Захари Карабашлиев за живота, “18% сиво” и всичко останало

|
Разговаряме със Захари Карабашлиев по повод излизането на дебютната му книга - "18% сиво".
 
Просто няма как да пропусна този въпрос – останалите 82% какво са?
Останалите 82% са живот.
 
Има ли целева група за този роман, послание към читателите?
Целевата група за този роман беше една жена. Обикновено се случва така - ако пишеш за един човек и не се пренапрягаш да се харесаш на цялата планета, си честен и истински. И ако си вършиш работата добре, имаш талант и късмет - вселената помага. Ако обаче седнеш пред белия лист с надеждата да се понравиш на всички - най-много да те хареса майка ти.
 
“18% сиво” е първият ти роман, но си написал вече няколко пиеси, оказа ли драматургията въздействие върху написването на романа?
Да. Изключително силно въздействие. Драматургията е дисциплина. Структура. Действие. Минималистичен изказ. Говоря за драматургията, която съм учил, и която се поставя сега в Америка. Също така съм силно повлиян от киносценарийното писане. Там основното, което движи разказа, е „екшън“.
 
Книгата се чете на един дъх, на един дъх ли е написана?
Книгата е писана с много любов и труд от моя страна и с много внимание от страна на редактора ми, Пепа Георгиева. Писана е бавно, за да се чете бързо.
 
Обявена като “носталгичен екшън”, къде е мястото на “18% сиво” в съвременната литература, може ли изобщо да става дума за сравнения с жанрове и автори?
Това е един етикет, към който се отнасям спокойно - когато я пишех, не съм мислил за тези неща. Това е една съвременна любовна история, отишла по дяволите, по причини, заради които много любовни истории отиват по дяволите. Това е история, която започва в Калифорния с един мъж, загубил любовта си и себе си. Решен да скъса с американската мечта, той се забива за една нощ в Мексико, попада в погрешното време на погрешното място, едва се отърва жив с откраднатия от нападателите си автомобил и в багажника намира чувал марихуана. Зак (името на героя ми) предприема най-безумното пътуване към Източния бряг и ние като читатели сме с него по пътя, който ще му припомни кой е и ще го промени завинаги.
За сравнение с автори и жанрове не мисля, че можем да говорим. Влиянията ми са по- скоро от света на визуалното, отколкото литературни.
 
Дали ще се промени възприятието на читателя към книгата след години? Как ще погледне на романа дъщеря ти, когато го прочете?
Много хубав въпрос... Навярно ще се променя с годините. Но историята ми е вечна и времето няма да промени това. Като добре направена черно-бяла снимка, романът ми, дори поизбелял, ще остарява красиво.
Дъщеря ми - надявам се - ще чете тази история с любов. И навярно ще си спомня черния раздърпан пуловер, с който пишех всяка сутрин. Един ден, тръгвайки за училище с раничката си на гърба, ме пита - „тате, защо си го навлякъл пак този скъсан пуловер, бе, тате?“ Тогава й казах - ами това ми е „писателският“ пуловер, един ден ще разбереш... Имам си аз този късметлийски пуловер, който преди много години някой ми подари, и си пиша с него.
 
Какво можеш да кажеш по темата “децата и книгите”, превърнала се напоследък по-скоро в “децата не четат”?
Всъщност май не четат родителите. Децата са си супер. Дъщеря ми, например, чете яко. На 15 години е и чете много, на английски. Стефани Майерс, мисля, беше последната американска авторка, която чете. Сега чете моята книга на български, затова и по-бавно (все пак тя бе на 3 години, когато се преместихме в Щатите, никога не е ходила на българско училище, ние сме я учили азбуката). Малко ми е неудобно такова, защото в романа има нецензурни сцени, но - какво да й кажа - почакай малко, докато пораснеш? Животът не чака.
 
Защо пишеш? Каква е ролята на словото в живота ти – занимаваш се и с фотография, може би въпросът трябва да е по-скоро каква е ролята на изкуството в живота ти?
Пиша, защото не мога да не пиша. Опитах, но не се получи - страдах доста. Което отговаря на следващия ти въпрос - за ролята на словото в живота. Всъщност, тя е почти терапевтична. Поддържане на баланс между нормалното съществуване от една страна и тъмната страна на психиката от друга. Щастлив съм единствено, когато творя. А изкуството е относително понятие - до каквото се докосваш с любов, си способен да превърнеш в изкуство - лист хартия, вкусна вечеря, градина, мотоциклет...
 
Как смяташ, може ли в днешно време човек да се издържа с писане?
Сигурен съм, че е възможно, но само с големи тиражи. А те идват с преводи. А преводите идват, ако имаме отлично писане и някакво общочовешко послание. Нужни са талант, много работа и късмет. Без едно от тези трите нищо не се случва.
 
Промени ли интернет положението на писателя и на читателя?
Разбира се. Сега границите между тях са доста условни. Кой кой е? Все повече читатели излизат от неизвестност и стават писатели, окуражени от успехите на последните. И това е страхотно! Тъжно е, когато писателите отказват да са читатели и се превръщат в чукчи.
 
Какво мислиш за романите и разказите в електронен вариант?
Не мисля нищо. Аз самия предпочитам топлотата на хартията, обичам да разгръщам страници, да чета в леглото, някъде навън, докато чакам за нещо... Но това съм си аз. Ако на теб не ти прави впечатление - защо не – чети, както искаш. Но тук има и друго - как се заплаща работата на писателя? Ако това се уреди някак – супер - чети и на мобилния си, ако искаш, на ipod-a, където и да е...
 
Ако имаше пълната свобода и възможност да правиш каквото си поискаш, какво щеше да е то?
Щеше да е точно това - каквото си поискам.
 
Кое е по-важно (за теб) – пътят или пътуването?
Тръгването.
 
А сега накъде?
Сега - навътре за още. Романът върви добре - купува се и се чете без да вдигаме много патардии. Две от пиесите ми ще се играят скоро в София - „Откат“ и „Неделя вечер“. Имам един-два проекта и за киносценарии. След „18% сиво“ нещата изглеждат все по-ярки.
 
Какво те очаква по пътя?
Не знам. Затова ми е интересно. Затова и го вървя.
 
 
Захари Карабашлиев за себе си:
"Роден съм във Варна.
Преди да започна първи клас живеехме в къщата на баба и дядо на село между Черно море и Добруджа. Баба ми бе християнка по един свой весел начин, никога не натрапваше религията си, шегуваше се с всичко, най-вече със себе си, постоянно ходеха на екскурзии със сестра си и се връщаше с невероятно смешни истории. Пропускам да кажа, че не изглеждаше като бабите на останалите деца - гушата й бе деформирана, издута, като че бе глътнала голяма топка, която бе заседнала в гърлото й. По-късно разбрах, че това бил твърде лош тумор. Появил се, когато била на трийсет и нещо, но тя не позволила никаква лекарска намеса и продължила дните си с него. Живя до седемдесет и седем. Вярваше в Бог, тайно ме водеше на църква и много обичаше да й чеша гърба. На нея дължа вярата си.

Майка ми бе провинциално момиче, което всяка вечер ми четеше на глас "Записките..." на Захари Стоянов, Жул Верн, Майн Рид, какво ли не. Преди да науча буквите, образите на Левски, Ботев и Бенковски бяха запечатани в съзнанието ми. Към тях се присъединяваха Винету, Олд Файърхенд, Айвънхоу, Хан Крум, Фидел Кастро... Майка ми живееше в постоянен стрес, заради нрава и алкохолизма на баща ми, но не спираше да се надява, че един ден това ще спре, че ще имаме по-хубав живот, че промяната към по-добро е неизбежна. На майка си дължа надеждата.

В училище бях отличник. Нямаше нищо кой знае какво забележително. Затова и четях неистово.
Гимназия. Шеста гимназия. Варна. Лошо училище, но не дотам, че да става за разказване. Четях каквото ми попадне.
Казарма. Трета армия. Твърде неприятно, но в никакъв случай нетърпимо преживяване. Четях. Опитах да пиша и стихове, но взводният намери тефтерчето ми, рецитира ги на глас, изпозабавлява ротата с мрачните ми строфи. Оттогава не понасям лоша поезия.
Университет. Шумен. Българска филология. Тук започнах да пиша - критически текстове, после разкази. Публикувах в "Литературен вестник", "Литература, Изкуство, Култура", участвах в национални студентски конкурси, печелех първи награди. Свирех на китара, основах рок-група, бях дисководещ, имах радиопредаване в "Радио Варна", работех и в "Радио Шумен". Срещнах момичето на живота си, Силвия, заживяхме заедно, събуждахме се заедно. Бяхме неразделни във всичко - вдъхновявахме се един друг, понякога се разочаровахме взаимно, имахме и тежки моменти, но не спирахме да говорим. Откакто я срещнах, не сме скучали секунда. На нея дължа любовта си.

После дойде дъщеря ни Сара. Следват няколко несигурни и гладни години, в които правех какво ли не, за да оцелеем. И пак не спирах нито да чета, нито да пиша и публикувам.

В края на студената зима, когато Парламента ни бе в пламъци, заминахме за Америка.
Чувал съм как еди-кой си бил започнал еди-къде си с хиляда долара, друг отишъл в Чикаго с 20 в джоба си, трети отишъл в Ню Йорк с 5. Аз бях тръгнал с няколко хиляди под нулата, потънал в заеми от приятели и непознати. И нямах представа какво ме чакаше.
В началото работех какво ли не, за да събирам пари и да връщам. Вземах някакви нощни смени, за да мога да чета и да уча английски. Сутрин ходех в една гимназия да уча език, заедно с нигерийци, украинци, босненци, китайци. После се записах да уча в колеж.

Моето истинско образование в Новия свят обаче започна в тихите зали на обществените библиотеки. Това, което открих тогава, бе всъщност най-голямото богатство на Америка. И аз имах неограничен достъп до него.
Сутрин водех детето на детска градина за социално слаби (единственото бяло дете там) и се забивах в някоя библиотека, и четях, докато дойде време за поредната ми смяна на поредната ми ниско-квалифицирана работа. Бе трудно. Но – странно - никога не ме изоставаше усещането, че всичко това е временно и че друга, по-вълнуваща Америка предстои. По това време имах фотоапарат и снимах много. Може би препятствията, които ми е поставяла чуждоезиковата среда, са ме принуждавали да вдигам обектива, вместо да търся подходящите думи. Образите понякога са по-достъпни убежища за креативността, отколкото словото.
Започнах да уча Художествена фотография в Щатския университет на Охайо. Намерих добра работа вечер като барман в хотел "Sheraton", а дните ми минаваха в университета или в лабораторията. Започнах да се занимавам с фотография професионално, участвах в изложби, работих с джаз-музиканти, снимах портрети, продавах снимките си.
После се преместихме в Калифорния. Тук най-сетне се върнах и към по-сериозно писане. Завърших филмови продуцентски класове в Лос Анджелиз, участвах в кино- и театър-уоркшопи. Пиша драматургия на български и английски. Пиесите ми "Аутопсия", "Неделя вечер" са отличавани на български и международни конкурси. "Неделя вечер" е поставяна в Лос Анджелиз. Предстои й поставяне и в България.
Последната ми пиеса “Откат“ получи Голямата награда за драматургия на тазгодишния фестивал “Друмеви театрални празници“.
"18 % сиво" е първият ми роман."
 

"18 % сиво" можете да закупите с намаление от виртуална книжарница "Словото".




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *