Заупокойна литургия за любовта

|
В премиерната вечер на „Казанова“ валеше дъжд.
Но не чак толкова силен, за да оправдае пълния салон в „Сълза и смях“. Вероятно името на младата режисьорка Диана Добрева е достатъчно силен афродизиак за всеки театрален маниак. Шумотевицата около „Медея“ и „Макбет“ и безспорния й актьорски талант, защитен великолепно в киното, са само част от екстрите в амбициозната й творческа биография. Казват, че красотата ще спаси света. В спектакъла на Диана Добрева имаше изящна красота, както впрочем и в самата нея. Но дали тази красота ще спаси ексцентричния й театрален проект, пръкнал се, както самата тя признава, от нищото? Това само времето, този безпристрастен и строг театровед, ще покаже...
И понеже първоначално нямала концептуална идея за спектакъла, седнала девойката, та изчела и шестте тома с мемоари на Джакомо Казанова, но това не й било достатъчно, та прочела и Киргегор, и Кант, и Хегел... И за малко да защити докторска дисертация по философия, но съмна вече. А аз твърдя, че ако някой от екипа внимателно бе чел автобиографичната изповед на Казанова, спектакълът би изглеждал не тъй фрагментарен и преднамерено еротичен, като в реклама на евтина водка. Този невероятен поет, философ, дипломат, благородник, шпионин и какво ли още не, превръща любовта в божествено изкуство, в което върховно удоволствие е... споделеното удоволствие.
В киното се случват истории. В театъра разказват приказки.
Когато тръгнеш да пишеш „сценарий“ за театрален спектакъл, без да искаш, късаш тънката паяжина на причудливостта. Ако нямаш конкретен драматургичен текст, губиш способността да омагьосваш. Тая работа само с визия не става. Трябва и жива реч. И диалози. Инак спектакълът би могъл да носи името „Монолози за фалоса“. Макар че и на вагини се нагледахме, с извинение...
От неопитните момичета може много да се научи, казва Казанова, но очевидно не е имал предвид младите режисьорки. Филмът „Казанова“ на Фелини е много повече театър, отколкото театралното шоу на Добрева. Твърде ефектен и зрелищен, нейният премиерен спектакъл остана някак кинематографисан. А зрителят - направо стъписан. Не толкова заради ексцентричната визия, великолепната музикална интонация на Петя Диманова и смелите сценографски решения като в роман на Стендал, а защото ярките живописни платна на Добрева не са от една и съща изложба. Първата картина с мастурбираща монахиня в червени кюлоти сякаш бе кадър от евтин медицински сериал на ХХL. Втората (с наргиле и кръшен кючек) бе извадена от чалгаджийницата на „Планета“, а картината с наедрялата Биляна Петринска се стовари с гръм и трясък от „Третяковка“, с кисел привкус на тежък махмурлук...
Хетеро и бисексуалните вакханалии, разляти на сцената с разточителен натурализъм, никак не спасяват крехката драматургия. Очевидно Диана Добрева копнее за ритуално жертвоприношение на беззащитния зрител и неговата конвенционална представа за любов. Амбициозната млада режисьорка впримчва бедра и мамили, задни прашки, скърцаща в задъхан оргазъм кухненска маса и, разбира се, неустоимият чар на Владко Карамазов. Неговото присъствие гарантира 85 на сто медиен успех. Точно толкова са младите репортерки, които пишат за театър. Но ето на, че се появи един заядливец, колегата Митко Стайков от „24 часа“ и рече: „Само кучето на Казанова остава без секс“. Откъде е толкова сигурен, за да го твърди? Знае ли какво става зад кулисите?
Всеки творец има свещеното право да провижда своята Дама с хермелина, своя Казанова, своите нибелунги и заратустри, своята тоалетна чиния. Провокацията оправдава средствата. Но театърът не е пийпшоу за симулиран оргазъм, а храм за душевен катарзис!
Джакомо Казанова е огледалният антипод на Дон Жуан, но е също тъй трудно да бъде демитологизиран, макар да е от кръв и плът. Твърде много напластявания от грунд и бои има върху бледия му аристократичен портрет. Историята все пак е съхранила култа му към съвършената любов, той е преследвал своята Хенриет до края на дните си, във всяка своя нова жертва е търсел и намирал частица от нея и в този смисъл е доказвал на себе си и на света мита за вечната и свята любов. Тогава защо реквием? Защо да погребваме и онова, в което е толкова трудно да повярваме днес? Непременно ли трябва да опошлим греховната страст на една монахиня, само и само да утолим своята еретична невяра в силата на любовта? Къде е всъщност тънката нишка между пошлото зрелище и стойностното изкуство? Та нали всяко изкуство е вид зрелище, но кой може да каже кога зрелището се превръща в позорище? Трябва ли да слагаме граница между естетическите си корективи и свободата на инакомислещия, инакозрящия, втренчения в незримото? Та нали ако истината бе идентична с мнението на мнозинството, то единствената истина на този свят би била онази на мравките, както казваше Ръсел. Диана Добрева е амбициозен млад творец със силно изразено художествено своенравие. Може би така и трябва. За да те забележат! Най-страшното за един талант е да остане незабелязан. И тук всеки сам решава с какво да го забележат и запомнят - с отегчения питбул, с феноменалното трето зърно или със сакралните слова на женогубеца: "Любовта е безсмъртна!".
Краят остава за вас.
 

Ивайло Диманов, Словото



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *