за блогополучие са наистина протяжни, макар и справедливи и удовлетворителни, целящи настъпването на сладък празник.


 „Цимебелин“ получава нова окраска. Защото Нинагауа е успял да избегне капаните, които пиесата поставя поради странната бъркотия от образи на Холиншедовите хроники и приказките на Бокачо. Но Нинагауа превръща тези неясни и необясними неточности в смисъл на своя символичен поглед върху света.


 Вилия Моновска



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *